Има два начина един град да изгуби сграда. Първият е да я събори, вторият обаче е по-тих: сградата просто никога да не се появи. Няма руина, няма скандал, няма какво да снимаш. Само чертеж в архив и град, който всеки ден живее с липсата, без да я забелязва. Днес се разхождаме из тази втора София. И тя не е музей – несбъдването е жанр, който се практикува и в момента.
Планът, който войната спря, и каналът, който народът прокопа
Средата на 30-те. София се е разраснала от 154 000 души през 1920-а на близо 290 000 към 1934-а, кварталите никнат с недостатъчна инфраструктура и регулация, и общината решава да направи нещо нечувано за мащабите ни: кани известни урбанисти от Франция, Германия и Италия да представят оферти. През 1935 г. работата е възложена на проф. Адолф Мусман от Дрезденската политехника. Три години по-късно, на 12 април 1938-а, планът вече е закон – Народното събрание го утвърждава с наредба-закон, а към града със закон са присъединени Бояна, Княжево, Красно село и още пет села, за да има планът къде да диша. Територия с диаметър около двайсет километра. Основата на днешна София е положена тогава.
Вътре има зелени клинове, които се спускат от Витоша към центъра като реки от дървета. Квартали-градини. И сред всичко това – идея за плавателен канал. Каналът остава на хартия заедно с голяма част от плана – идва войната, после промяната от 9 септември 1944-а, и новата власт загърбва Мусмановия план. Но идеята за канала не умира. През 50-те властта на Вълко Червенков я възражда в далеч по-грандиозен вид: канал от Панчарево до Павлово, с пристанища, захранван от Искър и реките по пътя му. На 1 май 1961 г. Тодор Живков тържествено обявява, че по канала щели да плуват кораби. Хората от трудовата повинност прокопават около девет километра, преди да стане ясно, че ако изкопите се напълнят с вода, столицата може да бъде наводнена. Именно тогава се ражда фолклорът за „Софийското море“ – не от мечта, а от абсурда на несбъднатото обещание. Запълването на каналите започва през 1966-а, а части от изкопите могат да се видят и днес в „Младост“ и около „Студентски град“.
А планът „Мусман“? Самата Столична община го определя като „основа и отправна точка“ за следващите градоустройствени планове. Зелените клинове са отстоявани от следващите планове до края на 80-те, макар по-късно системата да е силно компрометирана. Един от най-влиятелните документи в историята на софийското планиране е план, който никога не е реализиран в цялост.
Перонът, който не светва
Втората история е под краката ви и вероятно сте минали през нея тази сутрин. Метрото. Проектите тръгват от края на 60-те, през 1974-та вече има одобрена схема с три метродиаметъра – същият принцип, по който мрежата се развива и днес, макар трасетата оттогава да са сериозно променяни. Първата копка е през 79-а на „Вардар“.
Към 1990 година под София има около девет километра тунели и пет-шест започнати станции в различен етап на изграждане. После строежът продължава на пресекулки – ту напредва, ту практически спира. Първата мотриса потегля чак на 28 януари 1998-а – трийсет години след първите проучвания.
А историята, която обича да се разказва за НДК, е истинска, макар да звучи апокрифно. Когато през 1980–81-ва се строи дворецът, при строителството на НДК и прилежащото пространство предвидливо изливат грубия строеж на две метростанции и около 1300 метра тунел от бъдещата втора линия. Линията стига до тях едва през 2012-а. Около три десетилетия конструкцията на две станции и участъка между тях стои неизползвана – впоследствие почиствана, обследвана и адаптирана към съвременните норми, преди първият влак най-после да спре на тях.
Днес метрото е гордостта на града и с право – петдесет станции, над петдесет километра трасе. Но забавянето е оставило София за десетилетия без планирания висококапацитетен гръбнак и вероятно е подсилило зависимостта от автомобилния транспорт. Тази цена не фигурира в никой отчет, но всеки я плаща – сутрин, по булевардите.
Площадът, който чака в момента
Ако мислите, че това са истории от друго време, ето една от нашето. През 2019-а общината обяви международен конкурс за площад „Света Неделя“ – най-централните квадратни метри на България. Световно жури, седем финалисти от шест държави, победител – студиото на Масимилиано Фуксас. Писахме за проекта още тогава, с всичките му въпросителни.
Оттогава минаха близо седем години. Обсъждания, оптимизации и девет съдебни дела по жалби на живеещи и търговци от района. Разрешението за строеж, издадено през 2022-а, влезе в сила чак през февруари миналата година, след съд. Археологическият обект в североизточната част на площада остава нерешен и заграден от проучванията, започнали през 2015-а. През 2024-а обещанието беше „догодина“. А през 2026-а Столичната община заяви, че проектът не е включен в капиталовата програма и за момента няма осигурен източник на финансиране. Основната реконструкция по проекта на Фуксас така и не е започнала. Мусман поне е имал за извинение световна война.
Какво всъщност убива плановете
Подредете трите истории една до друга и се вижда не закон, но тенденция. Причините за несбъдването всеки път са различни – война, тоталитарна грандомания, хронично недофинансиране, съдебни обжалвания. Но зад всяка от тях стои едно и също: трудността да се поддържа приемственост през политически, финансови и административни цикли. Планът е документ с хоризонт трийсет години в система, която рядко мисли в хоризонт повече от четири.
Честната уговорка я дължим, позната от черноморската ни поредица: някои несбъдвания са късмет. Неосъществяването на Южния черноморски комплекс с неговите 20 000 легла при Алепу спести на местността точно това масово застрояване. И в софийските архиви спят проекти, за чието неслучване може само да сме благодарни. Разликата е една, но е важна. Несбъдната сграда е липса – жалиш я и продължаваш. Несбъдната инфраструктура е дълг: плащаш го с лихва, всеки ден, с години, в трафик, въздух и време от живота си.
Каналът на Мусман няма да го видим никога, а „Софийското море“ на Червенков е станало повече виц, отколкото урок. Метрото го дочакахме, с цена, която продължаваме да връщаме. „Света Неделя“ се решава в момента, пред очите ни – и всяка година без финансиране е нов ред от познатия сценарий. Историята на трите от нея зависи дали ще остане затворена, или ще получи продължение.
