Skip to main content
search

Вероятно много от вас са чували за Националната галерия в Рим. Оказва се обаче, че различните проекти за нейното разширение и тяхната история сякаш са останали извън общественото полезрение. Галерията е създадена още в далечната 1883 г., когато експозициите са се помещавали в друга сграда – Palazzo delle Esposizioni.  В тази статия ще ви разкажа за първоначалния проект, за последвалите идеи за разширение и за постоянната изложба от 2016 г. насам – Time is out of joint.

Националната галерия на Cesare Bazzani

Националната галерия за съвременно изкуство е създадена в чест на обединението на Италия, като през 1915г.  е преместена в павилиона на Рим Palazzo delle Belle Arti, проектиран за Rome International Art Fair от Bazzani. Идеята била да се създаде „храм на изкуствата“, в който да се съхраняват творби от 19-ти и 20-ти век.

Главната фасада на Националната галерия по проекта на Бацани. Фасадно оформление и склуптури, дело на Ermenegildo Luppi, Adolfo Laurenti и Giovanni Prini. / Снимка: Google Images

Сградата е в неокласически стил с монументално стълбище и централна симетрична композиция с две крила. Помещенията са изключително големи, а осветлението е осигурено от огромни остъклени отвори в тавана и по всички стени. Вътрешните дворове и озеленени градини създават непрекъсната физическа и визуална връзка между вътрешните и въшните пространства.

В червено: разширението от Бацани от 1933 година. / Снимка: Google Images

През 1933 г. Бацани проектира първото разширение на музея – задно крило, което да осигури повече място за увеличаващия се брой на експонатите.

Късният рационализъм на Luigi Cosenza

През 60-те години на миналия век находчивата директорка на галерията – Палма Букарели, решава, че е необходимо още едно разширение към хълма в задната част на сградата. С този проект се заема един от представителите на късния италиански рационализъм. Докато ранните му представители са по–тясно обвързани с диктатурата на Мусолини и създават монументална архитектура, отговаряща на политическите възгледи за преустройка на обществото, то Луиджи в дизайна си се уповава на чистия рационализъм, повлиян от “Петте точки в архитектурата” на модерниста Льо Корбюзие.

Част от оригиналните скици на Луиджи. / Снимка: Официалният дигитален архив на архитекта

Самият той казва: „Имаме паметници, превърнати в музеи, музеи, изградени като паметници, но в услуга на съвременното изкуство искам да създам музей, чиста сцена, освободена от цялата тази монументалност.“

Скица на Луиджи. От тъмносиньо към бяло са илюстрирани пространствата от напълно отворени , през полупокрити до затворени.

Неговата павилионна структура, изградена като поредица, към която могат да се добавят още модули, е изцяло метална, символизираща новите технологии и тяхната симбиоза с архитектурата. Обемът на разширението е ориентиран хоризонтално и по-скоро утвърждава връзка с естествения терен, отколкото със сградата на Бацани. Павилионът е осъзнат израз на сложната градска среда, който не е ограничен до лимитирано пространство, а е разстлан в природната среда.

В червено – разширението, проектирано от Луиджи, известно още като Ala Cosenza.

Идеята на Луиджи е да създаде пространство „дом на сободния човек“, което да бъде едновременно спиритуално и отговарящо на индивидуалните човешки търсения, но и на нуждите на обществото като цяло. Структурата се характеризира с един основен вътрешен двор, около който пространствата преливат от отворени, през полупокрити до напълно затворени.

Макет, показващ отношението между сградите, пропорциите и околната среда.

Съдбата на разширението

Изпълнението на проекта продължава до 1988 г., макар че дори не е завършено напълно поради бюрократични неуредици и смъртта на архитекта. Въпреки това, то е използвано за няколко изложби до 1996 г., когато две картини на Ван Гог и една на Сезан били откраднати. Те били именно в крилото, проектирано от Луиджи. Тогава то било обявено за несигурно и негодно за съхранение на творби и окончателно затворено.

Връзката между старата и новата част и състоянието на павилионната структура в момента.

Конкурсът през 2000 г.

Скоро след затварянето на недостроеното крило на Луиджи бил обявен конкурс за преустройство и ново разширение, който бил спечелен от швейцарското студио Diener & Diener. Тяхното предложение включва тоталното събаряне на павилиона и построяване на съвършено ново крило, което дава повод за множество дебати.

Конкурсното предложение на швейцарското архитектурно студио, което обаче не е осъществено.

Западната фасада на разширението е изцяло остъклена витрина, която се превръща в естествено продължение на фасадата на Бацани и своевременно нов вход, но и сама по себе си е пространство за изложба на експонати, отворено към площада и публичното пространство извън галерията. До осъществяването на това проектно предложение така и не се стига, поради липса на финансиране, а пространството зад галерията тъне в забрава и разруха.

Time is out of joint

Изложбата, чийто инициатор е настоящият директор – Кристиана Коллу, бе стартирана в края на 2016 г. Тя предлага съввършено нов прочит и интерпретация на галерийната колекция, както и обновени пространства. Заглавието – цитат от стих на Шекспировата творба „Хамлет“Time is out of joint, изследва представата за времето в неговата флуидност, плавност и нелинейност. Според изкуствоведа Ханс Белтинг изложбата тълкува „края на историята на изкуството“ или „освобождаването на изкуството“. Времето трябва да се „пренастрои“ според неочакваните взаимоотношения, възникнали между творби от различни времеви периоди, тъй като експонатите не са подредени в хронологичен ред из залите на галерията.

Зала със склуптурата Hercules and Lichas на Antonio Canova от 1815 година, заедно с творбата Spoglia d’oro su spine d’acacia на Giuseppe Penone от 2002 година на заден фон. / Снимка: Inexhibit

Взимовръзки, които избягват ортодоксалните закони на подредеността в историята на изкуството, а се движат свободни и необременени във времепространството в своебразна анархия. Неподчинение, което побеждава всякаква хронологична формулировка и въвежда времева пластичност.

Експозицията не се възприема в строго определена последователност, а е подвластна на нашата интерпретация спрямо личното ни светоусещане, нагласа и натрупан опит до точно този момент, в който се намираме. По този начин усещането от преживяването е много по-близко до човешката същност и начина, по който се докосваме до универсума.

Един от вътрешните озеленени дворове в основната част на музея.

“Времето“, както и в Шекспировия стих, задава кинемаграфично темпо, асоциира предходни истории и задвижва собствения ни поток на паметта. Провокира в нас очакване на това, което предстои. Вълнение за новото, което „рано или късно се идва“, докато се опитваме да проектираме тази част от бъдещето, която е в нашите ръце.

Гледайте официалното видео към изложбата тук:

Станимира Гетова

Архитект със страст към всевъзможни архитектурни явления в заобикалящия ни свят. Обича четенето, история, изкуство, танци и рисуване. Вярва, че пътуването е безценен източник на вдъхновение, нови знания и представи за света.

Отговори на Анонимен Откажи

Close Menu