Между скулптура и архитектура

Main image: Wolfgang Volz

Лято е и сезонът на отпуски и пътувания е в разгара си. Защо не отделите няколко дни да посетите Лондон, докато все още е достъпна дестинация? Освен магията на космополитния град, ще имате възможността да видите и първата едромащабна творба на Кристо и Жан-Клод в английската столица.

Лондонската мастаба е изградена от 7506 варела в няколко цвята и е с временен характер. Тя съвпада с временната архитектурна инсталация Serpentine pavilion, за която писахме наскоро. Структурата е изградена върху плаваща платформа, закотвена за дъното на езерото в Хайд парк. Варелите са закрепени за стоманена обрамчваща рамка. Размерите на структурата са 30 на 40 м, като височината й достига 20 м.

Можем ли да разгадаем концепцията зад лондонската мастаба?

Авторът от български произход е известен с мащабните си проекти. Познат е в тандем със съпругата си Жан-Клод, която почина през 2009 г. За разлика от бягащата ограда в Калифорния, за която е имало заплахи за разрушаване с бомби или опаковането на Райхстага, съпътствано със смъртни заплахи за автора, лондонският проект протича спокойно.

Както прави със всичките си инсталации, Кристо ги финансира сам, продавайки картини, не търси финансиране от държавни органи и не приема дарения. Настоящият проект с цена 3 милиона лири е и тест, тъй като авторът възнамерява да изгради подобна структура с осем пъти по-голяма височина в пустинята на Абу Даби.

Image: culturalwednesday.co.uk

Думата „мастаба“ означава „пейка“ на арабски. Това е названието на вид сграда, възникнал в Месопотамия преди около 6000 години. Египтяните от Старото царство използват тази типология за гробници.

Интересно е как една толкова семпла геометрия може да бъде натоварена с толкова много значение само с една дума. Как тя би могла да се тълкува? Дали това е деликатен начин да се каже, че Месопотамия идва в Европа? Възможно ли е авторът да говори за смъртта? Самият Кристо казва, че мащабните му инсталации не са израз на голямо его, а че са „бомбастични, те са много семпли“*, че в тях има много хумор и че не са „нещо заплашително“*.

Артистът не се нуждае от защита на творбите си.

За разлика от архитектите, които винаги трябва да обосновават решенията си с ясна концепция, за да докажат тяхната целесъобразност, артистите представят своята творба и оставят интерпретацията на наблюдателя. В случая, дори става въпрос за инсталация, финансирана лично от Кристо, тоест той не трябва да оправдава използването на публични средства и е използвал свои, за да представи изкуството си. Това е и нещо нормално за едно демократично общество.

Личното виждане на артистите обаче често остава недоизказано. Може би точно затова се нуждаем от толкова мащабни инсталации, които да не са поставени в затворена галерия, а около нас. Така изкуството става част от ежедневието ни и ни приканва да се замислим по-дълбоко за неща, които излизат извън мащаба на нашите собствени проблеми.

За една инсталация в центъра на София можете да прочетете тук.

*Директните цитати на Кристо са преведени от автора на статията – източник: Ню Йорк Таймс.