Направете следния експеримент: застанете пред който и да е жилищен блок в България и потърсете два еднакви балкона. Няма да намерите. Единият е с алуминиева дограма от 90-те, съседният е с бяло PVC, третият е зазидан и превърнат в стая, четвъртият, по чудо, е още отворен и на него съхне пране. Балконът е единственият елемент от българската фасада, който всяко домакинство е проектирало само за себе си. Резултатът виси по фасадите на цялата страна: сгради, проектирани от един архитект и довършени от двеста самодейни.
Тази статия не е присъда над остъкляването. Тя е опит да разберем как най-хубавите квадратни метри на българското жилище, единствените с открито небе, са се превърнали в склад. Защото това не се е случило от лош вкус. Случило се е по съвсем разбираеми причини, и точно те са интересните.
Защо изобщо има балкони
Балконът в масовото жилище никога не е бил украса, а идеология. Следвоенният модернизъм, същият, който е построил „Слънчев бряг“ и панелните комплекси, е вярвал в три неща: слънце, въздух и хигиена. Жилището е трябвало да има излаз навън, колкото и малко да е било. Затова панелката, при цялата си пестеливост, по правило не е пестяла балкона: лоджия са получавали и малките апартаменти, а в някои номенклатури тя е с размерите на малка стая.
Колко сериозно е било гледано на въпроса, личи от съседна Румъния, където жилищата официално са били категоризирани по „степени на комфорт“ и балконът е бил част от дефиницията: първа степен е означавала кухня, баня и балкон. Без балкон жилището просто се е водело по-ниска категория. Балконът не е бил екстра. Балконът е бил стандарт.
Голямото затваряне
После са дошли 90-те и логиката се е обърнала за едно десетилетие. Тук е важно едно уточнение, което често се бърка: за разлика от Съветския съюз, където жилищата са били държавни и хората са станали собственици чак след разпада му, българинът е бил собственик на апартамента си още при социализма – купувал го е със заем от ДСК, а законът дори е ограничавал притежанието до един жилищен и един вилен имот. Онова, което 90-те са променили, не е било собствеността, а две други неща: квадратният метър е получил пазарна цена, а контролът върху фасадата е изчезнал. И щом квадратът вече струва пари, балконът се оказва най-евтината стая в България: конструкцията я има, подът го има, липсва само дограма. Пет-шест квадрата жилищна площ срещу цената на няколко прозореца – сметка, която никоя друга инвестиция в дома не може да бие.
Има и втори пласт, по-битов и по-честен. Българското жилище по това време е било малко, а животът в него – голям. Зимнината е трябвало да стои някъде. Пералнята е трябвало да стои някъде. Чушкопекът, велосипедът, щайгата с ябълки, детската количка. Балконът е поемал всичко, което апартаментът не е побирал, а стъклото просто е пазело инвентара от дъжда. Остъкляването не е било каприз. Било е признание, че на жилището му липсва едно помещение, и хората са си го построили сами.
Третият пласт е стаден и е описан идеално не у нас, а в Тел Авив. Градът на белите модернистични сгради с открити веранди е преживял същия феномен десетилетия по-рано: един жител затворил верандата си, за да спечели половин стая, съседите го видели и го последвали, и обликът на целия град се променил. Общината реагирала с данък върху всички балкони, отворени или затворени, при което строителите започнали направо да строят затворени. Урокът е универсален: първият остъклен балкон във входа е събитие. Десетият е норма. След двайсетия отвореният балкон е този, който стърчи.
Законът, който вдигна ръце
А държавата? Държавата е направила най-българското възможно нещо: узаконила е свършения факт. Днес чл. 151 от Закона за устройство на територията изрично казва, че за остъкляване на балкони и лоджии не се изисква разрешение за строеж. В по-стари редакции на закона поне е съществувала резерва за фасадите към първостепенната улична мрежа, тоест към главните булеварди, но и тя е отпаднала. Останала е една тънка граница, която малцина знаят: терасата, за разлика от балкона и лоджията, не влиза в изключението, и Върховният административен съд е потвърдил през 2022 г., че нейното остъкляване винаги иска разрешение за строеж. На практика обаче никой не мери фасадата с определения от закона.
Формално етажната собственост има думата: промяната на външния вид засяга общи части и минава през съгласие на съседите. Реално всички знаем как изглежда това съгласие. Никой не пита никого, защото всеки вече го е направил или смята да го направи. Фасадата, също като тротоара от предишната ни статия, е ничия земя: обща собственост, за която отговарят всички, тоест никой.
Междувременно на Запад
Интересното е, че докато ние сме затваряли балконите си, друга част от Европа е тръгнала в обратната посока. В Дания и Германия от години върви обратният процес: към стари сгради, строени без балкони, се закачат нови, защото пазарът е категоричен, че жилище с излаз навън струва повече и се живее по-добре. В Копенхаген практиката е толкова масова, че местните урбанисти вече водят обратния на нашия дебат: не дали балконите са малко, а дали новозакачените не са станали прекалено много и не засенчват съседите отдолу. А пандемията е превърнала това от пазарна ниша в очевидност: седмиците, в които балконът е бил единственото „навън“ на милиони европейци, са казали повече за стойността му от всички наредби. В постсъветското пространство феноменът на затворения балкон междувременно е станал обект на изследвания, фотокниги и документално кино – вече го изучават като архитектурна антропология. Ние все още го живеем.
Балконът като огледало
Затова и финалът на тази история не е „забранете дограмата“. Остъкленият балкон не е причина, а симптом. Той разказва за жилища, проектирани с един склад по-малко, отколкото животът изисква. За квадратен метър, който е станал толкова скъп, че хората са започнали да си го произвеждат сами, от алуминий и стъкло. И за фасада, която юридически е на всички, а практически на никого.
Тестът, както винаги, е прост и всеки може да го направи тази вечер. Излезте на балкона си. Ако там има стол и на него може да се седне, жилището ви има навън. Ако до стола трябва да се проправяте между буркани, гуми и пералня, вие нямате балкон. Имате килер с гледка.
А наистина интересният въпрос е следващият: новите сгради, които се строят днес, отново се предават с ефектни открити тераси на визуализациите. Дали след двайсет години и те ще са зад дограма? Отговорът зависи от същото, от което е зависел и през 90-те: не от вкуса ни, а от това дали жилището най-после ще побира живота, за който е продадено.
