„Българската Флорида“: Забравеният модернизъм на Черноморието, за който светът някога ни завиждаше
Днес името „Слънчев бряг“ се свързва предимно с презастрояване и хаос. Малко хора обаче си спомнят, че през 60-те години на миналия век българското Черноморие беше архитектурна сензация, за която западната преса пишеше редом с Френската Ривиера и Маями. Курортите ни бяха проектирани по-добре, отколкото успяхме да ги запазим, и тази история заслужава да бъде разказана.
Пустинята, която стана Ривиера
На 1 септември 1958 г. е направена първата копка на „Слънчев бряг“. Дюните край Несебър по това време са толкова негостоприемни, че местните наричат района „малката несебърска пустиня“ и рядко стъпват там. Постановлението на Министерския съвет от юни същата година предвижда скромна база с 2100 легла, а проектантският екип се ръководи от арх. Никола Николов. За да се превърне пустинята в парк, на площадката са пренесени 550 000 кубични метра плодородна пръст и са засадени 300 000 дървета.
Подготовката съвсем не е скромна. Преди да започне строителството на „Златни пясъци“ и „Слънчев бряг“, българските проектанти обикалят и проучват най-добрите курорти на епохата, от Френската Ривиера и Коста Брава до Адриатика и Маями Бийч. Идеята е да се вземе доброто от тях и да се избегнат грешките им. В продължение на едно десетилетие това наистина се получава.
Модернизъм между дюните
Първоначалната концепция за „Слънчев бряг“ и „Златни пясъци“ предвижда сгради до три етажа, потънали в зеленина и с широки пространства помежду им. Хотелите са разположени сред дърветата така, че от терасата да се виждат единствено морето и короните. Свободен план, чисти линии, хоризонтални тераси и бели обеми на фона на пясъка. Класически следвоенен модернизъм, пречупен през местния контекст.
През 1960 г. в „Златни пясъци“ тръгва строителството на 10-етажния хотел „Астория“ и бързо става ясно, че за такава височина в България просто няма подходящи скелета. Наложило се е страната да поръча първите си строителни кранове, които впоследствие навлизат в цялото българско строителство. С други думи, черноморските курорти изиграват ролята на двигател за индустриализацията на строителния сектор у нас.
Зад проектите стоят имена, които днес тепърва преоткриваме. Освен Николов, в екипа на „Слънчев бряг“ работи и арх. Стефка Георгиева, една от най-значимите фигури на българския следвоенен модернизъм и автор на хотелската група „Фрегата“ в комплекса.
Островърхите пирамиди на Албена
„Албена“ отива още по-далеч. Курортът е открит официално през 1967 г. по проект на арх. Николай Ненов и залага на терасовидни хотели, чиито етажи стъпаловидно се отдръпват към морето, за да получи всяка стая слънце, гледка и собствена тераса. Западен репортер от онова време описва първото си впечатление като бели островърхи пирамиди, издигащи се в полукръг върху пясъка, и нарича комплекса новата европейска Ривиера.
Има и една подробност, която днес звучи почти невероятно. За разлика от съседите си „Албена“ и досега остава в първоначалните си граници, без съществено презастрояване. Вероятно това е единственото място по нашето крайбрежие, където оригиналната градоустройствена идея все още може да се прочете на живо.
Признанието, което забравихме
През 60-те българското Черноморие влиза в международните архитектурни списания и в западната преса. На 20 март 1966 г. „Ню Йорк Таймс“ посвещава обширен материал на Златни пясъци и Слънчев бряг, в който България е сравнявана с Флорида, Хърватия и Франция. На 22 септември 1969 г. „Слънчев бряг“ посреща „милионния турист“, а на 30 август 1973 г. и двумилионния.
Плановете са били дори по-мащабни. Т.нар. Южен черноморски комплекс е предвиждал терасовиден курорт с 20 000 легла около вътрешно езеро при Алепу, както и застрояване при Каваци и Аркутино. Тези проекти така и не се реализират, за което днес по-скоро трябва да сме благодарни, защото девствените плажове на юг оцеляха именно заради провала им.
Какво остана?
След 1989 г. логиката се обръща. Комплекс, проектиран за около 30 000 туристи, днес разполага с леглова база за десетократно повече. Широките зелени пространства между хотелите, които всъщност са били най-ценният градоустройствен капитал на курортите, се оказват в очите на новите собственици просто свободни парцели. Дърветата, заради които западната преса ни хвалеше, отстъпват на плътно застрояване, а оригиналните сгради се надстрояват, обличат в термопанели или направо се събарят.
Който все пак реши да се разходи из старата част на „Слънчев бряг“, из „Албена“ или „Дружба“ с очи на архитект, а не на турист, ще открие ресторанти с конзолни козирки, стълбища, извити като скулптури, летни кина, мозайки и слънцезащитни бризсолеи. Цял пласт от българската архитектурна история стои на плажа пред нас и изчезва хотел по хотел.
Ако сме се научили да пазим възрожденската къща, редно е да гледаме по същия начин и на черноморския модернизъм. Не като на нещо старо, а като на наследство.
