Skip to main content
search

Нека започнем с малко ретроспекция. През 2009 г. в сила влезе новият Закон за културното наследство, който замести термина „паметник на културата“ с по-широкото понятие „недвижима културна ценност“. Така закъснелият, но необходим нов документ изключи възможността да се гледа юридически на по-широк обхват от културни ценности и защити само тези, които имат правен статут, именно защото при липсата на думата „паметник“ не се отличава конкретен обект от цялото общо.

Именно до 2009 г. у нас се наблюдаваше един процес, познат най-общо под името „строителен бум“, който остави следи на некачествено планиране, проектиране и строителство в цяла България. Най-засегнати от него са българското Черноморие и големите градове, начело със столицата.

Романтичните рибарски селца, авангардните туристически соцкомплекси и достолепната архитектура на стара София загубиха непоправимо оригиналния си облик.

Това обаче не се оказа краят. В период от няколко години икономиката в световен мащаб доведе до сериозно забавяне на тази тенденция, в което законодатели и инвеститори имаха време да преосмислят допуснатите преди това грешки, но това сякаш не се случи. Преди около четири години започнахме отново да строим, но с идеята за по-качествени жилища, които да се откроят от „кибритените кутии“ на бума, съвременни офис сгради, които да поберат силите на аутсорсинга. Стигнахме дори до това да повишаваме енергийната ефективност на многофамилните жилищни сгради, построени по индустриален способ (познати като „панелки“, ЕПК и прочие).

През цялото това време до днес ние все повече неглижирахме и продължаваме да неглижираме културата и позволихме системата за опазване на недвижимото културно наследство да остане заклещена. Сега тя е с принципи на работа, предназначени за режима на тоталитарната власт, и обекти, намиращи се в специфичната политико-икономическа обстановка на нашата реалност. Тези, които се опитват да опазват наследството или се отказват под натиска на всеобщото безхаберие, или биват премахнати от позициите си.

Заклещени се оказаха и самите недвижими културни ценности. Много от тях достигнаха състоянието на романтични руини.

За това е необходима качествена и скъпоструваща реставрация – голяма и бавно възвръщаема инвестиция, която не се харесва на нито един предприемач. Бюрократичните забавяния и липсата на въображение (всяка нова сграда трябва да е или жилищна, или мол с офиси) доведоха до зловещата тенденция за „случайни“ пожари и неочаквани разрушения с багери (случайно винаги в почивни дни). През 2016 г. тютюневият склад на ул. „Одрин“ №8 в Пловдив попадна под ударите на багер, същата година пожар изпепели складовете на Кудоглу, през 2017 г. горя бившият театър „Ренесанс“ и в същата година по време на коледните празници бе съборена къщата на Рачо Петров на „Дондуков“.

Снимка: http://tutun.kab-plovdiv.com

В началото на тази година Столична община заяви, че иска да направи бившите Царските конюшни в София недвижима културна ценност с категория „национално значение“. Вчера комплексът от сгради стана жертва на поредния мащабен пожар. Събота срещу неделя, на 29-ти юли, след дъжд, когато столицата е „празна“. Все още няма официална информация за причината за пожара, но защо ли вече предусещаме каква е тя? В европейската година на културното наследство все повече показваме, че не го ценим и опазваме. Явно терминът „недвижима културна ценност“ е нещо страшно, зла поличба и носителите на този термин трябва да бъдат изгорени като нещо заразно. Кога ще осъзнаем, че наследството е нещо, което ние не притежаваме, а само завещаваме на тези след нас? Какво искаме да им оставим – всеобща разруха и липса на идентичност или богата история, в която ще добавим и нашия отпечатък?

Още за пожарите и недвижимото културно наследство можете да прочетете тук.

 

Георги Мърхов

Архитект и любител пианист. Търси архитектурата във всички аспекти на човешкия живот. Стреми се да я разглежда и представя от различни гледни точки.

Отговори на Анонимен Откажи

Close Menu