В края на септември тази година в София се проведе инициативата „Европейски дни на наследството“, организирана от Столична Община, Министерството на културата, съвместно с Френското посолство и Френския институт. Една от сградите, която беше отворена за посещения, беше сградата на Българската Народна Банка на площад „Княз Александър I“ №2.
По обяд в приятния септемврийски ден по стъпалата на зданието имаше събрали се хора. Влизането в сградата ставаше на групи през тесни, въртящи се врати, чийто детайл заслужава обстойно наблюдение, но преминаването през тях е толкова мимолетно, че човек няма възможност да им отдели повече време.
Озовахме се във входното фоайе, пред нас – вратите на банковия салон, вдясно – стъпала надолу, а вляво – монументално стълбище, подчертано с две колони, интерпретиращи класическата архитектура. Стълбищното рамо ни отведе до междуетажна площадка, чийто прозорци са с витражи, изобразяващи Първата Българска държава. Светлината от тях е топла и многоцветна, и заедно с травертиновата облицовка по стените създава усещането за спокойствие и сила.
Галерията и вторият етаж
Стълбата ни отведе във фоайето на втория етаж, в което колоната отново се появява, създавайки кулисен ефект. Между две двойки от тези колони е вратата за кабинета на Директора. Достигането до него е организирано през малка канцелария, с поглед към площада, а самият кабинет разполага с прозорец и към градската градина. Стените и обзавеждането са решени в тъмносин тапет и тапицерия.
Връщайки се назад, влязохме в коридора вляво от стълбището. Всъщност, когато човек встъпи в него осъзнава, че това е не е коридор, а галерията над банковия салон, гледаща директно към него. Планът на сградата започна да се оформя: всички помещения се организират около салона, който обаче е скрит от окото на минувача отвън. Обемът на главното помещение е изявено хоризонтален, но ритмиката и честотата на конструктивните елементи създават силен вертикален контраст, като за засилване на въздействието колоните са облицовани с гранит. Всъщност всички тези наблюдения изплуваха, докато ръководителката на обиколката разказваше на групата за портретите на директорите, които са окачени по стената на галерията. Тя отвежда към междинно пространство, в което каменна решетка го свързва с това на паричния салон, но по много по-деликатен начин, създава място, от което човек може да наблюдава салона без да бъде видян.
Обиколката продължи за кратко през тъмния югозападен коридор и ни отведе отново в галерията над паричния салон, само че от другата страна. Прозорците към вътрешния двор са матирани, така че посетителят отново остава с впечатлението, че се намира на скрито от външния свят място. Музейната сбирка в тази галерия заслужава да й се отдели внимание, но интериорът в момента беше много по-вълнуващ.
Галерията ни върна във фоайето на втория етаж и вляво встъпихме в заседателната зала на Управителния съвет. Интериорът отново е по-интимен, както в кабинета на директора, стените са с тапети, а мебелите са визуално тежки и тапицирани. На късата стена се намира голям витраж с автор Дечко Узунов, изобразяващ труда и стопанския живот на Третата Българска държава. Към залата има и две по-малки заседателни помещения.
Непосредствено пред нея се намира и второто стълбище (именувано от служителите и като „царското“ стълбище, защото се предполага, че по него се е качвал Царят.) На неговата междуетажна площадка се намира втори монументален витраж, оформен като бифорен (двуделен) прозорец, изобразяващ Втората Българска държава. Стълбището всъщност отвежда до по-малко фоайе, което е свързано с входа до Археологическия музей. То върна групата ни обратно към входното, и към паричния салон.
Паричният салон
Обиколката сякаш бе доста внимателно планирана от служителите на банката. Паричният салон определено беше оставен „за десерт“. В него може да се види цялостната завършеност на идеята на проекта, която се крие във всеки детайл – в лампите по стената, в настилката, в оформлението на банките и гишетата, в цифрите и табелките в стил „ар деко“. И все пак към чувството за романтична изолация бе добавен друг нюанс – кулисният ефект на галериите и решетките оставяше впечатлението, че човек винаги е наблюдаван отнякъде.
Един по-внимателен поглед към вратите, които разделят салона от фоайето, ми разреши да разбера, че всъщност две от четирите врати не бяха затворени просто с декоративни решетки, а че тези решетки имат възможност да се спуснат в земята. Всъщност в този салон, зад централното гише се намира стълбището за гражданския трезор, до който обиколката не успя да стигне. Решението за решетките е свързано със сигурността на банката.
При напускането на сградата усещането е такова, сякаш човек се е докоснал до един различен свят, потаен и скрит и същевременно в центъра на нашата столица. Това е сграда, в която посетителят научава и вижда повече, отколкото е очаквал.
Архитектите
Безспорно най-голяма роля в цялостното въздействие на интериора имат архитектите. Сградата на БНБ е построена в периода 1935 – 1939 г. по проект на архитектите Иван Васильов и Димитър Цолов със сътрудничеството на арх. Христо Пешев и арх. Борис Капитанов и конструкторите инж. Димитър Байнов и инж. Кръстю Илчев. По време на обиколката ни бе споменато, че сградата е изградена в строг Класицизъм, но всъщност той трябва да се подчинява на правилата на класицистичната архитектура, което в случая не присъства. Интериорът и екстериорът на сградата са решени чрез принципите на модернизма – с проста и ясна геометрия, а отворите са поставени спрямо функцията и принципите на абстрактната композиция. Колективът на Васильов и Цолов е изявен като модернистичен, например с построената в началото на 30-те години къща на Ангел Кантарджиев (бул. „Цар Освободител“ 25). Но сякаш в тази сграда бурната решителност и рязкост на модернизмът е заглушена и отваря път на един обогатен детайл, който все още не забравя, че е детайл на Народната банка на Царство България.
В своя манифест „Към архитектурата“, Льо Корбюзие казва, че стиловете са лъжа.
И точно това негово изказване ние можем да открием в тази сграда. Тя не може да бъде вписана в един стил, за нея вече бяха споменати модернизъм, класицизъм, ар деко. Витражите на Първата и Втората Българска държава препращат към националистичното течение (съвсем актуално през 30-те години в Европа), а стъклописът в заседателната зала на Управителния съвет на Народната банка, посветен на труда и стопанския живот на Третата българска държава изразява съвсем битови и донякъде иронични изображения (сякаш управителният съвет вижда алегорията на раята си, докато заседава).
Възможно ли е модернизъм да съществува заедно с класицизъм и това да бъде наречено еклектика? Със сигурност не. Сградата на БНБ е доказателство, че добрата архитектура няма стил, а е непреходна.
Images courtesy by © Georgi Marhov