доц. д-р арх. Жеко Тилев , професор към М А А

– Това все едно е да питате: „Коя е първата ви любов?”. Човек винаги се замисля, защото е много трудно да се каже. И сега ми е трудно да кажа всъщност, кой е първият ми проект. Като студент правих някакви табла, едни преустройства на цветарници… Това все пак е проектиране и човек винаги се изживява с амбицията, че това му е истинската първа работа. След като се уволних правих една почивна станция в комплекс Зорница, в Симеоновград. Може би това ми е първият проект, но той не е реализиран. Първият ми по-значим реализиран обект е бившият Партиен дом в Симеоновград – сега Общински съвет.

Имахте ли личности, които са Ви вдъхновявали по пътя на кариерното развитие? Примерно да сте си казвали: „Той е светило, искам да открадна нещо от него, да приличам на него.”?

– Не бих казал, че съм имал подобно поведение спрямо някои от светилата. Разбира се, учил съм се от страшно много архитекти. Просто съм се стремял да взема каквото мога, но по един много професионален начин. Ще се опитам да ви обясня какво имам предвид.

Много се ядосвам когато млади, зелени още в професията си колеги започват да твърдят: „Това ми харесва, това не ми харесва”, „Това е хубаво, това не е хубаво”.

Смятам за израз на висок професионализъм и друг тип поведение не да казваш какво ти харесва и какво не ти харесва, а да се опитваш да разбереш, защо нещо е направено така, по този начин. И такова е било отношението ми към много архитекти, с които съм се сблъсквал по учебници, по архитектурни списания, в практиката. Винаги съм се опитвал да разбера той защо така го е направил. Да вляза в мисленето му и това е всъщност може би най-важното. Никога не съм заимствал някакви определени решения, а съм се опитвал да вляза в дълбочината на нещата. Така че това съм го намирал в много архитекти, просто няма как да изброя.

И сега, като видя някоя сграда, която ме впечатлява с нещо, заставам пред нея и започвам да си я анализирам, даже без да знам кой е архитекта.

Подобно отношение винаги обогатява. Това не е кражба, това е просто преживяване на чужд опит по един специфичен начин за всеки , който също може да направи подобна сграда.

Как започнахте работа по специалността?

– Беше много интересно и много вълнуващо. Бях стипендиант на Хасковската районна проектантска организация. По мое време, за да получа стипендия трябваше да се сключи договор със съответна организация. Това ме задължи, въпреки че бях отличник на випуска, да се върна в Хасково и да работя. Беше много добре, защото аз бях третият архитект в проектантската организация. Единият беше директорът, другият беше главният архитект. Нямаше кой да работи и ме чакаха с нетърпение. Като постъпих на работа ми казаха: „Избирай си задачи.” Имаше натрупани задачи от години наред. Моята работа там, обаче приключи много бързо, защото аз не бях служил и след две-три седмици трябваше да вляза в казармата. По време на военната ми служба се явих на конкурс за асистент в УАСГ, спечелих го и след като се уволних, постъпих на работа в университета. Имах огромния шанс още с постъпването си като асистент да започна и да проектирам, поради факта, че току що се беше формирал Сектор за проучване и проектиране към университета. Започнах много активно да работя в този сектор.

-Никола Николов ми е земляк. От един град сме – Симеоновград. Той е роден по стечение на обстоятелствата в Нова Загора, но по целият му род, семейството му, живее в Симеоновград – там е израснал. И когато аз дойдох тук, студент, знаех, че има такъв голям архитект от моя роден град. Но така и не посмях да му се представя лично, защото смятах, че не е редно. Чак по-късно пътеките ни се преплетоха.

Бях млад асистент и един ден дойде делегация от Симеоновград – първият секретар на партията и кметът. Помолиха ме да поема проектирането на Партийния дом в града. Партийният дом тогава за всеки един град беше най-важният обект. Разбира се, Симеонов град е едно малко градче, което предполага и някаква малка сграда като партиен дом. Не е нещо особено, но за мен това беше много престижна поръчка. Аз разбира се я поех, но бях предупреден, че като направя някакво решение, трябва да отида при Никола Николов да го съгласувам. Аз направих решението, то мина през експертния съвет на СПП и един хубав ден се престраших. Навих си чертежчетата на руло и отидох в Главпроект при Никола Николов. Обадих му се и той:

– Ааа, ти най-после се появи бе! Качи се горе.
– Качвам се горе и заставам чинно пред него – той светило.
– Архитект Николов, така и така…
– Ааа Знам, знам. Е, направи ли го проекта?
– Еми направих го – да ви го покажа?
– Ама направи ли го?
– Да, направих го.
– Еми като си го направил, какво ще ми го показваш.

Разгръщам аз чертежите, той ги взе обратно, нагъна ги и ми ги дава. (Смее се) Аз се опитвам пак да ги разгъна, той ми ги сгъва:

– Остави тези чертежи и ела тук да ти покажа нещо! – Това, което ми показа бяха детайлите на покрива на Галерията за чуждестранно изкуство.

Беше ги изрязал от картон в шаблони едно към едно, окачени по стените на една зала. Става въпрос за всички ламарини по покрива, по кулите – как се сгъват, как се съединяват, всичко беше толкова прецизно. И ми казва:

– Ела да дадеш малко акъл! – Как ще му давам акъл, той всичко беше направил перфектно. И това ми беше първата среща.

Втората среща с арх. Николов беше вече в Симеоновград, когато се докладва и приема обектът. А той беше шеф на капиталното строителство или главен експерт – беше най-важната фигура към ЦК на БКП по отношение на партийното строителство. В качеството си на такъв, той беше председател на Експертния съвет, който се провежда на територията на Симеоновград. Там бяха събрани всички мастити архитекти от ЦК, от министерството, от окръга, а аз докладвам проекта. Всички започват – един каже едно, друг – друго, трети критикува, четвърти, пети, шести . Аз се потя – проектът отива към провал. А той стои и дава думата на всеки един и си записва в едно тефтерче – обръща една, втора, трета страница и накрая го чакам да вземе думата като председател, да обобщи. Той преглежда, преглежда, преглежда и казва:

– Да, да, да. Тука се казаха уместни препоръки. Да, добре… Така… И аз искам да направя една препоръка, колега Тилев. Пишете! Проектът да продължи по замисления начин и не се съобразявайте с никакви препоръки.

Това беше неговата препоръка. Като излязохме ми каза:

– Браво, ако успееш да устискаш този обект, той няма да остарее никога.

Това беше най-голямата похвала, която някога съм получавал.

Но защо ви го разказвам всичко това. Още не съм ви казал най-важното. Обектът тръгна, отива към завършване и в един хубав ден си говорим с местните ръководители и тогава разбрах, че всъщност градското ръководство най-напред отива при Никола Николов и го кани той да проектира обекта.
А той им казва:

– Вижте сега, мога да ви го проектирам, ама защо не го дадете на Тилев.
Те казват:

– Тилев е млад – няма вашия опит.
– Не, не – дайте го на него, той има нужда от този обект.

Така че наистина може би в старта си съм бил по този косвен начин много сериозно подкрепен от един такъв изключителен архитект.

Екип на www.stroiinfo.com:
Просто ви е бил оценил – потенциалът ви.

– Не – той не ме е познавал. Просто е сметнал, че трябва да се даде шанс на един млад човек. Това за мен е добър урок. Опитвам се в моето отношение към младите колеги да им съдействам да се изявяват.

Ако все пак трябва да отбележа някой, който по някакъв начин ми е съдействал, бих казал, че това е арх. Никола Николов. Но не знам дали да споделям това, което искам да кажа за този изключително голям български архитект.

Защото Никола Николов и Стефан Стефанов са двамата архитекти, които са положили основите на Постмодернизма в България много преди Постмодернизма изобщо да се утвърди като течение в Света и в Европа.

– Няма да бъде искрено, ако някой ви каже, че не си харесва някакъв проект – не му вярвайте, защото проектът е правен от позициите, че това е решението му, а авторът не може да се откаже от творбата си. Все едно родител да се откаже от детето си и да каже – „Това е моят неуспех”. Не мога да кажа, кой обект ми е неуспешен, но мога да призная, че във всички обекти виждам дефекти. Или в процеса на проектиране или по време на строителството се установяват дефекти. И много важно е човек сам да си е и критерият и мярката и критикът, за да ги открива своевременно и да ги отстранява. Изключително съм чувствителен към чуждата критика. Не защото ме дразни или се чувствам засегнат, а защото се опитвам зад всяко нещо, което чуя като отрицателно отношение, да намеря зрънце истина и да се опитам да преосмисля собственото си решение на базата на едно чуждо мнение.

Лошото е, че критиката не винаги е обективна. Много често тя просто е злонамерена.

Всеки архитект трябва да може да отсява доброто в критиката от онова, което е резултат на някакво негативно отношение. У нас, като че ли се смята, че всичко което друг прави е боклук. И докато това не се преодолее, архитектурната колегия и архитектурата като цяло в България ще страда от това. Защото причините са в това, че ние не се самоуважаваме. „След като аз не съм го направил – значи този проект не струва. То е направено от друг.”

Кой случай от професионалното ви развитие бихте описали като неуспех?Момент, в който като се обърнете назад и си казвате – може би трябваше да постъпя по друг начин.

Към по-добро ли?
– Трудно ми е да кажа за по-добро или за по-лошо, но се променя. Човек се сраства. Има различни видове професии. Тези, които се занимават с изкуство, с наука, с творчески професии имат това щастие или нещастие да се сраснат с професията си и професията им да им стане начин на живот. И няма как професията да не се отразява върху тези хора във всякакво отношение. Дори и в най-елементарно битово отношение. Аз по различен начин бих си подредил личния живот ако не бях архитект, ако имам работно време „от 9 до 5.” Друго е когато имаш една професия, която те обзема изцяло. Може да се събудиш в два часа да вземеш едно листче и да драскаш.

Случвало ли ви се е?

– О, случвало ми се е!

Можеш да пътуваш в градския транспорт и на трамвайното билетче да скицираш нещо.

Може да отидеш на кино и вместо да гледаш филма да си мислиш за това, което ти е в главата. Така че професията се отразява тотално – за добро или за зло. Тя дава много, но сигурно и отнема много.

Кога за първи път спечелихте уважение в професионалните среди?

– Това стана като че ли постепенно. Бих казал че доста късно получих някакво призвание, документирано като награди. Но това е неминуемо. При архитектите трябва много време, голямо натрупване и всички архитекти реално се изявяват вече като завършени творци след 40-50 години. А не като, да кажем, Моцарт на 5 години – вундеркинд. Нашата професия е много по-различна – колкото изкуство, толкова наука, колкото ирационална, толкова и рационална дейност. Трябва натрупване за тази работа. Добре е младите архитекти да бъдат поощрявани с награди, но това е и много опасно. Защото пък наградата може да доведе до главозамайване. Да си помисли, че е стигнал небесата и това да му действа демобилизиращо. Всъщност най-важното е човек да осъзнае това, че трябва да се бори със себе си. С всеки обект да надскачаш възможностите си.

Кой е бил най-големият ви проект? Най-голямата борба?

– Всеки проект е борба. Абсолютно всеки. Малкият проект също е борба, големият проект също е борба. Особено в България. Тъй като у нас статута на професията архитект не с онази значима обществена роля, както е в другите страни. В областта на архитектурата нещата стават много трудно, защото един архитектурен проект дори още в самото си замисляне, може да бъде поставен в много тесни ограничителни рамки. Както по отношение на задание, така и по отношение на допълнителни изисквания – бюджет. В края на краищата всеки проект отразява не само творческия натюрел на автора но и манталитета на инвеститора.

За съжаление българските инвеститори си мислят, че разбират от архитектура като имат пари в джоба си.

Имам за съжаление не повече от три-четири обекта, в които бих казал, че архитектурната идея е спазена в максимална степен. Малко са тези обекти – затова битката е ежедневна. С инвеститор и със строител. Не бих я нарекъл най-голяма, но по значимост беше най-грандиозна – това беше битката за спортната зала. Защото трябваше да се защитават архитектурните качества. Но мисля, че в общи линии успях.

От какво страдаме повече в България – от липса на професионално подготвени кадри или от липса на личности? От къде произтича този страховит образ на инвеститора? Уважавани ли са професионалистите у нас или властва убеждението, че инвеститорът определя правилата?

– То не е убеждение – то е факт. То е реален факт – в България, инвеститорът определя правилата на играта все още за съжаление.

А в другите държави?

– В другите държави не е така. Аз съм работил с чужди инвеститори години наред проектирахме за Мтел – австрийци са инвеститорите. Проблеми нямаше, сядаме, обсъждаме нещата, правим проекта и от там нататък това е – и всичко се изпълнява. В момента синът ми проектира обектите на американския университет в Благоевград от името на нашата фирма. Там също отношението към проектанта е съвършено друго. Професионално американско отношение – знае се, че проектът трябва да бъде изпълнен. След като е обсъден, след като са обсъдени условия, задание, проектът е направен и приет от инвеститора – край, никакви повече намеси, промени, както от страна на инвеститора, така не се допуска и никаква намеса от страна на строителя. В това отношение, имаме да извървим още доста сериозен път докато нашите инвеститори осъзнаят, че архитектът е единственият, който може да организира качествено една среда. И по този начин да превърне в качество тяхната инвестиционна цел. Разбира се с опита и авторитета, който съм натрупал, предполагам, че на мен ми е много по-лесно отколкото на един току що излязъл от студентската среда проектант, но така е. И той ще трябва да натрупа този опит.

Съществува ли в България понятието професионална етика? Кои са принципите, за които вие като професионалист при каквито и да е било условия не бихте изменили?

– Такова понятие съществува – съществува някакъв морален кодекс, който непрекъснато се допълва, видоизменя и т.н. и на практика, който не функционира. За мен въпросът е много дълбок. Не може да си мошеник и да си творец. Не може да си крадец и да си творец. Не може да искаш да минеш по най-лесния път и да си творец. Пътят към изкуството е винаги най-трудният. Като дете гледах един филм, не се сещам как се казваше. Отнасяше се за момент от италианската съпротива по време на фашизма. Те имат национален герой от този период – Генерал Дела Ровере. От този филм запомних само една негова реплика, която и до сега я помня и някак си се опитвам да я спазвам съзнателно или несъзнателно: „Когато не знаеш пътя на дълга, избери най-трудния.” Могат да се посочат много примери за фрапантни нарушения на елементарна етика, да не говорим за професионална. Отваряш едно списание, влизаш в някакъв сайт, виждаш някакъв обект, нещо ти харесва и го правиш в своя обект. Ами това е кражба. Ще се въздържа да посоча такива примери, но в нашата практика ги има в изобилие. Цяла книга може да се напише със страшно интересни съпоставки. За съжаление големи проектантски бюра работят по този начин.

Архитектурата се ражда от белия лист, от нищото.

И всеки обект си има своите основания, както в главата на проектанта, така и в обективната действителност, в която този обект е поставен и в която той трябва да се породи. Не може да се смята за творчество имитацията.
Другите неща са като че ли по-незначителни: ударите под кръста, свалянето на цените. При това въпросът за цената е, как да ви кажа, въпрос, който е с две страни. Аз мога да си позволя един обект да го направя и без пари, когато съм сигурен, че той има качества. Но ще е престъпление, ако го направя без пари, или на много ниска цена само и само за да спечеля нещо или да го отнема от друг. Това са различни неща. Обектът за Севтополис съм го подарил на община Казанлък без нито един лев. По моралния кодекс на камарата на архитектите аз трябва да бъда отлъчен за тази постъпка.

Какви съвети бихте дали на начинаещите, за да планират успешно професионалното си израстване?

– Да следват вътрешния си глас и никакви морални компромиси. Тръгнеш ли по наклона на печалбата, на материалната изгода, ти си загубен като архитект още в началото. За съжаление има такива моменти. Идват млади колеги да търсят работа при мен в ателието и първият им въпрос е „Колко ще ми плащаш?” И той би трябвало да е наясно, че ще му плащам толкова, колкото свърши. А дали е наясно с това, че той трябва да ми плаща, затова че ще се учи? Разбира се, аз няма да му искам пари. Аз съм бил готов и съм работил на млади години безплатно за да бъда до някой голям колега, по-опитен, по-възрастен, защото за мен е било въпрос на чест и на признание, че съм се докоснал до тази работа. А не съм питал колко ще ми плати. Ако това се преодолее, всеки млад би се освободил от тази обремененост и като че ли по-лесно би тръгнал по истинския творчески път.

Според вас, променя ли се човешкият характер с професионалното израстване?

– Разбира се! Ако трябва да ви кажа как става това – не мога по никакъв начин.

С годините на практика, кои според вас са личните ви качества, които са дали предимство в професионалното ви развитие?

– Много голям инат съм. И отговорен.

Какви качества трябва да има човек за да работи в екип?

– Същите.

Да е голям инат и да е отговорен?

– Въпросът за работата в екип има две страни. Зависи в каква позиция си в екипа. Дали си в позицията на подчинен, на участник, или на лидер. Защото няма екип без лидер. Ако някой твърди, че може да се направи екип от пет души архитекти и те да работят като равноправни членове на този екип смятайте, че обект няма да излезе. Един трябва да поеме отговорността да може да синтезира различни идеи, мнения и да ги изведе в краен резултат. При това от една страна творческата отговорност, от друга страна мениджърската отговорност. Това са две различни неща. Най-добре е когато един човек може да ги съчетава. Но другото за екип е просто легенда – няма такъв случай. Някой трябва да ръководи. То това е смисълът на архитектурата. Архи – тектура. Винаги има пръв – този, който е начело.

В нашия университет, сред студентите, трябва ли да има място за екипна работа?

– Разбира се, че трябва да има място. В много университети проектите се правят задължително в екип. Това е пък другата крайност, когато не се знае кой какво е направил и каква отговорност поема. Трябва да се намери някаква златна среда. Работата в нашия университет и в нашия факултет е пък точно в другата крайност. Никакви наченки, никакви опити за работа в екип.

Вие одобрявате ли това?

– Не, разбира се, че не го одобрявам. Работата в екип под формата на учебен процес има тази цел да създаде адаптивност на студентите в мисленето им. Да могат много бързо да преценяват мисленето на партньора си и да търсят взаимния консенсус. Да могат различни мисли и идеи накрая да сформират в една обща. Няма го това и не знам как ще стане обаче, защото в нашия факултет властва феодалният принцип на разделение на катедрите, т.е. на спецификата на проектирането. А след като съществува като организационна структура, това поражда и проблема с екипността. Защото екипността не е толкова свързана с изработването на един проект, а с участието в различни фази по различен начин на членовете на екипа. Един проект си има градоустройство, има си идея, концепция, има си разработване на проекта, има си детайлиране и т.н. Тогава екипът започва да работи пълноценно – в целия процес на проектиране. А когато баницата е разделена, в конкретните и тесни задачи на един проект, в една катедра, не могат да се намерят вътрешни предпоставки за екипност.

Кога би трябвало да става преходът от студентско мислене към професионална отговорност и в какво се състои?

– Не може – преход няма, това е непрекъснат процес. Малко по малко, малко по малко.

Какъв е вашият метод на работа?