Фасадната реставрация на практика

Срещам се с Николай Иванов – създател и основен двигател на „НИКОЛАЙ ОМ“ ЕООД. Както сам описва, това не е просто работна фирма, а художествен кръг с предмет на дейност фасадни реставрации, пластично оформяне на нови фасади, мозайки, фрески, витражи и др. От години чувам неговото име от архитекти, останали изключително доволни от прецизната и майсторска работа, която върши. А сега искам да разбера повече за реставрацията от гледната точка на практиката…

• От колко време се занимаваш с реставрация? През какво премина професионалният ти път?

Завърших стенопис във време, в което още се правеха стенописи, мозайки, витражи и керамики в интериор и екстериор. Още като студент попаднах в колектива на вече покойният реставратор Цоко Раковски, който беше част от екипа на главния художник на София. Бях препоръчан и участвах доста време, някъде към 4-5 години. Този колектив се занимаваше с фасадна реставрация. Тогава нямаше компютри, нямаше 3D-та. Правех проекти за фасади, цветни скици и макети и много малко съм работил на скеле.

След това започнах да работя интензивно над монументални неща – направил съм доста фрески,  мозайки и няколко керамични пана. В тази връзка, наскоро имах една много интересна случка. Става дума за един огромен стенопис в Приморско, който правих – дълъг 40 м. Такъв се случва веднъж в живота. Архитект беше Мая Диканарова и се намираше в една огромна почивна станция. Съвсем наскоро се оказа, че Профсъюзите са си върнали собствеността. Издири ме човека, който отговаря за този обект. Сега ще ходя да видя стенописа. Той каза, че е в много добро състояние и ме покани. Ако има нещо, ще го реставрирам.

Стенописът в Приморско | Николай Иванов

Доста време работих в тази насока, имам стенописи в много български градове, както и четири новозографисани църкви. След промените продължих. Също така, преподавах доста време частни уроци за Академията – по абстрактна композиция и живопис. По това време участвах в проект с един от моите бивши ученици, който се беше реализирал във Виена.

Фрагмент от интериора на Къщата на Яблански

Кои бяха първите ти големи проекти?

Лека-полека започнахме да израстваме. Явихме се на няколко по-големи конкурса. Единият беше за Къщата на Яблански, за която направих колектив с колегите от Виена и спечелихме. Това беше уникален проект, над който работихме почти три години.

Къщата на Яблански

Правехме тавани, които се унищожаваха пред очите ни.

Всичко падаше, но ние заснехме калъпи. Една огромна група от скулптори правеше силиконови заснемания. Това беше един много интересен проект и голямо обучение. Бях поканил скулпторката и реставратор Елизабет Пенкер, която беше на място и ни показваше. Тогава научих важни технологични рецепти от нейния ментор Клаус Ведениг.

Фрагмент от Къщата на Яблански – таван

Банката на „Московска“ беше следващият проект. След нея беше Къщата с двата купола, в която се помещава „Америка за България“ – намира се на ул. „Мальовица“ и е много красива. Тя беше по проект на един много интелигентен архитект, с който още поддържаме контакт – Руси Делев. Предимно съм работил с архитекти, насочени към архитектурни паметници – арх. Илка Дишлиева, арх. Анна Неврокопска, арх. Валентина Едрева, арх. Петър Петров и Петкана Баклова, арх. Петко Костадинов, арх. Цвети Русинов, арх. Калоян Тончев и много други.

Къщата на ул. “Мальовица”

Следваща по-забележителна е сградата на бул. „Христо Ботев“ 95, т. нар. Доходно здание на Барух Мушолам. Сградата беше чудовищно съсипана. Любопитно е, че орнаментите се оказаха от гипс, стояли бяха сто години и се разпадаха в ръцете ми. Укрепването и ретуширането им беше изключително трудно.

Доходно здание от Барух Мушолам, бул. “Христо Ботев”

Така продължихме с цяла поредица от други сгради, които са в София, включително Банката на ДСК на площад „Батенберг“. Иначе извън столицата работехме в Пловдив, Русе… В Пловдив правихме гарата, която също беше голямо предизвикателство, огромен обект. Също така, работихме по сградата на площад „Джумаята“ – административна сграда на един от големите тютюневи търговци, Константин Куцоглу. В тази връзка, освен като архитектурна и художествена стойност, за мен беше изключително интересно да разбера какви уникални българи е имало в онова време. Много интересен беше и проекта за центъра на Димитровград – това е един от 14-те новопостроени градове на култа.

Банка ДСК, ул. “Батенберг”, гр. София

• От колко човека е екипът ти?

За големи обекти като Димитровград сме около 40 души, иначе обичайният екип е около 12-тина човека, които са ядрото. Имаме изключителни мазачки, алпинистки, които са жени – Елена Пешева, Даниела Тонкова и цял кръг около тях. Например на „Джумаята“ се наложиха поправки. Мои познати, с които съм работил, отказаха да свършат работата, но жените се заеха и висяха на този сложен обект. Имаме изключително сработване с тях.

• Разказваше ми за проекта за Димитровград.

Първите блокове, с които стартирахме, са направени от местен зелен пясъчник, който е изключително мек и подлежащ на ерозия. Укрепваше се, анкерираше се, ля се, правиха се огромни ретуши, корнизи… Следващите блокове са правени от някакви варови имитации, отливки и така всеки блок все по-нагоре е различен. Това е общо около 11 000 кв. м площ, където беше някакво безумно бачкане. Ние бяхме от малкото хора, които упяхме да свършим навреме за честването на 70 години на Димитровград.

• Какво е мнението ти за качеството на реставрациите у нас?

Голяма част от хората, които правят проекти, не познават добре материалите.

Второ, понякога са подвластни на сугестиите на фирмите. Аз разчитам на огромния опит, който имам, и на нещата, които виждам. На всяка фасада се слува нещо ново, което е уникално. Никога без скеле не могат да се предвидят нещата. От гледна точка на моя опит, имам разнобой с проектантите. Хубавото е, че през последните години ме канят да си пиша проектите. Според мен е важно да се търси координация, защото това е една много специализирана материя и най важен в нея е опитът.

• Какви още можеш да ми разкажеш за изпълнени реставрации извън София?

В Русе направихме няколко емблематични сгради. Едната е много стара, първата земеделска банка, (1890 г., по проект на Херман Майер) която беше стояла 20 години изоставена. Беше много тежка реставрация. След това дойде уникалният проект, който в по-ново време е известен като бивша Музикална гимназия. Това е една сграда, построена от Ана Винтер като Немско Училище за немските преселници, дошли веднага след Освобождението (проектирана от Удо Рибау). В Русе са дошли много такива. Тези германци са стояли в България до 30-те. След 9-ти септември се национализира, в някакъв момент става Музикална гимназия и така до земетресението през 1977 във Вранча, което я разбива.

Нумизматичен музей, гр. Русе

След години я купува фондация „Братя Бобокови“ с оглед да правят най-големия нумизматичен музей на Балканите. В продължение на около десет години текат укрепителни работи, започнала е и реставрация, която обаче е спряла. През 2017 г. пак обявиха кастинг за фирма и аз подходих безкромпромисно, защото такава сграда се прави веднъж в живота. Отидохме и стояхме 2-3 седмици, за да направим един фронтон. Още малко остава, дано да я завършим.

След това „съживихме“ още една много интересна сграда на главната в Русе (ул. „Александровска“). Имаше камък, който беше боядисан с блажна боя поне пет пъти. Много трудно се чисти, беше страшен труд.

• Откъде ти се породи интересът към архитектурата?

Това беше интересна комбинация за човек, завършил стенопис в период, в който се работеше задължително с архитект. Участвал съм като изпълнител в много такива проекти във време, в което много се залагаше на пространствено мислене, на ситуация в архитектурата, на това да мислиш с мащаби. Самата работа те учи. Ако се върнем назад, ще видим, че

Архитектът и художникът са имали много пресечни точки.

Освен това, бях отговорник по композиция в часовете на Илия Илиев, един човек, който е едновременно архитект и художник, завършил е и двете. Той е прочут с неговите мозайки. Беше много амбициран и направихме редица архитектурни макети и работехме свободно с изобразителните езици, като в Ренесанса. Късмет е, че съм уцелил тази пресечна линия. Сега това не може да стане. Всичко е много профилирано, освен това сега повече се набляга на технологичната страна, програми, 3D-та и човек трудно се ориентира в същината на нещата.

Научете повече за реставрацията на Орелъ Паласъ.

Снимка: Zdravko Yonchev Photography

• Над какво работиш в момента?

Понякога нещата идват, когато човек е готов за тях.

В момента съм изправен към най-голямото си предизвикателство. С екипа ми работим над Къщата с папагалите на ул.“Пиротска“  и бул. „Христо Ботев“ . Не съм си представял, че някой ден ще правя сграда в толкова тежко състояние. Като сложиха скелето и се качих, направо не можах да спя първия ден. Днес правихме дискусия, защото се оказа, че всички пластични елементи, папагалите – всичко е от гипс. Една част от тях са мазани с тънък портланд цимент. Тогава този материал е навлизал, бил е скъп, но това с времето се е скапало. Те са наядени, както дървояд наяжда дърво. Такова нещо не бях виждал. Отзад е влизала вода и всичко е ерозирало.

• Какви са най-важните принципи на реставрацията за теб.

За мен основният принцип е, че трябва да се съхрани оригиналът.

Но има строители, за които е нормално да разрушат една къща. Специалистите от Виена казваха, че това е като един човек, на който искаш да му отрежеш ръцете и ушите и да му сложиш нови. Няма как да бъде същото. Затова се опитвам да отстоявам тази позиция, но понякога спорим с колегите и с някои архитекти.

Реставраторите на запад все още са свикнали да уважават рецептите, а не фирмите. Те искат доказателство във времето.  Добре е човек да си следи сградите. Например Банката на „Московска“ е боядисана в много интензивни зелени тонове. Това е с оригинална боя на Капрол, която за 11 години не е мръднала.

Ако материалът е истински, той може да бъде много дълготраен.

Освен това, съм виждал сгради на повече от 100 години, на които мазилката не е мръднала и тя никога не е пипана. Ако тези сгради някога бяха поддържани като хората, както се прави на други места, особено в Западна Европа, където това е задължително, всичко ще бъде съвсем друго. Аз например казвам на някакви хора „Трябва да импрегнирате това след пет години.“, а те ме гледат, все едно то ще си стои така на магия. Необходима е грижа за наследството.

Научете повече за реставрацията на Къщата на Каназиреви.