Започваме днешната статия с най-силния имотен документ, който притежавате, без да подозирате. Член 18 от Конституцията обявява крайбрежната плажна ивица за изключителна държавна собственост. Плажът не може да бъде продаден, подарен или придобит по давност. На хартия той е по-защитен от язовирите, от горите и от всяка друга публична собственост в България. Всеки метър пясък между дюната и водата е ваш точно колкото и на човека с хавлията до вас.
А сега затворете Конституцията и отворете очи на самия плаж: шезлонги от единия край до другия, въже, зад което „не може да се стои без консумация“, и табела с цени в евро. Между хартията и пясъка се е наместил цял един модел на управление, за който си струва да говорим точно сега, в края на август, докато още го усещаме с гърба си.
Държавата, която не може да преброи плажовете си
Ето факт, който звучи като виц, но е от официален отговор на депутатски въпрос: българската държава не знае колко плажа има. Агенцията по кадастъра е преброила 320. Министерството на регионалното развитие е стигнало до 265. Министерството на туризма, което всъщност ги управлява, работи с 231. Три институции, три отговора, разлика от почти сто плажа. Междувременно самият Закон за устройството на Черноморското крайбрежие е променян над трийсет пъти от приемането си, а за над една четвърт от плажовете са предявени претенции за собственост от частни лица, фирми и общини – върху имот, който по Конституция не може да бъде ничий друг освен на държавата.
По данните на туристическото министерство от последните години картината на стопанисването изглежда така: около 84 плажа са на концесия, около 49 са отдадени под наем, а близо стотина всяко лято остават неохраняеми – без стопанин, без спасител, без наем. Иначе казано, платеният чадър, който възприемаме като „нормалния“ плаж, всъщност покрива около половината от бреговата линия. Другата половина държавата всяка година обявява със заповед за ничия.
Половината, която ти се полага
Сега най-важното число в тази статия, което изненадващо малко плажуващи знаят. Законът задължава всеки концесионер и наемател да остави не по-малко от 50 на сто от активната плажна площ за свободно и безплатно разполагане на собствени принадлежности. Нещо повече: от 2013 г. законът изрично изисква свободната зона да е равностойна като достъп до морето с платената. Тоест схемата „шезлонгите на първа линия, свободната зона зад тях в изкопа“ не е просто нахална. Тя е незаконна.
Как изглежда това на терен, показва едно наказателно дело от Черноморието: геодезическо заснемане е установило, че свободната зона на проверен плаж е била 882 квадратни метра, или 35,62 на сто от активната площ, при изискуеми 50. Разликата от петнайсетина процента не е абстракция – това са няколкостотин семейства, избутани към касата. Арсеналът е познат на всеки: шатрите на заведението, които бавно пълзят по пясъка, редицата „резервирани“ шезлонги, табелата „зоната е за гости на комплекса“. Всяко от тези неща се обжалва с един сигнал до Министерството на туризма. Почти никой не го подава, защото почти никой не знае, че има право.
Сметката на сянката
Тук идва и частта, в която трябва да сме честни към концесионерите, защото схемата не е просто „алчен бизнес срещу народа“. Цените на чадърите и шезлонгите са фиксирани като тавани в самите договори – затова това лято те само бяха превалутирани в евро, без реално увеличение: 5,11 евро на „Слънчев бряг-юг“, 4,09 на „Несебър-юг“ и „Созопол-Хармани“, 3,58 на „Созопол-централен“, а на Северния плаж в Бургас сянката струва 60 цента. При избора на стопанин на плаж предложената цена на чадъра тежи 40 на сто в оценката, тоест държавата съзнателно е купувала ниска цена за плажуващия. Концесионерите от своя страна плащат годишни такси – за неголям плаж като „Ахтопол-север“ близо 40 000 лева годишно – и вече открито настояват таваните да паднат.
И понеже таванът не може да се вдигне, пазарът е намерил вратичката, която всички виждаме: заведението на плажа. Чадърът е „безплатен“, но срещу минимална консумация от 10–15 евро. Формално цената на чадъра е спазена. Реално плажът е станал ресторант с гледка, а законовият таван е заобиколен с едно меню.
Неохраняемият парадокс
Остава най-интересната група: стотината плажа, които никой не е поискал. В официалния език те са „неохраняеми“ – дума, която звучи като диагноза. В реалния живот обаче в този списък са Иракли, Корал и Карадере, тоест точно плажовете, заради които половин България кара по четири часа в петък следобед. Плажовете без стопанин се оказаха най-обичаните.
Тук има рима с историята, която разказахме в статията за черноморския модернизъм. Големите планове за Южния черноморски комплекс при Алепу така и не се реализираха, и точно този провал спаси девствения юг. С концесиите е същото: там, където моделът „не проработи“, оцеля плажът, който хората всъщност търсят. Уговорката е задължителна и я дължим: неохраняем значи и без спасител, без медицински пункт и без почистване, а това не е романтика, а реален риск. Но е показателно, че единствената алтернатива, която системата предлага на шезлонга от дюна до вода, е пълното отсъствие на държавата. Средно положение – стопанисван, чист, охраняем плаж без търговска окупация – в модела просто не е предвидено.
Тестът с крачките
Затова и тестът този път е най-лесният от всички досега. Следващия път на плажа пребройте крачките си: от края на платената зона до мястото, където можете да си постелите хавлията безплатно, при равностоен достъп до водата. Ако тези крачки ви отведат зад шезлонгите, в тясната ивица при дюната или направо на съседния плаж, знаете какъв процент от закона е стигнал до пясъка.
Плажът е единственият имот в България, който Конституцията пази с най-тежката възможна формула, а всекидневието раздава на сергии. И двете неща не могат да са верни едновременно още дълго. Въпросът е само кое от тях ще отстъпи.
