Тази есен отбелязваме 30-годишнината от падането на Берлинската стена – може би един от най-знаковите обекти на миналия век. Поглеждайки назад се запитах как можем да разсъждаваме над нея днес. Именно затова потърсих мнението на арх. Емилия Кълева, съосновател на курса #bgsocarch в УАСГ, заедно с арх. Анета Василева, и изследовател на архитектурното наследство на XX-ти век.

  • Какво Ви насочи към изследването на недвижимото културно наследство на миналия век?

Един конкретен сблъсък с него, по-точно с един негов изключително противоречив обект – разнопосочно известния вече монумент на връх Бузлуджа. Всъщност сега той е добре познат у нас и в чужбина с фотогеничния си полуразрушен вид, но тогава, преди около 15 години, беше по-скоро потънал в (или нарочно оставен на) забрава. Порази ме контрастът, който съществува на това място. Контраст между това какво е било (лукс) и в какво се е превърнало (руина). За мен този  контраст е като лакмус, като ярък документ  за двете времена, в които съществува монументът. Оттам започна всичко, но скоро си дадох сметка, че това е само върхът на айсберга.

Дом-паметникът на връх Бузлуджа | Снимка: Никола Михов за АТРИУМ
  • Тази година отбелязваме 30-годишнина от събарянето на Берлинската стена, знаков обект от този период. Какъв отпечатък е оставила тя върху образа на ХХ-ти век?

С риск да повторя общоизвестни неща ще кажа неизтриваем, също като Втората световна война.

„Стената е следствие от Войната, символ на Студената война, на разделението.“

Разделение на един град, на една държава, на един цял континент. Неслучайно дълго време събитията са се определяли от това дали са се случвали на изток или на запад от нея. Тя е била като вододел. В този смисъл е оставила осезаема бразда в образа на европейския ХХ век.

1986 г. Виждат се изрисуваната западна страна и милитаризираната източна част. | Снимка: Wikimedia Commons | Noir | CC BY-SA 3.0
  • Можем ли да разглеждаме Берлинската стена като недвижимо „културно“ наследство?

Не само, че можем, ами и трябва. Самите немци го правят. В Германия Стената е защитена като недвижимо културно наследство.

Изграден е дори специален Мемориал на Берлинската стена на „Бернауер щрасе“. Мястото не е случайно. Това е улицата, на която започва изграждането на първия вариант на Стената през 1961 г., а малко след това тя става известна с множеството опити за бягство през прозорците на къщите, които се оказват на линията на Стената.

Бернауер щрасе | Снимка: Markus Spiske | Unsplash

В един кратък момент, за около седмица, докато издигат стената, въпросните редови къщи се оказват в странната ситуация да имат врати и прозорци едновременно към източната и западната част. Жителите им е трябвало да направят бърз избор и повечето бягат в западната част. Тези, които остават, са принудително изселени, а всички врати и прозорци на въпросните къщи са зазидани.

Днес мемориалът обхваща няколко квартала и с археологически подход и фактологична точност разказва историята не само на Берлинската стена, но и на самия Берлин по време на разделението, както и на немалкото жертви, опитали се да преодолеят Стената. Мястото е много посещаемо и именно там бе официалното честване на 30-годишнината преди няколко дни.

„Стремежът днес не е заличаване на следите на Стената, а обратното – тяхното запазване.“

Графити по стената днес. | Снимка: Carmel Rossen | Unsplash

Трасето на Стената е сигнирано през целия съвременен Берлин – по улици, тротоари, в зелени площи и т.н. Целта е да пазим спомена за нея, за да не се повтаря тя никога повече. Също като мемориалите от Втората световна война – пазим ги като предупреждение за самите нас. В този смисъл много ми допада фразата на инициатора на Мемориала на Берлинската стена Манфред Фишер (който е пастор, между другото), че “за да схванеш нещо, трябва да има нещо, което да хванеш” (In order to grasp something there must be something to grasp).

А Стената носи и още един вид памет, която заслужава съхранение – художествената памет за известните графити по протежението й. Те дават началото на така наречената East Side Gallery, която днес е със статут на художествена галерия на открито и е защитена като културно наследство. Макар и прерисувани днес (т.е. тяхната автентичност е изгубена), графитите пазят спомена и същността на Стената като платно за изява, изява на мнение и отношение. Такъв потенциал (за платно) у нас има Паметника на съветската армия с неговите изписвания.

Табелата гласи: „Строителен паметник. Берлинска стена“ | Снимка: Wikimedia Commons | Manfred Brückels | CC BY-SA 3.0
  • Как обществото приема Стената днес?

Общественото отношение към Стената е преминало през няколко фази. В началото тя е изкуствено наложена страховита граница, разделяща семейства и отнемаща животи. Логично това поражда естественото желание за нейното разрушаване и в момента, в който това става възможно – то се случва. Всички сме виждали кадрите на тълпите берлинчани, рушащи Стената през ноември 1989 г. Следва етап на презрение към останките на Стената. Те са доразрушавани от т.нар. кълвачи по стената (Mauerspechte), облепвани са с дъвки и т.н. Успоредно с това някои хора бързо се ориентират, че малки парчета от нея представляват търсен сувенир и превръщат това в бизнес.

Постепенно обаче с течение на тези процеси Стената започва да се осъзнава и като носител на памет. Памет за нещо неприятно в историята, но нещо, което в никакъв случай не искаме да се повтаря. Настъпва осъзнаване за значимостта на паметта, която тя носи. Така Берлинската стена се превръща в културно наследство, което обществото иска да пази. Днес според мен тя се възприема дори и като символ на единството, на трудно постигнатото обединение след разделението.

Кадри от 1989 г. | Снимка: Getty
  • Как трябва да подхождаме към „неудобното“ културно наследство?

За мен Берлинската стена не е неудобно наследство. Беше през 1990-те, но вече не. Неудобно или противоречиво наследство у нас все още са например паметниците на съветската армия в българските градове и, разбира се, Бузлуджа.

„Към подобните паметници у нас трябва да подхождаме внимателно, да не изпадаме в крайности.“

Да не ги възвеличаваме или разрушаваме. И двете са еднакво вредни. Години след разрушаването на Мавзолея в София се оказва, че не сме спечелили кой знае колко от премахването му. Наскоро паметникът “1300 години България” пред НДК го последва. Не мисля също, че и подмяната на една памет с друга (лъвa) е верния ход за справяне с неудобството.

Първата арт интервенция върху Паметника на съветската армия в София през 2011 г. | Снимка: Никола Михов за АТРИУМ

Противоречивостта според мен е всъщност ресурс, ресурс за самите нас да преосмисляме историята си, да се провокираме сами себе си с въпроса накъде искаме да продължим. Пример за това са изписванията на Паметника на съветската армия в София, скорошната инициатива “Нонумент” на Бузлуджа, близалките Альоша и така нататък.

  • А Вие бихте ли си купили сувенир от стената?

Не, но си купих албум с оригиналните графити (смее се).

Албум с колекция от графити от Стената

Още по темата за наследството на XX-ти век: Анета Василева от WhATA говори за Баухаус.

Остави коментар с Facebook

Заредете още от Георги Мърхов
Load More In Личности

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Виж още

Защо все още има несъгласия за площад Света Неделя?
Какво още трябва да бъде решено?

Днес не само архитектурната общност, но и вниманието на цялата общественост е насочено към…