Реките умеят да крият. Над осем десетилетия Дунав е държал на дъното си цели глави от европейската история, а под повърхността му е стояла скрита и по-неудобна истина – колко много неща по бреговете му работят само докато водата я има. Това лято реката се отдръпна: на 22 август нивото при Русе стигна до минус 126 сантиметра под условната кота нула – нов исторически минимум за станцията, далеч под предишния рекорд от 2003-та. И всичко скрито излезе на показ, наведнъж. Разходката по оголеното дъно си заслужава, защото то показа три различни неща. Едното е история. Другото е сметка. Третото сме ние.
Първо се показа историята
Край сръбското пристанище Прахово и румънската община Груя от водата се подадоха над двайсет ръждиви корпуса – командни мостици, счупени мачти, усукани железа. Това са германски военни и спомагателни съдове: част от конвой от около двеста плавателни съда, с които през септември 1944-та отстъпващата германска армия се е изтегляла нагоре по реката, преди да ги потопи умишлено – за да препречи пътя на съветското настъпление. На борда на много от тях и до днес има боеприпаси, затова корабите-призраци не са просто атракция, а официално навигационно препятствие.
Реката вади история по цялото си протежение. В Унгария, край древната Интерциза – крепост от римската погранична система – от коритото излязоха олтар на Юпитер, надписани каменни плочи и почти цяла статуя. В Хърватия – останки от товарен кораб, смятан за потънал през 1937-а, а край Батина сапьори унищожиха две авиационни бомби от войната, всяка около 150 килограма. В Будапеща реката върна отлично запазен военен мотоциклет на Вермахта и противотанкови мини. Дъното на Дунав се оказа един от най-добре заредените музеи на Европа, но с една подробност – билетът за него се плаща с криза.
После се показа сметката
Докато туристите снимаха корабите от 1944-та, корабоплаването работеше на предел. При Батин и Белене дълбочината на фарватера падна до около метър и шейсет, а около закотвения „Радецки“ се мереха и по метър и двайсет. Натоварен кораб при такава вода не минава: шлеповете по средния Дунав тръгнаха с по 30–40 процента от товароносимостта си, кораб заседна край Батин, фериботът Оряхово–Бекет спря още на 10 юли, последван от линията Свищов–Зимнич, а музейният „Радецки“ отложи плаванията си за август и септември. Във Виена 23 круизни кораба се задържаха необичайно дълго – за много маршрути австрийската столица се превърна в принудителна крайна спирка, защото продължаване на изток нямаше. Сърбия, която внася горива по реката, съобщи, че през юли доставките са се сринали до една четвърт от планираното.
А най-тежкият удар дойде там, където малцина гледаха. В края на юли Румъния спря първия реактор на АЕЦ „Черна вода“, а на 13 август започна контролираното спиране и на втория. С това реката извади от строя цялата действаща ядрена мощност на южната ни съседка – около една пета от тока ѝ. Преди да се предадат, румънците опитаха всичко: военни взривиха скалата Пържоая със 180 килограма експлозив, четири натоварени с камъни баржи бяха потопени като изкуствени прагове, за да пренасочат част от дебита по ръкава Бала към централата, а страната обяви национална тревога заради енергийната ситуация. Не стигна. В Унгария АЕЦ „Пакш“ се размина на косъм със спиране и в един момент работеше на четвърт от капацитета си.
България първоначално се оказа от печелившата страна на сметката: в началото на август министърът на енергетиката Ива Петрова отчете рекорден износ от 32–33 хиляди мегаватчаса дневно и милиони левове допълнителни приходи. Радостта продължи две седмици. На 21 август, за първи път в 52-годишната си история, АЕЦ „Козлодуй“ намали мощност заради нивото на Дунав – пети блок слезе превантивно до 91 процента. Мярката е малка и кризисна ситуация няма, но символиката е огромна: реката, която досега беше проблем на съседите, почука и на нашата врата.
Накрая се показахме ние
Има и една ирония в румънската атомна криза, която за българския читател е почти лична. „Черна вода“ не стои на самия бряг – дунавската вода стига до нея по първия участък на канала Дунав–Черно море, 64-те километра, които свързват реката с пристанище Констанца. Водна връзка от този тип България обсъжда още от XIX век – идеята за транзит между Дунава и морето през Варна е защитавана публично още през 1876-а – а социалистическа България я проектира с десетилетия, с оценки от порядъка на милиарди левове. Възкресявана е през 1998-а, 2015-а и 2023-та. Румънците своя канал го построиха – открит е на 26 май 1984-та – но има едно много важно уточнение, първият му строителен период от 1949-а е свързан с трудови лагери и политически затворници, цена, каквато никой проект не бива да струва. Фактът обаче си остава: днес техният канал носи кораби и охлажда атомна централа. За нашия последният официален отговор от парламентарната трибуна е, че проектът дори не фигурира в стратегическите документи на транспортното министерство.
Маловодието освети и по-простата ни аритметика. Когато фериботът при Оряхово спре, резервният вариант е мост – а мостовете по близо 500-те километра общ дунавски участък между България и Румъния са два: единият от 1954-та, другият, чакан близо девет десетилетия, от 2013-та. Третият, при Русе, в момента е на фаза предпроектно проучване и идейно проектиране с европейски пари – готово до февруари 2027-а, с планирана реализация към 2032-ра. „Планирана“ е думата, която читателите на предишната статия за несбъднатите проекти, вече умеят да си превеждат.
Водата ще се вдигне. Въпросите остават на сухо
Когато реката отново се напълни – при Русе нивото вече леко се отлепи от дъното – корабите от 1944-та ще потънат обратно в архива си и новините ще отминат. Но това лято не беше изключение, а репетиция. Дъната се оголваха и през 2022-ра, и през 2024-та – корабите при Прахово се показват вече толкова редовно, че престанаха да са сензация. А прогнозите за Дунавския басейн сочат по-чести и по-тежки засушавания и на много места по-продължителни ниски води, макар картината за самия главен поток да е по-нюансирана.
Това сменя самата логика, по която се строи край река. Цял век инфраструктурата на Дунав: пристанищата, фериботите, централите – е проектирана с едно негласно допускане: че реката винаги я има. Това лято допускането се провали в енергетиката на поне четири държави – Румъния, Унгария, Сърбия и България. Оттук нататък въпросът за всяко ново съоръжение по брега няма да е само „какво може реката да ни даде“, а и „какво прави съоръжението през август, когато реката я няма“. Румъния научи урока с изключени реактори, ние с намален пети блок и добра цена на тока. Мостовете и каналът засега остават на хартия. Хартията, поне тя, не зависи от нивото на водата.
