Архитектурата на корпоративната утопия в сериала Северънс

Колко хубаво би било да не мислим за работа в свободното си време? Или колко по-продуктивни бихме били в офиса, ако не се разсейвахме от личните си проблеми? Сай-фай драмата “Северънс” (в превод – разделяне) на Apple TV+  задава на зрителите си именно тези въпроси и довежда до крайности вечния дебат за баланса между личния живот и работата, пречупвайки го по неочакван начин през призмата на архитектурата и дизайна от средата на миналия век.

Кадър от интрото на сериала, в който са показани двете самоличности на човек – профито и външния.

“Лумън Индъстрис”, съмнителната мегакорпорация с неясна дейност в центъра на сюжета, предлага на своите служители необратима хирургическа интервенция, разделяща съзнанието им на две. “Профито”, както разговорно наричат личността, която изпълнява всички служебни задължения, съществува само в периода от 9–17 и няма никаква представа за света извън офисите на фирмата. “Външният”, частта от съзнанието на човек, което води личния му живот, пък няма идея какво се случва на работа.

Какво е общото между архитектурата и киното, четете тук

Кадър от интрото на сериала.

Посланията в естетиката на сериала

В продължение на 10 епизода, “Северънс” разгръща темата за човешката автономия в условията на капиталистическа експлоатация и разглежда моралните дилеми, до които довежда поделянето на едно тяло между две личности, по нестандартен и завладяващ начин.

До голяма степен това се дължи на отчетливия визуален език на сериала – любопитна смесица между реализъм, сюрреализъм и ретрофутуризъм, която оставя усещането за сън, от който не можеш да се събудиш. Всичко изглежда познато, но в същото време някак изкривено, зловещо и не намясто.

Офисът на героите в Северънс, кадър от сериала.

Запомнящата се естетика на сериала играе ключова роля в успешното предаване на неговите послания. Джеръми Хиндъл, главният дизайнер на продукцията, разказва: “Целта е да разкажеш историята по начин, който кара зрителите да се почувстват некомфортно, но в същото време успява да ги предразположи, да ги накара да се чудят кои са тези хора и защо са там. И, разбира се, да предадеш всичко това визуално”.

Офисът на героите в Северънс, кадър от сериала.

Като отражение на разкъсаното на отделни фрагменти човешко съзнание, Хиндъл разделя света на “Северънс” и абсурдите заложени в него на две.

Светът на “профито” иронизира представите за перфектния офис и идеята за корпоративна утопия, докато външният свят сблъсъква идиличния образ на живота в предградията с гротеската, в която може да се превърне.

В главната роля – архитектурата на корпоративния модернизъм

В реалност централата на “Лумън” е изследователският център “Бел Лабс” в Холмдел – олицетворението на стремежа към технологични иновации от 60-те години на ХХ век, дело на модерниста Еро Сааринен.

Замислен като “инкубатор за мозъци”, перфектно симетричният генерален план на “Бел Лабс” интерпретира формата на двете полукълба на човешкия мозък, които биват разделени от внушителния ортогонален обем на централния офис – визуална метафора, която буквално преразказва основната сюжетна линия на сериала само в един кадър.

Кадър от сериала, показващ централата на Лумън Индъстрис. В реалност сградата е на Бел Лабс и е проектирана от Еро Сааринен

Четете за модернистичната архитектура във филма “Не се притеснявай, скъпа”

Хиндъл изгражда специфичната напрегната атмосфера в “Лумън Индъстрис” като борави с целия архитектурен речник на корпоративния модернизъм от средата на миналия век. С изключение на шестетажния стъклен атриум на главното фоайе на “Бел Лабс”, всички останали интериори на офиса са създадени специално за продукцията. Вдъхновението за тях идва от редица сгради, образци на офисната архитектура през 60-те, сред които и още един проект на Сааринен – централата на Джон Диър в Илинойс.

Този избор никак не е случаен. Тъкмо през 60-те архитекти и дизайнери за пръв път са завладени от идеята за революционизиране на офисните пространства.

Кадри от централата на John Deere, въплъщаващи дизайн на офисите от 60-те.

60-те и революцията на офисите

Шумните зали, приличащи повече на заводи, в които работниците са натъпкани рамо до рамо, биват отречени като нехуманни. Служителите имат нужда от тишина, лично пространство и индивидуалност, а заобикалящата ги среда трябва да стимулира творчеството и абстрактното им мислене.

Появява се концепцията за лесно трансформируеми пространства, които могат да удовлетворят широк кръг от индивидуални нужди чрез леки преместваеми стени. “Активният офис” на известната мебелна марка “Хермън Милър” завладява света със своите мултифункционални конзолни мебели, а естествените материали като дървото в топли нюанси навлизат все повече сред традиционно използваните стъкло и стомана.  

Офисът на Ford Foundation.

Офисите са идеализирани като символ на прогрес, а интериорите им стават някак монументални и придаващи си важност. Естествената светлина и богатото интериорно озеленяване са задължителни, а връзката с природната среда е акцентирана до такава степен, че корпоративният свят започва да изглежда като нейно естествено продължение. Изобщо, архитектурният модернизъм на 60-те ражда идеята за корпоративната утопия – мястото където всеки служител е щастлив, ценен и най-вече горд да дава своя принос към великото дело на компанията.

За вдъхновенията от архитектурата и киното в сериала Squid Game, четете тук

Кадри от централата на John Deere, въплъщаващи дизайн на офисите от 60-те.

Провалът на поредната утопия

Но както историята неведнъж е доказвала, пътят към ада е осеян с добри намерения и само за няколко години този наивно-утопичен поглед към работното място пада в жертва на корпоративната алчност. Прогресивните архитектурни концепции на модернизма се превръщат в неволен прототип на поредния “ад” за служителите.

Изкушени от комерсиалния успех на “Активния офис”, компаниите заливат пазара с десетки евтини копия, които изкривяват основните хуманистични принципи на идеята. Личното пространство е подменено с пълна изолация, а гъвкавостта – с пълно обезличаване.

Концепцията за “Активния офис” на известната мебелна марка “Хермън Милър”.

Евтината пластмаса измества мебелите от череша и тиково дърво, пространствата се стесняват, а служителите се оказват затворени в маломерни кутийки от тапицирани преградни стени – т.нар. “кюбикъли” , които и до ден днешен остават символ за нещастие на работното място. Така от първоначалните идеали на периода успява да оцелее единствено идеята за корпоративния живот, издигнат в култ. Идея, която сериалът иронизира безмилостно във всички свои визуални измерения.

За архитектурата на Игра на тронове, четете тук

Офисната архитектурата като средство за контрол и манипулация

“Северънс”, хиперболизира устойчивите клишета на офисните пространства, наследени от времето на корпоративната утопия. Дългите коридори са превърнати в безцелни лабиринти, стените заслепяват с белотата си, таваните са ненужно ниски и притискащи, а луминисцентните лампи, подредени в ортогонални мрежи, заместват изцяло естествената светлина. Макар и малко на брой, служителите отново са скупчени един до друг на малки изолирани бюра, по средата на огромна зала.

Схема на офисните коридори в централата на Лумън, начертана от един от служителите в компанията.

За разлика от истинските корпоративни офиси на 60-те, растителността тук е оскъдна, но отново стратегически разположена на места като кабинета за психотерапия, така че даже и ограничената връзка с естественото е с цел да манипулира и успокои съзнанието на служителите. Дори зеленият мокет в отдел “Прецизиране на микроданни” сякаш подигравателно иска да породи асоциации с природата.

Кадър от кабинета за психотерапия.

Животът на “профито” под луминисцентните лампи на корпоративната утопия

“Профитата” се “раждат” в света на “Лумън” по подобаващо символичен начин. Всеки избрал да раздели съзнанието си на две се събужда без спомен за самоличността си и представа за реалността, присвит в почти ембрионална поза върху огромна дървена маса по средата на конферентна зала.

Тесните бели коридори на Лумън.

Цветовете са мътни, а стените на залата облицовани в сив текстил. Пространството наподобява повече изолатор в клиника за душевно болни, сякаш за да подготви новите служители за живота, който ги очаква. Те ще съществуват само и единствено, за да вършат “безкрайно важната работа да търсят страшни цифри и да ги трият”, дори и да не знаят какво точно означава това, което пък от своя страна иронизира идеята, че никой не разбира какво точно работи в обърканата реалност на корпоративния свят.

За ролята на архитектурата във вечната класика “Сиянието” на Кубрик четете тук

Как профитата започват своя нов живот.

“Северънс” нагледно показва точно колко неясна и лесно манипулируема е границата между перфектното работно място и перфектния затвор, чрез високо стилизирания кошмар на корпоративната утопия. Но покрай тази основна линия в сериала, тихо се прокрадва и ироничен коментар за начина ни на живот извън работа. Привидно идиличния живот в предградията – олицетворение на американската мечта или поредната провалена утопия?

Повече за живота в предградията, пречупен през призмата на “Северънс”, дизайна и архитектурата, очаквайте в следващата статия.

Четете тук втора част: Двете лица на живота в предградия според сериала Северънс