Руско-еврейският музей на толенрантността по проект на немското архитектурно бюро GRAFT, на който предстои да бъде открит в Москва през 2012 година, има за тема флуидността. И далеч не само формално – противопоставянето на едно аморфно архитектурно отражение на реалността с традиционната форма на ясно и конкретно рамкиране е своеобразно предизвикателство в отношението към историята.

GRAFT основават студиото си в служба на „архитектурата, изкуството, музиката и търсенето на щастие”. Метафизичното в тази формулировка кореспондира с метафизиката в идеята за музей на толерантността. И това личи в дизайна, станал продукт на тяхното взаимодействие.

Музеят ще се помещава в сграда, построена през 1927 за автобусно депо. Индустриалният облик на оригиналната сграда ярко контрастира с предвидената нова вътрешна структура. Пространството е организирано подчертано концептуално – на приземното ниво ще присъстват свидетелства за мястото на сградата в руското архитектурно и културно наследство (каквото свидетелство е изобщо оставянето на външната черупка непокътната), а на следващото – за новото предназначение на сградата в името на толерантността към еврейския народ, носейки така недвусмислено послание за погребване на миналото с неговите предразсъдъци под настоящето, белязано от моралния дълг да се съди по възможност обективно за неизбежно субективното. А това означава да се признае, че всяко субективно има право на съществуване. Не толкова защото обективното има тежката дума по този въпрос; колкото защото неговото фактическо несъществуване не оставя друг избор.

Такова е и усещането в архитектурата на GRAFT тук: на огромното „Защо?” философски е отвърнато: „Защо не?”

Наподобяващата естествен релеф подова повърхност на последното ниво може би е препратка към номадството, към вечното скитане за намиране на нещо свое, а фактът, че пътят е отвел до автобусно депо – мястото, където движението само отдъхва, преди да продължи отново – е само метафорично намигване от съдбата, която рядко показва усет към приказните развръзки. А може би сложната повърхнина е намек за мимикрията – начин на поведение на по-слабия спрямо по-силния, водена от инстинкта за самосъхранение. Във всеки случай метафорите са много и всеки е призован да открие своята – което също е своеобразна метафора.

 В градчето Paju Book City, посветено на издателската дейност в Южна Корея, по проект на Алваро Сиза Виейра пък е построен през 2009 година музей за съвременно изкуство, посветен тъкмо на мимикрията. Архитектурният му образ учудва и си противоречи с различни по геометрична характеристика и необичайни с общата си композиционна рамка форми, като че ли музеят е разкъсван от френетични усилия да подражава. А това го кара да изглежда толкова непосредствено индивидуален. Разказва някоя любима история и я прекъсва, защото току-що му е хрумнала някоя още по-интересна. Предвизвиква и се подиграва; изглежда ту жизнерадостен, ту отегчен от собствената си форма на съществуване. Което е чудесно резюме на движещите сили на съвременното изкуство. Музеят сам по себе си се превръща в предмет на изкуството, в експонат от изложбата, която помещава, без обаче да я засенчва, тъй като е достатъчно интелигентен, за да остави себе си в сянката на загадка. С осветлението в интериора, подчертаващо формите на вътрешната архитектура по точно определен и целен от архитекта начин, пространството добива почти абстрактен характер, разбивайки общоприетите представи и дори самото усещане за себе си. По този начин вниманието на посетителя е изцяло заето от случващото се в това сюрреалистично поле на действие. Употребата на максимално ограничен брой различни материали, цветове и текстури спомага за поставяне на акцента на правилното място – върху излаганите експонати, с общото внушение за елегантна, оригинална простота, за движение и непрекъсната промяна.

Идеята за предизвикателство спрямо пространството е неизбежно съпътствана и с предизвикателство спрямо времето, и това почти никога не е възможно без атакуване на точката по времевата ос, означаваща нулата. А понеже тази точка е променлива, на практика дори предизвикателството към настоящето означава предизвикателство както бъдещето, така и миналото; предизвикателството да си отговорим на въпроса какво можем да направим с бъдещето, съзнавайки, че всяка секунда е минало? Колко устойчиви са нашите понятия, щом, предизвикани,  могат лесно да се изменят до степен почти да отрекат себе си? Не е ли това някакво гротескно отражение не съвременното консуматорско общество, което не чувства нужда да формира мнение по въпросите, които най-много го засягат, и е лесно манипулируемо преди всичко по свое собствено настояване? Това изкуство ли е, или цинизъм? А доколко това общество успява да се възползва от динамиката във всичките сфери на съществуването си, и не се ли разтваря в нея много по-често?

Движението и преходността могат да бъдат добър учител, но е нужна известна дистанция от тях, отдръпване в някоя пролука на времепространството, за да се осмислят техните уроци. Тъкмо това се стреми да предостави Музеят на мимикрията – място, където всичко е поставено под съмнение. Декарт би се учудил извънредно много от такива нерационалистични методи на следване на неговите принципи.

Вода. Движение, промяна. История, мимикрия. Интересна интерпретация на тези теми представлява Музеят на водата в андалуския спа курорт Ларанхон, завършен през 2010 година и проектиран от испанския архитект  Хуан Доминго Сантос. Нетрадиционна е самата идея за създаване на такава институция – преклонение пред онова, което е постоянно единствено в непостоянството си, което се изплъзва, за да разобличи другите.

Една някогашна кланица бива преустроена за целите музей… на водата. Водата измива миналото, превръща наглед некрасивите вътрешни пространства в домове за своите феи; грубите зидове стават верни пазители на съкровените и тайни. И тя сякаш отразява неуморно душите и световете на посетителите; рисува сама картини на своята вечност. За да напомня, че винаги има време за промяна.

Тази промяна има и съвсем конкретни, “водни” измерения в проблемите на екологията и все по-нарастващата нужда от цялостно преразглеждане на ценностите в това, освен в много други отношения. А може би ценностите не трябва да се делят на „отношения”. Те в крайна сметка са просто призми, които пречупват заобикалящия ги свят. Някои са замърсени и пречупват доста неуверено, образът е неясен и рядко може да помогне за каузата на конкретни заключения. За щастие водата има предложение за решаването на този проблем.

            Ясното виждане след хигиенизирането на призмите обаче понякога не носи на притежателя им усещане за подобрение, предвид отразяваната реалност. Но съзнанието за разлика в перцепцията, за нестатичност и неизбежна субективност подтиква към търсене на нови гледни точки. Защото „всяка картина на света е отрязък от света. Светът не може да се превърне в картина” (Ясперс).

Лутането сред десетки картини би могло да се окаже по-ползотворно и дори революционно  от взирането в една.

Остави коментар с Facebook

Заредете още от Hobelix
Load More In Архитектура

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Виж още

Пери България ЕООД

Световен лидер в производство и доставка на високотехнологични системни решения за изграж…