Снимки в статията: socbg.com
„В кой лагер беше?“ Задайте въпроса на човек, израснал преди 1990-а, и няма да чуете отговор. Ще чуете разказ. Пионерските лагери са били цяла паралелна държава от сгради по морето и планините, построена само за деца. Днес голяма част от нея стои заключена, обрасла и разграбена, а заедно с нея тихо изчезва и архитектурен пласт, за който почти не говорим.
Лятна империя за 20 лева
Мащабът днес е труден за побиране. През 80-те почти не е имало дете, което да не е минавало през летен лагер, и то всяко лято. До 1979 г. децата са оставали на лагер по цели 20 дни. После, с поскъпването на живота, престоят е свит на 14. Таксата е зависела от доходите на семейството и е излизала между 15 и 20 лева на дете, при средна заплата, която през 70-те е между 120 и 165 лева на месец. За третото дете в семейството цената е била символична: 40 стотинки. Вътре е влизало всичко: спане, три хранения и две закуски, спасител на плажа и лекар на разположение. За поколението от 50-те и 60-те обаче лагерът е бил още лукс, а за много от тогавашните деца едно-единствено пионерско лято е и първата им среща с морето.
Зад машината за детски почивки е стояла сериозна строителна програма. Почивни бази са строени не само от държавата, а и заводите, министерствата и окръзите, всеки за децата на своите работници, и то на терени, за които днес курортните инвеститори биха се избили.
Кранево, столицата на пионерското лято
Лидерът е Международният пионерски лагер „Георги Димитров“ в Кранево, изграден през 1958 г. върху 50 декара на самия бряг: три вили, просторна столова, естрада, спортни площадки и дори малък музей. Побирал е по 500 деца наведнъж, сред тях всяко лято и пионери от Европа, Азия, Африка и Америка. През 1966 и 1972 г. лагерът е домакин на международни пионерски лета под патронажа на СИМЕА, международния комитет на детските и юношеските организации. Наред с него са работели националните лагери в Обзор и Равда, а за по-големите е създаден Международният младежки център край Приморско, и до днес един от най-интересните модернистични ансамбли по нашето крайбрежие.
Архитектурата на колективното детство
Лагерът е специфична проектантска задача и българските архитекти я решават по свой начин. Спалните са за по двадесет души, което диктува дълги, ниски корпуси с редици еднакви прозорци. Столовата е сърцето на комплекса и често най-амбициозната му сграда, с широки остъклени стени и конзолни козирки. Задължителни са откритата сцена или лятното кино, плацът за сутрешната физзарядка и мачтата за знамето, около която се върти цялата композиция.
Погледнати с днешни очи, тези ансамбли са чист следвоенен модернизъм в умален мащаб: павилиони сред зеленина, леки конструкции, мозайки и сграфито по фасадите и много въздух между сградите. Същите принципи, по които в тези години се строят и големите курорти, само че скроени по детска мярка.
Какво остана?
След 1989 г. съдбата на лагерите тръгва в три посоки. Малка част продължават да работят, включително базата в Кранево, която и днес приема деца като международен детски лагер. Друга част са продадени и застроени, защото се оказва, че най-добрите детски терени по морето са и най-апетитните парцели. Третата, най-многобройната група, е просто изоставена.
Историята на лагера край великотърновското село Ветринци събира цялата драма в един имот. Построен през 60-те, с басейн, спален корпус и спортна площадка на близо девет декара, той пустее от години. Община Велико Търново на няколко пъти иска държавата да ѝ го прехвърли безвъзмездно, за да го възроди като база за ученически отдих. Отговорът идва миналата година: държавата го обявява за продажба. В края на 2025 г. общината за пореден път настоява да го получи, преди да е отишъл на търг. Сграда, в която поколения деца са летували, виси между възраждане и търг.
Снимка: dnesbg.com
И Ветринци не е изключение, а брънка: в списъка за продажба са общо 748 сгради от 99 бивши ученически лагера, прехвърлени на държавното дружество „Ученически отдих и спорт“. Цяла държава от детски бази, обявена за продан наведнъж.
И точно тук е разликата с другите изчезващи сгради от епохата. Заводът е спомен за работа. Лагерът е спомен за детство. Малко са местата в България, към които толкова много хора имат толкова лична връзка, и ако търсим обществена подкрепа за опазване на следвоенната архитектура, едва ли има по-естествена входна точка от мястото, където половин България се е научила да плува.
