ЕАСА България: От Габрово до Крапец

Днес сме в студио „Прожектиране“ и ще си говорим  за Европейската архитектурна студентска асамблея (ЕАСА). Срещам се с Иван Цуров и поелите щафетата на национални координатори – Ивета Донева и Александър Ангелов. Те ще ми разкажат как пандемията е променила хода на лятната асамблея EASA Apathy, която трябваше да се състои в Естония, и за десетдневното събитие, което те тримата сами организираха за българските студенти.

• Разкажете ни за ЕАСА в условия на глобална пандемия и каква беше първоначалната идея?

Алекс: През ноември миналата година се състоя конференция за хората, които биха искали да организират работилници или изобщо да допринесат за събитието ЕАСА 2020, чиято тема е апатия. Всички тези хора бяха поканени в града Валга, където ЕАСА трябваше да се състои през лятото. Там разнищвахме темата апатия, водихме дискусии и дотогава всичко беше повече от сигурно, че ще се случи. Докато настъпи пандемията. Няколко дни след обявяването на карантината в България стана ясно кои уъркшопи ще бъдат част от събитието. Аз и Ванката бяхме избрани да бъдем тютори с нашето предложение Common Apathy.

Снимка от събитето EASA Residency, провело се във Валга, Естония това лято. /Източник: https://www.facebook.com/EASAEstonia

Естонците направиха онлайн среща, за да съберат информация за вижданията на всяка държава за събитието, предвид ситуацията с COVID 19. След това организаторите на голямата асмблея предложиха техните 3 варианта, като първият бе електронна ЕАСА, която да се проведе онлайн. Вторият  вариант – EASA Residency, която да се случва във Валга, където да могат да отидат хора от всички държави, в които няма регулации при пътуването. Условията бяха престоят да е по-къс и да не се събират повече от 50 човека в един и същи момент. И третия вариант – всеки отбор да структурира и организира идеята си както пожелае в собствената си страна, като държи в течение естонския отбор.

Първоначално мислехме, че все пак ще отидем в Eстония и първата ни задача беше да преработим уъркшопа, тaка че да функционира дори и с по-малко хора, както и да помислим и за онлайн формат.  В крайна сметка не го направихме нито онлайн, нито в Естония (смее се).

Ванката: Но пък си направихме българска ЕАСА.

Алекс: Това се оказа най-добрият вариант при всички положения. Това, че глобалната ЕАСА не е получила нашия принос все повече и повече се оказва, че няма значение, защото на локално ниво България има нужда от събуждане. Там го получихме и сега искаме да заразим още хора с тази емоция.

• Кое беше най-голямото предивикателство по пътя към българското събитие?

Алекс: Да го адаптираме към това да е по-малко дни. На голямата асамблея трябваше да е 14 дни, а и в оригиналната идея залагахме именно на хората от различни националностти, с различни истории и среда. Начинът, по който си израснал или си бил образован, много би повлиял на апатията, която евентуално си изградил в себе си.

Снимка: Ивета Донева

Ванката: Имахме доста препятствия по пътя да организираме цялото събитие, тъй като минахме през различни идеи от това то да е изцяло на едно място до обикаляне по съставен маршрут.В крайна сметка беше разделено на две части – Габрово и Крапец.

Ивета: Всъщност ни липсваше обединяващо звено. Затова предложих техният уъркшоп да е гръбнакът на събитието, тъй като беше най-развит и обмислен.

Ванката: Това опростяване изигра добра роля на фона на предишните ни търсения да е сложно и голямо. В крайна сметка се случи нещо великолепно, по мое мнение.

Къщата в покрайнините на Габрово, където студентите прекараха първите 5 дни от събитието. Там те спяха в палатки, разположени в просторния двор. / Снимка: Ивета Донева

Алекс: Миналата година на асамблеята в  Швейцария участвах в уъркшоп заедно с организаторите от предишни събитя, който се казваше EASA UNDER THE SKIN. Едно от основните неща беше да изброим елементите, определящи ЕАСА. Един от тях е общите премеждия, които възпрепятстват цялостния комфорт, но пък същевременно ви сближават, тъй като заедно трябва да се справите с тях. Като цяло се проявиха почти всички и в нашето събитие.

Ванката: Може би само културния обмен между различните националностти го нямаше, но това пък позволи хората да обменят опит на много по-дълбоко ниво.

Говореше се много за изкуство, филми, книги, архитекти.

• Каква беше идеята на работилницата и с какви задачи бяха предизвикани участнициите?

Алекс: Common Apathy  е комбинация от няколко неща. Може да се приеме като обща апатия. Изразът идва от common cold, което означава настинка. Лесно може да се хване, както и апатията, но и лесно може да се излекуваш от нея, но пък после не е сигурно, че не може пак да те застигне. Същевременно е common, тоест обща, защото според наши наблюдения всеки човек има някаква апатия, дори и повече, а понякога те съвпадат.

Сутрин с йога и медитация, част от уоркшопа Common Apathy. / Снимка: Ивета Донева

Идеята е базирана на книгата “The burnout society”, която сравнява дисциплинарното общество и обществото на постиженията. Тя изследва разликата между това обществото да действа в името на един общ идеал, както партиите в тоталитарните общества и това, което е в момента -капиталистическото общество, в което всеки човек развива единствено себе си и мисли за себе си.

Задачите ни имитираха тези две общества, като се опитахме хем да караме участниците да действат като група, хем като индивидуалисти. Чрез това сблъскване с двете крайности искахме да се опитат да достигнат до собствената си апатия или поне тази, която е най-близко до повърхността. Чрез разговорите с другите пък достигаш до прозрения за самия себе си. Целта не беше да намериш начин за справяне с апатията си, а да си зададеш правилните въпроси, да стигнеш до нея и да осъзнаеш, че имаш нужда да поработиш върху това.

Една от първите задачки, дадена на участниците, която трябваше да бъде изпълнена в централната част на град Габрово. / Снимка: Ивета Донева

Ванката: Основната цел на задачите беше да доведат до дискусии. Обсъждахме апатията в рамките на образованието ни по архитектура. След това отново преляхме в генерални проблеми и се стигна до това всеки един участник да започне да мисли за това с какви апатии се е сблъсквал и така да дефинира собствената си такава.

Прекарахме първата половина от времето в Габрово, а втората в Крапец.

В Габрово задачките ни пулсираха между урбанизираната среда и изоставените села, които се оказа,че са най-много в цяла България, точно в този район. Габрово избрахме като място, където могат да се генерират всякакъв вид ресурси като впечатления, мотивация, запознаване на хората помежду си, като след това отнесем всичко това с нас в Крапец. Къмпингът репрезентираше празна сцена, изчистена от всякакъв контекст и там участниците можеха да определят апатията си и да намерят начин да я изразят.

Снимка: Ивета Донева

След като разгледахме идеите на всички и колко са различни една от друга, осъзнахме, че имаме 20 малки работилници, породени от една.

Алекс: Вярвахме,че ще има интересни интерпретации, за пореден път се изненадахме как хората мислят по много различни начини, но същевременно всеки успя да припознае себе си във всички малки задачи и да прояви емпатия към апатиите на другите.

• Имаше ли неочаквани обрати и как се справихте с тях?

Алекс: За мен лично имаше доста такива. Може би само в един момент ми дойде в повече. Това беше при задачката, в която хората трябваше да оставят предмет със сантиментална стойност за тях в къщите в едно от изоставените села, които посетихме. Почувствах се, че е несправедливо да караме хората да правят подобно нещо, след като чух историите им, обвързани с предметите. Впоследствие разбрахме, че това е била много интересна задача за тях. Това говори доста за самия процес – да се откажеш от нещо материално и да преоцениш нещата, които възприемаш като важни в живота си.

Креативно проявление на апатията на Гери. / Снимка: Ивета Донева

• Как успяхте да привлечете участници?

Алекс: Тази година заради пандемията беше много сложно. Обикновено обикаляме из университетите и разлепяме плакати, за да обявим събитието, но точно преди това всички университети затвориха. Обявихме онлайн конкурс, в който участваха само 5 човека и това беше доста разочароващо за нас. Затова решихме всеки, който изяви участие или е изявявал, но не е успял да достигне до голямата асамблея, да стане част от българското събитие. Започнахме да приканваме хора лично, дори и такива, които нямаха никаква представа какво е ЕАСА. Други пък сами ни потърсиха малко преди началото на събитието.

Инсталация на брега на морето. / Снимка: Ивета Донева

В момента вече си давам сметка, че дори и да бяхме отишли в Естония, нямаше да е толкова яко.

Ивета: Всъщност за първа година и на нас ни се отвори тази възможност да не връщаме хора поради ограничените места на голямото събитие. Имахме и участничка, която дори още не е студентка по архитектура, но беше разбрала.

Ванката: В крайна сметка всички бяха участници, дори хората,които бяха участвали и преди и това изигра ключова роля, защото чрез опита си те навигираха останалите участници и допринасяха за атмосферата, която би се усетила на официалното събитие.

Снимка: Ивета Донева

• Кое за вас е най-ценното, което донесе тази ЕАСА?

Ванката: Най-ценното, което според мен обаче в бъдеще ще се усети, е че ние засилихме локалното проявление на ЕАСА и сформирахме голям български отбор. 

Ивета: Аз бих допълнила, че ние самите си доказахме, че е лесно да организираш подобно събитие стига да имаш желанието. 

Инсталация пред бунгалото в самия къмпинг “Крапец”, интерпретираща апатията на Лия. / Снимка: Ивета Донева

Алекс: За мен лично най-ценно беше доверието, които ни подариха участниците и тяхната вяра в нас и това, което опитваме да направим. Също така, че хората осъзнаха, че заедно е по-добре, колкото и различни проблеми да имаме.

• Как си представяте ЕАСА България оттук нататък  и какво да очакваме?

Алекс: Без значение какво ще е бъдещето на глобалната ЕАСА, ще опитаме да продължим с местни събития, с които да будим българския дух и да създадем общество, което да действа, да търси, да се интересува.

Сутрешното настроение в къмпинга, където участниците също спаха в палатки. / Снимка: Ивета Донева

Първоначалната идея на ЕАСА е била да промени образованието, така че то да стане по-адекватно за времето си, но дори и да не успеем да го направим, винаги имаме силата да се самоорганизираме и да си създаваме условията, в които да се учим един от друг.  По този начин е възникнала и първата студентска асамблея през 1981 година в Ливърпул.

Смятам, че инерцията, която набрахме, и всички дискусии, които проведохме в рамките на 10 дни, със сигурност ще доведат до следващи събития.

Бихме се постарали да бъдат преди следващото лято, за да не прекъсваме потока.

Прочетете повече за ЕАСА и приемствеността тук.