ДИСЕКЦИЯ НА ГРАДА

Днес 110-годишната „Двойна къща на Митови“ си отиде. Със заглавие „Багер изпревари живата верига“ медиите отразиха поредното разрушение, с което обществеността не е съгласна. Няма и как да бъде. Истинската София… изчезва. Колко е лесно за броени часове да събориш сграда, която доскоро е била паметник на културата, в името на построяване на подземен паркинг…

Къщата е построена през далечната 1907 г. от арх. Георги Тодоров за семейството му. Умело проектираната фасада ни най-малко не напомня, че е къща-близнак. Само ако внимателно се вгледате, ще видите, че има два входа. Сменила неколкократно приложението и ползвателите си, „Двойната къща“ вече ще бъде само снимка в архивите на Столична община. След няколко пожара, които често са обсъждани като умишлени палежи с цел нов строеж, заинтересованите получават ценния парцел. Първата крачка е през ноември миналата година.

Със скандалното твърдение, че „стои чуждо и нехармонично в средата около нея и липсва частен интерес за нейното запазване” статутът на паметник на културата на къщата е отнет.

С петиция, озаглавена „Паметник на културата или подземен паркинг“ граждани протестират в името на опазване на старината. Но не успяват. Частните интереси надделяват над опита за спасяване на архитектурната ценност. Такава е съдбата на много подобни сгради в страната. Само на територията на град София има над 1400 паметника на културата от местно значение. Голяма част от тях се рушат и са оставени на произвола на съдбата.

Всеки има собствено усещане за красивото, а чувството за естетика е субективно. Много софиянци може би виждат в подобни сгради нещо излишно, дори грозно. Но тук не говорим точно за това. Говорим за недвижимо имущество, което носи историята на своята епоха. Родните разбирания са в известна степен объркани – балканският ни манталитет е свикнал на шаренията, с която се сблъскваме всеки ден. Стереотипът за градове от бетон и стомана е изместил гордостта от архитектура, носеща своята история. И не, не съм против съвременното строителство. Но накъдето и да обърнем поглед в Европа, такова неглижиране на опазването на архитектурното наследство не съществува. Големите европейски градове на всяка цена го пазят и полагат грижи за това, което се случва със и около него. Това създава индивидуалността на един град и централни градски части, които заслужават възхищение. Това е историята… която у нас се разпада.

Как е възможно народ, който не цени своите корени, да има сигурност в това, което гради днес?

Има непреходни ценности. Не можеш да изтриеш една епоха, било то символ на добро или лошо. Тя е необходимата история, на която да се опре бъдещето на една нация.

Още повече, в столицата има истински архитектурни шедьоври от миналия век. Малка част от тях получават бляскава премяна във вид на умела реставрация. Едва тогава голяма част от минувачите вдигат поглед с възхищение към красивите фасади. Как можеш да видиш блясъка на една сграда, която в момента е единствено комбинация от олющена мазилка, паднали керемиди, бурени, огради, траурни воали и зеещи отвори без врати и прозорци? Едно олицетворение на нехайството и разрушението, което често пъти служи единствено за обитание на бездомници…

Интересен факт е, че голяма част от сградите паметници на културата се ремонтират и обновяват от чуждестранни компании, които ги наемат за офиси. Тяхното чувство за престиж при използването на подобна сграда явно е много по-осъзнато от това на сънародниците ни…

В същото време, да притежаваш подобна сграда е нелека задача. Поддържането и реставрацията им са свързани с големи разходи. Проектите трябва да се съгласуват с “Националния институт за недвижимо културно наследство” и само лицензирани фирми могат да извършват необходимите ремонти. От друга страна, често пъти собствениците ги оставят на произвола на съдбата, защото имотът е на ключово място и може да донесе големи приходи под друга форма. И явно глобите, които Столична община налага, съвсем не са достатъчни, за да се спре тази порочна практика.

„За какво са ни тези паметници на културата? Проклятие е да живееш в такава сграда, която всеки момент ще ти падне на главата, а същевременно не ти дават да си я оправиш. Навремето ни подмамиха, че като ни картотекират паметници на културата, щели да ни освободят от данъци. Оказа се обаче, че данъкът сгради за този район е двайсетина лева, а таксата смет си я плащаме. Не ни трябват паметници на културата, искаме обикновени къщи, като нормални хора”, разказва Генчо Николов, притежател на един от имотите в ансамбъл в кв. „Варуша“ във Велико Търново. Мнението му споделят и много граждани в подобна ситуация. Именно по тази причина е отговорност на държавата да заеме силна позиция по отношение на прозрачност и яснота в нормативната уредба. А собственици, които нехаят за състоянието на паметниците на културата, които притежават, да бъдат освободени от тази отговорност по един или друг начин.

Към момента няма работещи законови механими, чрез които имотът да се отнема от собственика, ако не полага необходимите грижи.

А има и хора, които се интересуват от състоянието им.

Тези сгради са гордостта на столицата ни. В колкото и занемарен вид, пренебрегвани и оставени на произвола на съдбата, те са истинската архитектура на София. Това е ценност, която се мери с архитектурните шедьоври на Европа. Дано оставим нещо от нея и на следващите поколения…