Skip to main content
search

Доц. д-р арх. Жеко Тилев е роден на 26.08.1950 година в Симеоновград. През 1969 завършва с отличие Строителния техникум в Стара Загора, а през 1974 гадина – с отличие специалност „Архитектура” в Университета за архитектура, строителство и геодезия в София, през 2008 – професор в Международната архитектурна академия.През 1987 г. получава научна степен доктор, през 1991 г. става доцент и специализира “Технология на архитектурата” в Архитектурния факултет в Рим. Владее френски и руски език писмено и говоримо. От 1995 г. е ръководител на катедра “Сградостроителство” в Архитектурния факултет на Университета по архитектура, строителство и геодезия ( УАСГ). През 2002 г. основава „Тилев архитекти” ООД. Сред многобройните му проекти се нареждат Великият египетски музей – Египет (2003 ), Софийска градска художествена галерия (2000 ), Олимпийският комплекс в Инсбруг, Австрия с реконструкция на ски-шанцата (1991 ), Спортната зала “Армеец (2009 ) и други.

Каква специалност сте завършили?
-Архитектура

На каква тема е вашата дипломна работа?
-Временни сглобяеми и преместваеми жилищни сгради.

Какъв практически опит получихте през годините на следване?

-Не бих казал, че съм получил особен практически опит, ние като студенти нямахме възможност да работим. Трупах знания преди всичко.

Имали ли сте преддипломен стаж?

-Имахме, да. Преддипломният стаж го проведох в Софпроект, в ателието на архитект Кирил Бочков.

Как бихте описали ритъма на учебния процес? (динамичен / умерен / бавен)

-Динамичен – и сега и тогава.

От днешна гледна точка, какво най-много ви липсваше в учебния процес?

-Тогава студентите по архитектура, а и всички студенти, нямаха възможност да се докоснат до реалната практика. Сега повечето студенти работят в ателиета, във фирми. На нас досегът до реални обекти беше само по време на учебните практики. Имах доста голям практически опит, защото съм завършил строителен техникум и познавах много неща от техническата кухня на нашата професия. Разбира се това беше недостатъчно. След като завърших, години наред този опит се попълваше, а процесът продължава и сега.

По ваше време сте имали стаж, осигурен от университета. Този стаж ви е помогнал по-лесно да обработите натрупаните знания?

-Не. Аз не придавам такова голямо значение на този стаж, който съм провел. Стажът, който си провеждах си беше моят стаж. Аз си провеждах непрекъснато стаж.

Разглеждайки проекти, ходейки по обекти – нямаше случай да мина покрай обект и да видя, че нещо се случва или да е започнал нов обект и не вляза да го разгледам.

Как ви допускаха тогава?

-Ами влизах, как ме допускаха? Вас да не би да ви спира някой? Ще помолите охрана, технически ръководител и ще ви пуснат. Стажът може да се провежда по най-различен начин.

А практическите занятия липсват ли в сегашната система?

-Не, напротив. Аз ви казах, че в момента студентите, поради това, че работят, успяват да получат по-голяма доза практически знания и умения отколкото по наше време. Ако искате да ви разкажа моят стаж в какво се състоеше. Отидох юли месец в Софпроект, представих се там на съответния групов ръководител. Бяхме разпределени по някакъв официален служебен път. Той каза – „Много добре, ето ние сега излизаме в отпуска цялото ателие, няма да ни има 2-3 седмици, ти вземи направи градоустройственото решение на един от микро-районите на Люлин”. Това за мен беше супер. Отивам всяка сутрин рано, сядам, умувам – започвам да редя улици, блокове… Градоустройство ми преподаваше Лиляна Джафарова. Тя беше млад асистент тогава. Сега е професор в Зимбабве. И тя отговаряше за стажа. Дори мина един два пъти да види как стоят нещата и на базата на това което правих ми направи някакви корекции и аз бях много горд, че решението се развива, върви. В един момент се връща екипът и аз викам „Елате сега да видите какво съм направил.” Кирил Бочков сяда до мен. „Това ли е?” Започнах аз да обяснявам. „Да бе, да бе, да бе – ей сега ще го оправим”. С един замах събори всичко от масата и си го подреди той както всички останали микро-райони на Люлин си подрежда и с това се приключи стажът ми. Много специален е въпросът човек какво получава от един стаж и какво не получава. Така разбрах какво значи българско градоустройство. Това държа да го запишете!

Кой беше първият Ви проект?

– Това все едно е да питате: „Коя е първата ви любов?”. Човек винаги се замисля, защото е много трудно да се каже. И сега ми е трудно да кажа всъщност, кой е първият ми проект. Като студент правих някакви табла, едни преустройства на цветарници… Това все пак е проектиране и човек винаги се изживява с амбицията, че това му е истинската първа работа. След като се уволних правих една почивна станция в комплекс Зорница, в Симеоновград. Може би това ми е първият проект, но той не е реализиран. Първият ми по-значим реализиран обект е бившият Партиен дом в Симеоновград – сега Общински съвет.

Имахте ли личности, които са Ви вдъхновявали по пътя на кариерното развитие? Примерно да сте си казвали: „Той е светило, искам да открадна нещо от него, да приличам на него.”?

– Не бих казал, че съм имал подобно поведение спрямо някои от светилата. Разбира се, учил съм се от страшно много архитекти. Просто съм се стремял да взема каквото мога, но по един много професионален начин. Ще се опитам да ви обясня какво имам предвид.

Много се ядосвам когато млади, зелени още в професията си колеги започват да твърдят: „Това ми харесва, това не ми харесва”, „Това е хубаво, това не е хубаво”.

Смятам за израз на висок професионализъм и друг тип поведение не да казваш какво ти харесва и какво не ти харесва, а да се опитваш да разбереш, защо нещо е направено така, по този начин. И такова е било отношението ми към много архитекти, с които съм се сблъсквал по учебници, по архитектурни списания, в практиката. Винаги съм се опитвал да разбера той защо така го е направил. Да вляза в мисленето му и това е всъщност може би най-важното. Никога не съм заимствал някакви определени решения, а съм се опитвал да вляза в дълбочината на нещата. Така че това съм го намирал в много архитекти, просто няма как да изброя.

И сега, като видя някоя сграда, която ме впечатлява с нещо, заставам пред нея и започвам да си я анализирам, даже без да знам кой е архитекта.

Подобно отношение винаги обогатява. Това не е кражба, това е просто преживяване на чужд опит по един специфичен начин за всеки , който също може да направи подобна сграда.

Как започнахте работа по специалността?

– Беше много интересно и много вълнуващо. Бях стипендиант на Хасковската районна проектантска организация. По мое време, за да получа стипендия трябваше да се сключи договор със съответна организация. Това ме задължи, въпреки че бях отличник на випуска, да се върна в Хасково и да работя. Беше много добре, защото аз бях третият архитект в проектантската организация. Единият беше директорът, другият беше главният архитект. Нямаше кой да работи и ме чакаха с нетърпение. Като постъпих на работа ми казаха: „Избирай си задачи.” Имаше натрупани задачи от години наред. Моята работа там, обаче приключи много бързо, защото аз не бях служил и след две-три седмици трябваше да вляза в казармата. По време на военната ми служба се явих на конкурс за асистент в УАСГ, спечелих го и след като се уволних, постъпих на работа в университета. Имах огромния шанс още с постъпването си като асистент да започна и да проектирам, поради факта, че току що се беше формирал Сектор за проучване и проектиране към университета. Започнах много активно да работя в този сектор.

-Никола Николов ми е земляк. От един град сме – Симеоновград. Той е роден по стечение на обстоятелствата в Нова Загора, но по целият му род, семейството му, живее в Симеоновград – там е израснал. И когато аз дойдох тук, студент, знаех, че има такъв голям архитект от моя роден град. Но така и не посмях да му се представя лично, защото смятах, че не е редно. Чак по-късно пътеките ни се преплетоха.

Бях млад асистент и един ден дойде делегация от Симеоновград – първият секретар на партията и кметът. Помолиха ме да поема проектирането на Партийния дом в града. Партийният дом тогава за всеки един град беше най-важният обект. Разбира се, Симеонов град е едно малко градче, което предполага и някаква малка сграда като партиен дом. Не е нещо особено, но за мен това беше много престижна поръчка. Аз разбира се я поех, но бях предупреден, че като направя някакво решение, трябва да отида при Никола Николов да го съгласувам. Аз направих решението, то мина през експертния съвет на СПП и един хубав ден се престраших. Навих си чертежчетата на руло и отидох в Главпроект при Никола Николов. Обадих му се и той:

– Ааа, ти най-после се появи бе! Качи се горе.
– Качвам се горе и заставам чинно пред него – той светило.
– Архитект Николов, така и така…
– Ааа Знам, знам. Е, направи ли го проекта?
– Еми направих го – да ви го покажа?
– Ама направи ли го?
– Да, направих го.
– Еми като си го направил, какво ще ми го показваш.

Разгръщам аз чертежите, той ги взе обратно, нагъна ги и ми ги дава. (Смее се) Аз се опитвам пак да ги разгъна, той ми ги сгъва:

– Остави тези чертежи и ела тук да ти покажа нещо! – Това, което ми показа бяха детайлите на покрива на Галерията за чуждестранно изкуство.

Беше ги изрязал от картон в шаблони едно към едно, окачени по стените на една зала. Става въпрос за всички ламарини по покрива, по кулите – как се сгъват, как се съединяват, всичко беше толкова прецизно. И ми казва:

– Ела да дадеш малко акъл! – Как ще му давам акъл, той всичко беше направил перфектно. И това ми беше първата среща.

Втората среща с арх. Николов беше вече в Симеоновград, когато се докладва и приема обектът. А той беше шеф на капиталното строителство или главен експерт – беше най-важната фигура към ЦК на БКП по отношение на партийното строителство. В качеството си на такъв, той беше председател на Експертния съвет, който се провежда на територията на Симеоновград. Там бяха събрани всички мастити архитекти от ЦК, от министерството, от окръга, а аз докладвам проекта. Всички започват – един каже едно, друг – друго, трети критикува, четвърти, пети, шести . Аз се потя – проектът отива към провал. А той стои и дава думата на всеки един и си записва в едно тефтерче – обръща една, втора, трета страница и накрая го чакам да вземе думата като председател, да обобщи. Той преглежда, преглежда, преглежда и казва:

– Да, да, да. Тука се казаха уместни препоръки. Да, добре… Така… И аз искам да направя една препоръка, колега Тилев. Пишете! Проектът да продължи по замисления начин и не се съобразявайте с никакви препоръки.

Това беше неговата препоръка. Като излязохме ми каза:

– Браво, ако успееш да устискаш този обект, той няма да остарее никога.

Това беше най-голямата похвала, която някога съм получавал.

Но защо ви го разказвам всичко това. Още не съм ви казал най-важното. Обектът тръгна, отива към завършване и в един хубав ден си говорим с местните ръководители и тогава разбрах, че всъщност градското ръководство най-напред отива при Никола Николов и го кани той да проектира обекта.
А той им казва:

– Вижте сега, мога да ви го проектирам, ама защо не го дадете на Тилев.
Те казват:

– Тилев е млад – няма вашия опит.
– Не, не – дайте го на него, той има нужда от този обект.

Така че наистина може би в старта си съм бил по този косвен начин много сериозно подкрепен от един такъв изключителен архитект.

Екип на www.stroiinfo.com:
Просто ви е бил оценил – потенциалът ви.

– Не – той не ме е познавал. Просто е сметнал, че трябва да се даде шанс на един млад човек. Това за мен е добър урок. Опитвам се в моето отношение към младите колеги да им съдействам да се изявяват.

Ако все пак трябва да отбележа някой, който по някакъв начин ми е съдействал, бих казал, че това е арх. Никола Николов. Но не знам дали да споделям това, което искам да кажа за този изключително голям български архитект.

Защото Никола Николов и Стефан Стефанов са двамата архитекти, които са положили основите на Постмодернизма в България много преди Постмодернизма изобщо да се утвърди като течение в Света и в Европа.

 Претърпяхте ли неуспехи в професионален план?

– Няма да бъде искрено, ако някой ви каже, че не си харесва някакъв проект – не му вярвайте, защото проектът е правен от позициите, че това е решението му, а авторът не може да се откаже от творбата си. Все едно родител да се откаже от детето си и да каже – „Това е моят неуспех”. Не мога да кажа, кой обект ми е неуспешен, но мога да призная, че във всички обекти виждам дефекти. Или в процеса на проектиране или по време на строителството се установяват дефекти. И много важно е човек сам да си е и критерият и мярката и критикът, за да ги открива своевременно и да ги отстранява. Изключително съм чувствителен към чуждата критика. Не защото ме дразни или се чувствам засегнат, а защото се опитвам зад всяко нещо, което чуя като отрицателно отношение, да намеря зрънце истина и да се опитам да преосмисля собственото си решение на базата на едно чуждо мнение.

Лошото е, че критиката не винаги е обективна. Много често тя просто е злонамерена.

Всеки архитект трябва да може да отсява доброто в критиката от онова, което е резултат на някакво негативно отношение. У нас, като че ли се смята, че всичко което друг прави е боклук. И докато това не се преодолее, архитектурната колегия и архитектурата като цяло в България ще страда от това. Защото причините са в това, че ние не се самоуважаваме. „След като аз не съм го направил – значи този проект не струва. То е направено от друг.”

Кой случай от професионалното ви развитие бихте описали като неуспех?Момент, в който като се обърнете назад и си казвате – може би трябваше да постъпя по друг начин.

 Какво ще кажете за вашето развитие от тук нататък?

Към по-добро ли?
– Трудно ми е да кажа за по-добро или за по-лошо, но се променя. Човек се сраства. Има различни видове професии. Тези, които се занимават с изкуство, с наука, с творчески професии имат това щастие или нещастие да се сраснат с професията си и професията им да им стане начин на живот. И няма как професията да не се отразява върху тези хора във всякакво отношение. Дори и в най-елементарно битово отношение. Аз по различен начин бих си подредил личния живот ако не бях архитект, ако имам работно време „от 9 до 5.” Друго е когато имаш една професия, която те обзема изцяло. Може да се събудиш в два часа да вземеш едно листче и да драскаш.

Случвало ли ви се е?

– О, случвало ми се е!

Можеш да пътуваш в градския транспорт и на трамвайното билетче да скицираш нещо.

Може да отидеш на кино и вместо да гледаш филма да си мислиш за това, което ти е в главата. Така че професията се отразява тотално – за добро или за зло. Тя дава много, но сигурно и отнема много.

Кога за първи път спечелихте уважение в професионалните среди?

– Това стана като че ли постепенно. Бих казал че доста късно получих някакво призвание, документирано като награди. Но това е неминуемо. При архитектите трябва много време, голямо натрупване и всички архитекти реално се изявяват вече като завършени творци след 40-50 години. А не като, да кажем, Моцарт на 5 години – вундеркинд. Нашата професия е много по-различна – колкото изкуство, толкова наука, колкото ирационална, толкова и рационална дейност. Трябва натрупване за тази работа. Добре е младите архитекти да бъдат поощрявани с награди, но това е и много опасно. Защото пък наградата може да доведе до главозамайване. Да си помисли, че е стигнал небесата и това да му действа демобилизиращо. Всъщност най-важното е човек да осъзнае това, че трябва да се бори със себе си. С всеки обект да надскачаш възможностите си.

Кой е бил най-големият ви проект? Най-голямата борба?

– Всеки проект е борба. Абсолютно всеки. Малкият проект също е борба, големият проект също е борба. Особено в България. Тъй като у нас статута на професията архитект не с онази значима обществена роля, както е в другите страни. В областта на архитектурата нещата стават много трудно, защото един архитектурен проект дори още в самото си замисляне, може да бъде поставен в много тесни ограничителни рамки. Както по отношение на задание, така и по отношение на допълнителни изисквания – бюджет. В края на краищата всеки проект отразява не само творческия натюрел на автора но и манталитета на инвеститора.

За съжаление българските инвеститори си мислят, че разбират от архитектура като имат пари в джоба си.

Имам за съжаление не повече от три-четири обекта, в които бих казал, че архитектурната идея е спазена в максимална степен. Малко са тези обекти – затова битката е ежедневна. С инвеститор и със строител. Не бих я нарекъл най-голяма, но по значимост беше най-грандиозна – това беше битката за спортната зала. Защото трябваше да се защитават архитектурните качества. Но мисля, че в общи линии успях.

От какво страдаме повече в България – от липса на професионално подготвени кадри или от липса на личности? От къде произтича този страховит образ на инвеститора? Уважавани ли са професионалистите у нас или властва убеждението, че инвеститорът определя правилата?

– То не е убеждение – то е факт. То е реален факт – в България, инвеститорът определя правилата на играта все още за съжаление.

А в другите държави?

– В другите държави не е така. Аз съм работил с чужди инвеститори години наред проектирахме за Мтел – австрийци са инвеститорите. Проблеми нямаше, сядаме, обсъждаме нещата, правим проекта и от там нататък това е – и всичко се изпълнява. В момента синът ми проектира обектите на американския университет в Благоевград от името на нашата фирма. Там също отношението към проектанта е съвършено друго. Професионално американско отношение – знае се, че проектът трябва да бъде изпълнен. След като е обсъден, след като са обсъдени условия, задание, проектът е направен и приет от инвеститора – край, никакви повече намеси, промени, както от страна на инвеститора, така не се допуска и никаква намеса от страна на строителя. В това отношение, имаме да извървим още доста сериозен път докато нашите инвеститори осъзнаят, че архитектът е единственият, който може да организира качествено една среда. И по този начин да превърне в качество тяхната инвестиционна цел. Разбира се с опита и авторитета, който съм натрупал, предполагам, че на мен ми е много по-лесно отколкото на един току що излязъл от студентската среда проектант, но така е. И той ще трябва да натрупа този опит.

Съществува ли в България понятието професионална етика? Кои са принципите, за които вие като професионалист при каквито и да е било условия не бихте изменили?

– Такова понятие съществува – съществува някакъв морален кодекс, който непрекъснато се допълва, видоизменя и т.н. и на практика, който не функционира. За мен въпросът е много дълбок. Не може да си мошеник и да си творец. Не може да си крадец и да си творец. Не може да искаш да минеш по най-лесния път и да си творец. Пътят към изкуството е винаги най-трудният. Като дете гледах един филм, не се сещам как се казваше. Отнасяше се за момент от италианската съпротива по време на фашизма. Те имат национален герой от този период – Генерал Дела Ровере. От този филм запомних само една негова реплика, която и до сега я помня и някак си се опитвам да я спазвам съзнателно или несъзнателно: „Когато не знаеш пътя на дълга, избери най-трудния.” Могат да се посочат много примери за фрапантни нарушения на елементарна етика, да не говорим за професионална. Отваряш едно списание, влизаш в някакъв сайт, виждаш някакъв обект, нещо ти харесва и го правиш в своя обект. Ами това е кражба. Ще се въздържа да посоча такива примери, но в нашата практика ги има в изобилие. Цяла книга може да се напише със страшно интересни съпоставки. За съжаление големи проектантски бюра работят по този начин.

Архитектурата се ражда от белия лист, от нищото.

И всеки обект си има своите основания, както в главата на проектанта, така и в обективната действителност, в която този обект е поставен и в която той трябва да се породи. Не може да се смята за творчество имитацията.
Другите неща са като че ли по-незначителни: ударите под кръста, свалянето на цените. При това въпросът за цената е, как да ви кажа, въпрос, който е с две страни. Аз мога да си позволя един обект да го направя и без пари, когато съм сигурен, че той има качества. Но ще е престъпление, ако го направя без пари, или на много ниска цена само и само за да спечеля нещо или да го отнема от друг. Това са различни неща. Обектът за Севтополис съм го подарил на община Казанлък без нито един лев. По моралния кодекс на камарата на архитектите аз трябва да бъда отлъчен за тази постъпка.

Какви съвети бихте дали на начинаещите, за да планират успешно професионалното си израстване?

– Да следват вътрешния си глас и никакви морални компромиси. Тръгнеш ли по наклона на печалбата, на материалната изгода, ти си загубен като архитект още в началото. За съжаление има такива моменти. Идват млади колеги да търсят работа при мен в ателието и първият им въпрос е „Колко ще ми плащаш?” И той би трябвало да е наясно, че ще му плащам толкова, колкото свърши. А дали е наясно с това, че той трябва да ми плаща, затова че ще се учи? Разбира се, аз няма да му искам пари. Аз съм бил готов и съм работил на млади години безплатно за да бъда до някой голям колега, по-опитен, по-възрастен, защото за мен е било въпрос на чест и на признание, че съм се докоснал до тази работа. А не съм питал колко ще ми плати. Ако това се преодолее, всеки млад би се освободил от тази обремененост и като че ли по-лесно би тръгнал по истинския творчески път.

Според вас, променя ли се човешкият характер с професионалното израстване?

– Разбира се! Ако трябва да ви кажа как става това – не мога по никакъв начин.

 

С годините на практика, кои според вас са личните ви качества, които са дали предимство в професионалното ви развитие?

– Много голям инат съм. И отговорен.

Какви качества трябва да има човек за да работи в екип?

– Същите.

Да е голям инат и да е отговорен?

– Въпросът за работата в екип има две страни. Зависи в каква позиция си в екипа. Дали си в позицията на подчинен, на участник, или на лидер. Защото няма екип без лидер. Ако някой твърди, че може да се направи екип от пет души архитекти и те да работят като равноправни членове на този екип смятайте, че обект няма да излезе. Един трябва да поеме отговорността да може да синтезира различни идеи, мнения и да ги изведе в краен резултат. При това от една страна творческата отговорност, от друга страна мениджърската отговорност. Това са две различни неща. Най-добре е когато един човек може да ги съчетава. Но другото за екип е просто легенда – няма такъв случай. Някой трябва да ръководи. То това е смисълът на архитектурата. Архи – тектура. Винаги има пръв – този, който е начело.

В нашия университет, сред студентите, трябва ли да има място за екипна работа?

– Разбира се, че трябва да има място. В много университети проектите се правят задължително в екип. Това е пък другата крайност, когато не се знае кой какво е направил и каква отговорност поема. Трябва да се намери някаква златна среда. Работата в нашия университет и в нашия факултет е пък точно в другата крайност. Никакви наченки, никакви опити за работа в екип.

Вие одобрявате ли това?

– Не, разбира се, че не го одобрявам. Работата в екип под формата на учебен процес има тази цел да създаде адаптивност на студентите в мисленето им. Да могат много бързо да преценяват мисленето на партньора си и да търсят взаимния консенсус. Да могат различни мисли и идеи накрая да сформират в една обща. Няма го това и не знам как ще стане обаче, защото в нашия факултет властва феодалният принцип на разделение на катедрите, т.е. на спецификата на проектирането. А след като съществува като организационна структура, това поражда и проблема с екипността. Защото екипността не е толкова свързана с изработването на един проект, а с участието в различни фази по различен начин на членовете на екипа. Един проект си има градоустройство, има си идея, концепция, има си разработване на проекта, има си детайлиране и т.н. Тогава екипът започва да работи пълноценно – в целия процес на проектиране. А когато баницата е разделена, в конкретните и тесни задачи на един проект, в една катедра, не могат да се намерят вътрешни предпоставки за екипност.

Кога би трябвало да става преходът от студентско мислене към професионална отговорност и в какво се състои?

– Не може – преход няма, това е непрекъснат процес. Малко по малко, малко по малко.

Какъв е вашият метод на работа?

– А, в никакъв случай. Това е фирмена тайна. (смее се) Това е ноухау. Но ще кажа нещо. В България има два вида архитектурни бюра. В едните всичко е подчинено на бизнес целите и задачите. В тези бюра се работи по определен начин. В други бюра, в това число и „Тилев архитекти”, ние сме категорично заявили, че правим авторска архитектура. Аз и синът ми, като основни партньори във фирмата, сме зад всяко едно проектно решение, което излиза от фирмата. Във всеки етап, във всеки момент участват много млади хора, със сериозен принос. Но отговорността за решението е на водещия – на мен или на сина ми. Това не значи, че колегите са лишени от творчески задачи, нямат творческа инициатива, право. Но аз подписвам проекта с цялата си отговорност. В други фирми, задачата се дава на определен колектив и шефът на фирмата контролира изпълнението като графици, предаване на проекти, парични потоци и т.н. И разбира се, при това положение проектът е такъв какъвто излезе. Не случайно, големи проектантски бюра, с голяма продукция нямат авторска физиономия. Това е така, защото организацията е друга и целите са други. Ние се опитваме наистина да правим авторска архитектура.

А относно вашата компания – имате ли методология на работа и бихте ли разказали повече за принципите, които спазвате на работното място?Какво липсва на току що завършилите студенти?

– Нищо не им липсва. Студентите, които са завършили в България, са способни да започнат много активно и резултатно работа, за разлика от студентите, завършили в други страни. Защото нашето образование е с доста сериозна практическа насоченост. Е, липсва им опит, но нямат проблеми да се включат на пълни обороти в работата на един проектантски екип.

Колко време трябва на един току що завършил да влезе в темпото на екипа?

– Зависи от екипа. Може да влезе и за няколко месеца.

Какво бихте възложили на току що завършилия студент?

– Възлагам му най-различни задачи, защото той има нужда. Възлагам текущи, постоянни, оперативни задачи. Ей сега ще отида в офиса и на едно момиче, с което правим интериор, ще и разкажа едни общи положения, които уговорих с инвеститора по отношение на едно обзавеждане, на едни детайли и ще я оставя да ми направи предложение, което ще обсъдим. От най-елементарни технически, до наистина творческа задача. И най-лошото е, ако на един млад човек му дадеш да работи само в една насока. Напротив – той трябва да се развива.

Работите ли с млади хора?
– Само с млади хора.

Какво е мнението ви за младите хора, които напускат страната?

– Те имат право. Нямам никакво отделно, специално мнение за тях. Всеки има право да напусне страната, да се върне, да остане тук, после да отиде. Всеки има право.

Като че ли много голям процент от младите предпочитат да избягат, да се махнат от тук – това тежи ли ви?

– Аз съм свидетел на това, че много се връщат. Затова не ме притеснява този факт. Освен това аз съм сигурен, че тези, които излизат, работят и се реализират като българи и български специалисти. Няма нищо лошо в това.

Какво ви дава сила да продължите в труден момент?

– Самите трудни моменти. Колкото моментът е по-труден, толкова амбициите, той да бъде преодолян трябва да бъдат по-големи. Това изисква по-големи усилия. След всеки труден момент, човек се усеща като прероден. Изпълнил си е мисията да преодолее този момент.

Каква е била детската ви мечта?

– А сега де! Имах много мечти, но една от мечтите ми беше да стана архитект. Разбира се това вече не беше детска мечта. Бях доста по-голям когато реших, че ще стана архитект. И от тогава непрекъснато се опитвам да осъществя тази мечта.

Колко по-голям? На колко години бяхте?

– На 14 – 15. Бях решил да кандидатствам на различни места, в Художествената гимназия в София, в техникуми в Стара Загора. Като влязох в строителния техникум в Стара Загора, в едно фоайе, пълно с проекти и макети просто казах, че това е моят свят и от там нататък съм тръгнал да ставам архитект. Може би това ме е лишило от други неща.

Каква е цената да бъдеш утвърден специалист?

– Нерви, усилия, завист. Като че ли колкото човек се утвърждава, толкова става по-самотен. Толкова повече приятели го напускат, толкова повече колеги му завиждат. Творецът е самотник за съжаление.

Има те ли много добър приятел, който независимо, че казахте, че творецът е самотник, просто да противоречи на това, което казахте? Човек, много близък за вас.

– Да, но не е архитект. (смее се)

Имате ли страхове относно бъдещето на строителството в България?

– Нямам особени страхове. В момента, всички знаем, се намираме в някаква криза. За мен това е нормален процес. Нещата стават такива, каквито трябва да бъдат – това са процеси на оздравяване, на дисциплиниране на конюнктурата на пазара. Ефектът ще бъде положителен. Проблемът в този въпрос е кога все пак нещата в нашия бранш ще се нормализират, кога архитектът ще бъде архитект, кога инвеститорът ще си гледа инвеститорските работи, кога строителят ще си заеме подчинената изпълнителска роля. Това е проблемът, но смятам, че нещата малко по малко се нормализират.

Какво най-много ви радва и какво най-силно ви ядосва в младите хора?

– Радвам се винаги като видя амбициран и кадърен човек, който може с работата си да докаже своите възможности.

Ядосва ме непукизма, фалшивото самочувствие на младите, това, че не използват възможностите си. Тези възможности, които ние не сме имали.

Ние нямахме възможностите да учим езици, да не говорим за компютри. Че аз в моята практика съм минал през тушовката, графоса, рапидографа и стигнах до компютъра. Много се ядосвам и на неправилното отношение към компютъра. Не си никакъв автор, ако смяташ компютъра за съавтор. Компютърът е средство. В много архитектурни училища работата на компютър все повече се ограничава, особено в долните курсове. Това и ние трябва да го осъзнаем. Компютърът пречи на мисленето. Той помага, тогава когато архитектът е осъзнал собствената си роля, да разбере за какво става дума. Проектирането на една сграда не е изчертаването с компютър на някакъв обект. Това трябва да се промени!

Студентите сега, които учим архитектура, като че ли не ни минават много неща през ръцете – като макети и като материали. Това може ли да се оправи по някакъв начин?

– Точно за това говорим. Разбира се че може и сигурно рано или късно ще се оправи. Ето ние в нашата катедра въведохме макетите и трябва да ви кажа, че студентите ги правят с удоволствие и дори без да ги караме в трети курс започват да мислят чрез макета, което е много по-добре, защото с макета усещаш поведението на конструкцията. Аз имам една логика, убийствена за инженерите: „Щом нещо може да се направи на макет, значи може да стане.” Ама не можело да работи – ето бе, тук работи! Как няма да работи!

Какво липсва на строителния бранш в България?

– Респектът към архитектурата!

Какво посъветвахте вашия син като избра вашата професия?

– Нищо не съм го съветвал. Той не търпи съвети от баща си. И това е много правилно. Нормално е родителите да бъдат най-лошият пример.

Между четирите групи – преподаватели, работодатели, студенти и дипломирани има ли основателна причина да се твърди, че комуникацията липсва?

– Е, тотално – не. Има някъде срив в комуникацията, в различни моменти по различен начин работи, но за да сформирате вие тази класификация по този начин, това означава, че все пак сте намерили устойчиви връзки.

Убеден ли сте, че в България просто трябва да си добър за да успееш? Конкуренцията стимулира или задушава в нашите условия?

– Конкуренцията в България е абсолютно еднаква с конкуренцията където и да е. Тя за това е конкуренция. Задушавайки тя стимулира. Стимулирайки тя задушава. Какво значи задушава. Това означава, че конкуренцията принуждава някой да я преодолее. Тя стимулира развитие с тези ограничителни условия, които самата тя поражда. Това е смисълът. Бялото не може да е бяло, ако няма черно. Когато кажем бяло, разбираме черно веднага. Това е и в конкуренцията. Двете и значения са равностойни. Те взаимно се пораждат и отхвърлят.

А в професионалното израстване достатъчно ли е просто да си добър професионалист за да започнеш?

– Не. Това е една от особеностите на архитектурата. Да се върна към примера, който ви дадох с Моцарт. Няма вундеркинди архитекти. Много е важно, след като излезеш от университета в каква среда ще бъдеш посаден като специалист. С какви задачи ще започнеш да се формираш. Защото самите задачи ще те формират. Със какви колеги ще работиш, в какъв екип ще работиш? Това е едно семенце и зависи къде ще го посееш. В един случай може да избуи и да стане страхотно растение, в друг – може да загине. От моите студентски години имаше много кадърни студенти, с потенциал, които не успяха да се развият за съжаление. Средата е много важна.

Какво коства на човек в личен план да работи на пълни обороти? Какво е да си всеотдаен на професията си?

– Тази всеотдайност те лишава от сума други неща. Това е лишение. Лишение от всякакъв характер. Прибираш се по нощите, съзнанието ти е ангажирано непрекъснато с работата. Но отново тези лишения не би трябвало да се смятат като нещо негативно. Лишавайки се от едно, ти пък получаваш нещо друго. Така че е въпрос на личен избор.

Има страст в работата?
– Това е най-важното. Ако в една работа няма страст, по-добре я остави, както впрочем и в любовта – може ли любов без страст? Докато има страст, това означава, че творецът е жив и работи. Това е условието за да се постигне нещо – страстта, в най-широкия смисъл на думата. Да се работи с мерак, с желание. И не работата да те гони, а ти да я гониш.

Какво послание бихте отправили към младите?
– Да вярват в себе си ,но да не се вземат прекалено на сериозно. И в никакъв случай да не забравят, че архитектура без амбиции не се прави.

Бихте ли участвали на срещи със студенти, организирани от нашия проект – от стройинфо?
– С удоволствие – зависи какво ще искат студентите. (смее се)

 

Hobelix

Every beginning is difficult but extremely essential.

Остави коментар

Close Menu