Средно образование строителен техникум „Хр. Ботев”, София, 1965 г.; квалификация – техник по архитектура и строителство. Висше -Университет по архитектура, строителство и геодезия (бивш ВИАС, ИСИ), Хидротехнически факултет, 1970 г.; квалификация – строителен инженер по „Водоснабдяване и канализация”. Следдипломно обучение и квалификация: Редовна докторантура (бивша „аспирантура”) в областта „Пречистване на отпадъчни води”, 1973 – 1976 г.; научна степен „доктор” (бивша „кандидат на техническите науки”); • Специализация в Технически университет, гр. Делфт, Холандия в областта „Пречистване на отпадъчни води”, септ. – дек. 1981 г.; • Специализация в Международен център по хидрология „Дино Тонини” към Университета в гр. Падуа, Италия в областта „Компютърни анализи управление на качеството на водите на естествени течения и басейни”, септ. – окт., 1986 г.; • Защита на втора дисертация в областта „Пречистване на отпадъчни води” с присъждане на научната степен „доктор на техническите науки”, май 2000 г.

Каква специалност сте завършили?

– Специалност „Водоснабдяване и канализация”, на която съм се посветил и до ден днешен.

На каква тема беше вашата дипломна работа?

– Дипломната ми работа беше „Пречиствателна станция за промишлени и отпадъчни води”. Едно предизвикателство тогава и сега – тези теми са уникални.

Какъв практически опит получихте през годините на следване?

– Бях добър чертожник. Имах добър опит в чертането с рапидограф, но днес тези умения просто са излишни.

Как бихте описали ритъма на учебния процес – динамичен, умерен, бавен?

– Инженернерното следване, както е известно, е един много динамичен и много натоварен процес. Изпити има навсякъде във всички университети, но при нас има и курсови задачи, и курсови проекти, които ангажират основното внимание, време и усилие на студента, както и на преподавателите. Така че инженерното образование е тежко да се следва и не по малко тежко и отговорно да се практикува.

От днешна гледна точка, какво най-много ви липсваше в учебния процес?

-Базата – лабораторна, библиотечна, дори и залите за чертане. Ние на времето чертаехме в зали. Днес някои от чертожните маси се използват за лекционни банки.
Все още това е проблем за нашият университет и не само за него.

Кое висше учебно заведение сте завършили?

– Завършил съм, сега се казва „Университет по Архитектура,Строителство и Геодезия”, а тогава беше „Инженерно Строителен Институт”.

– Веднага след дипломирането ми. В годините на централизираната и планова икономика, всичко беше регламинтирано, включително къде ще е на работа току що завършелият млад специалист. Имаше така наречената „система за разпределение”. Разпределяха ни според заявките на Националното стопанство.
Аз имах щастието да избирам къде да отида. Tакава привилегия се даваше на студенти – дипломанти с висок успех. Попаднах в тази група и избрах най-престижното поприще по това време – единствения проектнаски институт с изследователска дирекция „Водоканал проект”.
Тогава, той проектираше цялата водна инженерна инфраструктура в България – водоснабдяване, канализация, пречиствателни станции. Беше едно добро място за професионални предизвикателства.

Как започнахте своята професионална кариера? Къде работихте за първи път?Кой беше първият Ви проект? Каква увереност Ви даваха знанията от университета?

– Нашето образование по традиция беше насочено много практично. Ние и до ден днешен се стремим да запазим тези тенденции, така че дипломираният млад специалист да може директно да започне да изпълнява практическите задачи. И това е много важно.
По късно, когато отговарях за учебния процес в „Хидротехническия факултет” като заместник декан ,това беше в годините на промяна 1989 и годините нататък, се наложи да се запозная с учебните планове и изобщо образованието в страните, към които се стремяхме да се придвижиме, и да приличаме – САЩ, страните от Западна Европа. Тогава ми попаднаха статии в специализирани списания за образование, в които пишеше, че е добре в образованието да се въведе проектиране, защото тогава пък и все още разполагайки с богата лабораторна база, тяхното образование се базираше преди всичко на фундаментални дисциплини, фундаментално образование и респективно в нашата дисциплина „Пречистване на водите” лабораторни упражнения, качество и контрол на водите, но не и проектиране на пречиствателни станции. Тези знания се оставиха да бъдат придобити от специалистите във фирмите където са си намерили работа и там вече специализацията е много тясна, докато при нас тя беше достатъчно широка и проектирането е една съществена традиционна част от нашето образование. Тук бих добавил и други впечатления. Вече като декан на „Хидротехническия факултет” получавах много отзиви от чужбина за професионална реализация на наши възпитаници. Всички до един бяха положителни. Имах и контакти с наши бивши възпитаници, които са се реализирали по целия свят – Южна Африка, Южна Америка, Северна Америка, Япония, Австралия и Западна Европа разбира се. Всички колеги споделяха, че те са получили универсално образование и са много по-силни в професионално отношение от своите колеги, завършили престижни западни университети. При нас липсва фундаменталната част от образованието, която дава обща култура. Бидейки специализиран университет, ние не наблягаме на общо културни аспекти на образованието, което е пропуск. Но ние не можем да вместим всичко, от което младият човек се нуждае. Той трябва да може да се самообразова. Има и проблеми, разбира се, в цялата тази система и аз бих ги споделил, ако това влиза в рамките на този въпрос.

Да , това е от особен интерес за нас какво е вашето виждане.

– Проблемите са свързани първо с начина на обучението тук, с начина на проверка на знанията, с начина, по който преподавателите мотивират студентите, а бих казал и условията, които мотивират самите преподаватели да са такива.

Това е един възел от проблеми, който рефлектира като краен резултат в едно занижено ниво на образованието в момента.

По начало образованието винаги догонва живота. Би трябвало да го изпреварва, ако има ясна визия на къде върви дадено общество и от какви специалисти има нужда. Това трудно се прави, дори и при високо организирани държави. В момента ние не сме такава за съжаление, така че се налага образованието винаги да се адаптира, да се реорганизира и това е един постоянен процес. Това е присъщо за образователната система, като се започне от детските градини и се свърши с университетите.
Ние се нуждаем от една по-солидна материална база, но за да се създаде тя, обществото трябва да почувства нужда от нея. За съжаление, не се чувства нуждата от такава база, защото е ясно от политиката на финансиране какво може да се направи в тази сфера. Ние имаме най-никсия процент от вътрешния продукт заделен за образование и резултатът е на лице. Има една демотивация от студентите за усвояване на знанията, защото периодично (и то периодите са с доста малка продължителност) се появява един вакуум в обществото – не се търсят дадени специалисти. След това настъпва някакъв бум примерно в строителството. Известно е, че когато има кризи, първо се свиват инвестициите, замразява се строителството, това рефлектира веднага в проектирането и в крайна сметка младите специалисти нямат къде да се развиват професионално. При съживяване на икономиката, за щастие първо тръгват инвестициите, включително в строителството, и тогава се появява глад за специалисти. И така имаме една синусоида на търсене и излишък от специалисти. Както е известно от изискванията на Стопанската камара и други браншови организации в България има недостик на инженери, докато по отношение на юристи и икономисти, юристите например са 7 пъти повече на глава от населението отколкото средно в Европейския съюз. Прочетох във един вестник, че Брюксел ни съветва да произвеждаме повече инженери. Така че инженерното поприще е едно благодатно поле за професионална изява и ние сме горди тук, че като институт държим високо изискванията и се грижим за професионалата реализация на нашите възпитаници – чрез обратна връзка, чрез консултации, чрез взаимно участие в проекти. Формите са много и най-различни. Общо взето, това са проблемите свързани с образованието. Аз засегнах и проблемите на реализацията, които, разбира се, са тясно свързани с икономиката на държавата. Всичко зависи от политиката на държавата, от обществото, да насочи правилно ресурса предназначен за образование, за да покрие икономическите си приоритети. Ето тук строителството заема едно централно място, наред с други, разбира се, също така необходими икономически направления.

В момента в България около 1 400 000 от рабоспособното население над 18 години имат образование до 4-ти клас.Този спад в образователнта система не е ли като една бомба със закъснител в икономиката?Вие казвате, че спадовете в икономиката намаляват търсенето на специалисти и като не могат да се реализират, те не се създават. Обаче когато стане една такава дупка в образованието,в момента в който има търсене на специалисти има инерция, не може да се набавят веднага. До какво ще ни доведе това?

– Засягате един много интересен и важен въпрос.Аз не съм запознат с тази статистика, но звучи доста обезпокоително. Образователната система е консервативна система по своята същност и добре, че е такава, защото динамиката на общественото развитие в различни моменти слага акценти на различни неща в развитието на обществото. Образованието не може да ги следва веднага, защото знаете, че всички нива на образование траят около 3-5 години,така че няма как аиатемата да реагира. Тя трябва да е насочена стратегически, а флуктуациите в икономиката се поемат от текущите налични кадри, които в момента са на лице. Някой път те ще са повече, някой път те няма да достигат, но общо взето трябва да се гони едно средно ниво, което трябва да се обоснове стратегически. Само така образованието може да предлага нужните кадри. За съжаление, особено в един преход, в какъвто се намираме вече 20 години и повече, тези прериоритети не успяхме като общество да ги формулираме. От това страдат всички обществени институции и дейности, включително образованието. Това, което казахте за тази дупка, разбира се, че е недопустимо. Това е един голям пропуск, който няма как да се запълни във времето. Получава се една огромна маса от хора, които не намират своето място в обществото, защото не предлагат нужните в момента умения. Умения, които обществото приема и заплаща. Резултатът е ясен – тези хора трябва някак си да живеят и те живеят използвайки паразитни подходи или се преквалифицират.

Относно връзката между „гимназия–университет” какво получава университета като входно ниво-студентите, които идват при вас?

– Публична тайна е, че средното образование не дава подготовката, която очакват университетите. Моето лично впечатление, както и на моите колеги е, че в средното образование бележките се дават, едва ли не подаряват. Учениците са свикнали да им се дава и да го получават без много усилия – това е заради сбърканата система за контрол, за приоритети изобщо в обществото. Защото средното образование отчита своята ефикасност по някакви бюрократични критерии и учениците, разбира се, като интелегентни млади хора, много бързо схащат системата, нейните особености, и се възползват от слабостите. А учителите няма как да реагират, защото те трябва да отговарят за качеството на това образование и те отговарят по най-формален начин. Друг е въпросът, че учителската професия отдавна не е престижна. Тя е ниско платена, там попадат случайни хора, това не са педагози по призвание. В някои сфери като педагогика, като медицина, ако човек няма призвание, то професионализмът се изразява в едно формално изпълнение на операции и това за съжаление го наблюдаваме масово в средното образование. Разбира се че има изключения, но изглежда те не могат да надделеят. Студентите, идвайки в университета, започват да искат да им се дава. Имаме строг регламент за изпити. Стигна се до там, че в стремежа си да изпълним някои бюрократични изисквания и показатели, отстъпваме от някои принципи и се получи така, че имаме студенти, които не знаят в кой курс са. А един строг регламент, стегната организация, помагат на самия студент да се организира и да премине плавно през системата за обучение, по-лесно и по-ефикасно. Това е въпрос на едно личностно надграждане и аз често цетирам една сентенция, която датира от времето на нашето Възраждане „Занаят не се дава, занаят се взема”. Този процес е двустранен. От едната страна се предоставя инфомация, знания, тренировка, а от другата страна трябва да има активност, за да се усвоят всички тези неща. Никой не може да ги внедри искуствено и под настиск в личността, това е абсурд. Трябва да има мотивация и от двете страни. Липсата на мотивация в студентите демотивира преподавателите и те започват да гледат формално своите задължения. Също не искам да отмина и ниското заплащане на високо квлалифицирани преподаватели в университетите. Младите асистенти трябва да се развиват професионално, трябва да търпят много лишения, за да израстнат като експрерти на високо ниво, но те имат семейства, имат малки деца, които трябва да бъдат обезпечени. Така, че с преподаване не може да се обезпечи един такъв нормален живот и младите колеги започват да слизат на по-ниско професионално ниво, всъщност не бих казал че то е ниско, по-скоро е рутинно. Не изисква висша степен и уникалност на квалификацията – започват да проектират, виждат се с добри пари и зарязват обучението, започват да гледат формално на него и за съжаление това е доста разпространено, особено в нашия университет, който предлага едно много практически насочено обучение и преподавателите са и добри проектанти и добри строители – имат много възможности. Ето как обществото „развращава” своите специалисти, своите млади експерти .

Тоест сега има добре подготвени специалисти за практиката, а иследователската дейност не е подкрепена от държавата. Как е било преди?

– Държавата никога не е подкрепяла подобаващо иследователската работа в университетите. Това винаги е било инициатива, бих казал дори пожертвователност от страна на преподаватели в университетите, защото главната задача на преподавателите е да обучават, но обучавайки те трябва самите да израстват непрекъснато и това става чрез работа,чрез участие в проекти. При системата, в която съм живял и работил включително като преподавател, визирам предишната система наречена „Командна икономика”, отношението беше същото, дори и с по малко възможности, но имаше проекти, имаше и едно движение, което ангажираше студентите. Няма да го споменавам, то е вече отживелица, но то изигра своята роля и в тези години аз непрекъснато работех със студенти в иследователски задачи докладвани в публикации включително и в чужбина. Редовно имаше студентски научни сесии в нашия университет и те бяха един вид състезание. След промените не беше ясно как точно трябва да се развиваме. Пари нямаше и все още няма достатъчно. Има един фонд за научни иследания към „Министерството на науката, образоването и младежта”, но той беше недостатъчен, в смисъл много малко пари и много тежка бюрократична отчетност. И не си струваше да влагаме усилия, тъй като ефектът беше нищожен. Тогава се насочихме към външно финансиране, към европейската Рамкова програма. Всяка година се отпуска финансиране, в момента върви седмата Рамкова програма. Там обаче конкуренцията е много голяма, много жестока. В Еропейския съюз бих казал, че корупцията не е непознато явление и класирането не е напълно прозрачно. Аз мога да дам примери от моята практика, но едва ли сега си заслужава да коментирам този въпрос.

Казахте,че тази година за 7-ми път се провежда тази програма. Вие печелили ли сте финансиране за проект от нея?

– Да, участвал съм в международни екипи,но повече са неуспешните ми опити. А подготовката на един проект изисква поне три месеца къртовска работа – попълване на документи, събиране на международен екип, координация. Много са нещата и накрая ти казват, че проектът е много хубав, но имат други проекти и да заповядаме на следващия транш. Но иначе има и успешни проекти. Учатвал съм в проекти на НАТО. Известна е като военна организация, по-малко е известно, че има и научна дирекция, която по принцип се занимава с научни подходи при ликвидиране на последствия от военни действия, примерно ликвидиране на военна база, която е замърсявала околната среда.
Сега в момента Фондът научно иследване към минестерството увеличи значително субсидиите, но увеличаване в рамките на нашата страна, на различни теми. Те са отново на конкурентна основа, обаче има квоти по научни направления, по университети и общо взето може човек да разчита, че подготовката на апликационните документи ще се реализира в крайна сметка положително. По този начин ние си обзавеждаме лабораториите.

Говорихте относно студентска групи, които са се занимавали с иследователска дейност. Днес липсва ли екипната работа между студенти и какво би могло да провокира създаване на лаборатории в университета? Тези лаборатории нуждаят ли се от по автономни бюджети, които да управляват?

– Да, споменах,че в предишната политическо – икономическа система, която беше подредена по определен начин, имаше някакъв ред – добър или лош. Тогава преподавателите нямаха тази необходимост да правят нещо друго совен да развиват себе си, науката, образованието и тази симбиоза, това сътрудничество между преподаватели и студенти се реализираше съвсем естевено. След промените, когато бяхме дезориентирани на къде отиваме, какво ще правим, стана така, че тези неща, които бяха изградени, изчезнаха както и много други. Трябваше да се започне отново да се гради и вече този процес върви, само че не с тази интензивност, която беше преди това.
Като цяло има интерес от студенти. Аз съм канил студенти за теми,които съм развивал на последък и те се отзовават. Но с по-голяма готовност се отзовават на проектански задачи, с които също се занимавам. Така че ние сега градим тези взаимоотношения.
Държавата не би трябвало да е единствения източник на средства. Бизнесът също трябва да бъде съпричастен, за да може да получи необходимите му кадри. Има доста странни неща, те на са в нашия университет, става въпрос за друг,където една голяма голяма компания оборудва компютърна лаборатория в Техничския университет. Инвестира много пари и покани студенти да се обучават и работят в нея. Учудването на ръководителя на лабораторията беше, че няма интерес от страна на студентите. Това беше преди няколко години и беше публично споделено в пресата от него.Сега едва ли е така. А що се отнася до строителния сектор, строителни фирми помагат, но помогат спорадично, само когато биват помолени за нещо конкретно и ние сме обзавели няколко лаборатории с тяхна помощ. Но монтирането и снабдяването на една лаборатория не е достатъчно, въпросът е тя да се развива, да може да бъде свързана със задачите, които поставя практиката. Това означава една лаборатория примерно, ако е за анализи но води, тя трябва да бъде акредитирана, за да имат тази лигитимност в държавата да издават съответните документи за анализи, препоръки, становища, експертизи. За сега имаме една единствена такава в университета. Тя е по „Строителни материали”. В процес на акредитиране в момента сме в катедра „Водоснабдяване,канализации и пречистване на водите” вероятно пролетта ще имаме готовност за основните показатели на водите да бъдат лигитимно иследвани и сертификатите да се подписват вече легитимно, иначе ние сме свободни като експерти да го правим, ако клиентът се задоволява със становището на един професор или на един университет, който не е специално акредитиран по даденото направление. Така стоят нещата с лабораториите, все още материалната база е бедна, зле оборудвана и това се отразява на нивото на обучение. Обучавайки чуждестранни студенти, ние се изчервяваме доста като ги каним в нашите лаборатории

Имахте ли личности, които са Ви вдъхновявали по пътя на кариерното развитие?

– Да, разбира се. Всички мои предшественици за мен бяха комири. По късно станахме колеги, опозмнахме се. Като хора и те имаха недостатъци, дори имаха и някакъв таван в професионалната си компетентност, но то е естествено – ти не си добър преподавател, ако не бъдеш надминат от твоите ученици. Така че, поглеждайки назад, те са били на много високо ниво за времето си, но с времето нещата се развиват. Поглеждайки назад, може някои неща да преценяваме с усмивка , но аз им се покланям и те са моите учители.

Можете ли да назовете някои от тях?

– Те са покойници повечето.

Кажете ни нещо за предизвикателствата в професионален план.

– Всичко зависи от човешката нагласа. Аз лично нямах намерение да следвам академичната кариера, но по-късно, когато разбрах, какво представлява, тя ме привлече именно с непрекъснатите предизвикателства, които предлага. И от първия ден като млад асистент чувстах голямо предизвикателство да се изправя пред тези млади хора, които бяха само няколко години по-млади от мен. С някои от тях бяхме в казармата. Аз служих след университета, а те след гимназията, така че действително беше предизвикателство да се изправиш и да бъдеш авторитет пред тези хора и това изискваше доста психически усилия, нагласа и разбира се много работа, за да си действително на ниво. Това беше първото предизвикателство. С течение на годините това обикновено става рутинно, но никога и до ден днешен не допускам рутинност в професията.
В изследователската част на моята кариера съм имал също много предизвикателства. Преди да поема академичната кариера бях проектант и съм изготвял – сега се наричат „мастър планове” – тогава се наричаха „технико-икономически доклади”. Докладите обхващаха „Категоризация на всички речни басейни в страната” това означава иследване на качеството на водите, изследване на така нареченото антропогенно натоварване, тоест какви замърсители, какви мерки да се вземат за да се стигнат проектните категории на реките – проектното качество на водата, така че те да не са източници на зараза, опасност, какви пречиствателни станции да се построят, къде, колко ще струва, каква етапност. Всичко това ми се стовари като млад инженер и беше голямо предизвикателство, но имаше хора на които да се опра, опитни хора, от които да се уча. Тогава имаше къде да се отиде и да се учи занаят. Сега за съжаление в тази флуктуация в икономиката, в търсенето и предлагането на кадри, много рядък е шансът човек да попадне действително на хора, които ще го научат. Тук има и друго нещо, когато в периода на повишаване на търсенето на кадри, завършилия млад специалист отива във фирмата и казва аз искам примерно 1500 лв. Тези мениджъри на фирми,които познавам и са ми приятели,казват „ Аз ще ги дам тези пари,защото този специалист ми трябва,иначе ще го вземе мой конкурент, обаче той не може да ги изкара, той още не знае и аз трябва да го субсидирам години” И го правеха, защото нямаха избор. Това беше един натиск, който беше изкуствен. Сега нещата дойдоха на мястото си. Отива някой, дори и с мои препоръки, аз изпращам много хора, заплатите вече станаха нормални, доколкото това понятие се отнася изобщо за България. Ние нямаме нормални заплати по принцип, но да речем съизмерими. По-важно е да попаднат на колектив, който ще ги научи на занаята. Едно време през Възраждането са си плащали за да учат занаят или са чиракували, работели са безплатно. Считам за нормално да се започне с една заплата, гарантираща някакъв жизнен минимум или приличен стандарт, но да не е минимума на обществото – все пак става дума за високо образовани специалисти. В продължения на една, две или три години докато навлязът в конкретиката на компанията, е неприлично да иска голямата заплата, а тя ще си дойде когато мениджърът разбере, че без този специалист бизнесът му не върви и самият той ще гледа да го задържи и да го стимулира.

Комерсиализират се младите,значи?Търсят да плащат!

– Такъв е животът, комерсиализира се.Всички човешки ценности станаха измерими с пари и парите като един универсален еквивалент на всичко станаха и кумир.

Да, с пари се осигурява някакъв минимум, без пари не може, ама само с тях също.

Аз затова наблегнах на хуманитарния аспект на висшето образование. То дава един мироглед, дава една жизнена нагласа, а от там следват другите неща – как човек ще се държи в обществото, какво отношение ще има към собствения си живот, към собственото си развитие. Той трябва да си осигури средства за живот и то такъв какъвто той го разбира, това е неминуемо. Не трябва да се корят хората, че мислят само за пари, те има самочувстие, че действително нещо могат и си искат паричния еквивалент.

Парите менят стойността си, но професионалните познания, това което човек може е една устойчива единица.

– Това, което човек надгради в себе си,никой не може да му го отнеме, нито да го обезцени. То може само временно да не намира реализация, но потенциалът си стои и може да се надгражда. Във време на рецесия е момента човек да остане насаме със себе си и да надгражда знанията си, да инвестира време в себе си за да може да се реализира на по високо ниво.

Сътрудничество със STROIINFO?

-Да с удоволствие, стига да е удобно времето, защото имам много други ангажименти. Зависи и от темата, дали ще мога да бъда полезен.

Мислите ли, че STROIINFO може да бъде полезен за университета?

-Вие сте полезни, вие го правите.

Идеята ви е много добра и в една симбиоза между преподаватели и студенти дори в областта на науката и иследванията лично аз разчитам на свежи идеи от студенти. Въпреки, че в науката те нямат все още базата за да ги генерират. Има една поговорка ” Експерта знае, че нещо не може да стане, а аматъорът не знае това нещо и го прави.”

Какво е мнението ви за младите, които напускат страната?

– Те я напускат , защото страната ги принуждава.Когато обществото не предлага реализация на младия специалист, но той има самочувствие, той има нужда да реализира този потенциал, който е натрупал с доста усилия. Той започва да желае това нещо. Вижда, че тук няма възможност и напускат страната ни. Отивайки в чужбина независимо от стандарта, те там винаги се считат за второ качество хора. Пренебрегват се, винаги се избира местния пред чуждия, дори чуждият да е по-добър ако е така го злепоставят и унижават. Въпреки това тези, които отиват на вън са борбени, мотивирани и се реализират много успешно, но много от тях се връщат.

Какво Ви дава сила да продължите в труден момент?

– Трудният момент – зависи човек как го възприема, как го преживява и какво е неговото естество. Дали става дума за професионална или житейска неудача. Аз съм щастлив човек и не съм имал сериозни проблеми в това отношение. Може би имам тази нагласа, че те не успяват да ме наранят и сломят. Но давам си сметка, че не са били толкова сериозни като гледам какви проблеми съществуват в обществото. Не бих казал,че аз съм някакъв „железен човек” ,който издържа на всичко, просто съм един нормален човек, който до сега е имал късмета да преудолява проблемите си в личен план.

Каква е била детската Ви мечта?

– Да стана пилот (смее се). Ама аз станах по едно време. Като студент бях летец на безмоторен самолет, имам парашутни скокове и трябваше да получа и професионален сертификат. Имаше една школа към ДОСО ( Доброволна организация за съдействие на отбраната ). Тя развиваше въздушните спортове. По време на лагер школата се оказа и датата на дипломната ми защита. Отидох на школата, но помолих да ме пуснат да си защитя дипломната работа. Един полковник каза „Не, ти ще изгубиш тренинг, трябва да избереш едно от двете призвания”. И аз избрах да стана инженер.

Каква е цената да бъдеш утвърден специалист?

– Всяка цел си има цена.Човек трябва да реши може ли да я плати или не. И цената е различна за различните цели и за различните хора.

Убеден ли сте, че в България просто трябва да си добър за да успееш?

– Навсякъде не само в България!

Конкуренцията в България честна ли е?

– Никъде не е абсолютно честна. За съжаление се използват най-различни непрозрачни подходи, но не винаги и не на всякъде. Скоро си говорихме с един колега от друг факултет. Той ми се оплака, че е станал асистент при третото кандидатстване. Били са доста непрозрачни конкурсите – става дума за преди 30 години. Аз му споделих моя опит. Когато се обявиха конкурсите тук, в катедрата едновремено обявиха 5 места за асистенти. Явиха се 27 кандидати, тогава да си асистент беше много престижно. Двама от кандидатите бяха научни сътрудници и по действащия тогава закон те автоматично заеха две от местата. Останаха за три места да се състезаваме 25 души. Между тях беше дъщерята на тогавашния заместник ректор по учебната част, също така един мой приятел, който беше син на ръководител на катедра във факултета. Той ми сподели, че не е много добре подготвен в момента, но е решил да опита.Те отпаднаха, приеха трима души, аз бях в тази бройка,четвъртия беше дъщерята на заместник ректора, която не влезе. Този конкурс беше абсолютно честен, но такива бяха и хората, които го провеждаха .

 

Остави коментар с Facebook

Заредете още от Hobelix
Load More In Личности

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Виж още

Пери България ЕООД

Световен лидер в производство и доставка на високотехнологични системни решения за изграж…