Skip to main content
search

Моята първа среща с кино “Влайкова” не бе преднамерена. Зимна София се пропукваше в очакване за слънце, а студентската младеж издирваше лъчите му в моментите между два изпита. Ограничено време за бездействие и безброй филми, които си заслужават гледането; „хайде да гледаме онова-тогава-там.“ – и тръгваме.

Следвайки един истински кино ценител, се озовавам пред най-старото кино в София. “Влайкова” не блести с претенцията на днешните модерни кино салони, но има… дух. Много специален дух на нещо леко позабравено, което чака да бъде преоткрито.

Сгушено на живописната улица „Цар Иван Асен ІІ“ №11, на място, наричано в близкото минало „Малкият Париж“, пред мен се разкрива нещо ново… което всъщност е доста старо.

Снимка: © svobodnoslovo.eu

КРЪСТЕНО НА ЖЕНА

Мария Влайкова е третата съпруга на известния български общественик, депутат и поет Тодор Влайков. През далечната 1926г. тя ипотекира цялото семейно имущество, за да построи сграда, в която да има “удобен салон, който да служи чрез уредения в него кинематограф за литературно-музикални вечеринки, разни сказки, народни четения и прочие.” Скоро след това се налага да дари сградата на Министерството на народното просвещение, но в завещанието изрично споменала за какво трябва да се използва тя – само и единствено за кино и просветна дейност.

По силата на последната й молба салонът съществува непокътнат и до днес, стопанисван от Образцово народно читалище “Антон Страшимиров-1926”,  а барчето във фоайето е важен елемент от цялата картинка. Днес киното още носи с достойнство името „Влайкова“ и е ценен спомен за зараждащата се кино култура в столицата.

Снимка: © monitor.bg

Приемственост?

Преди години пред вратите му са се виели опашки, а местата били 300. В момента те са само 80, а балконът не се използва по заповед на пожарната.

„Обръщам се и тръгвам през вратата към фалшивия свят отвън. Зад себе си оставям екрана и местата, три от които пластмасови.“ – споделят от banitza.com през 2015г. Три години по-късно нещата не са се променили особено. Връщайки се към моята лична история, нека се запитаме – щях ли да запомня това място така ярко, ако беше досущ като останалите кино салони в столицата? Не е като да нямаме богат избор от такива. „Културата“ става все по-достъпна, а зрителят предпочита да се потопи в лукса на новите прожекционни зали.

Салонът на „Влайкова“ сам отговаря на въпроса. Споменът по препълнените кино зали, трепетът на общество, което се вълнува от зараждащото се кино, и билетите, купувани със седмици по-рано, са парченцата, които подреждат пъзела.

За да се претвори една традиция със зачитане към нейните корени, човек има нужда от физическо свидетелство, което да му напомни откъде идва (и накъде отива?). В случая, това е ценността на кино изкуството. Носталгията по подема на тази култура е преплетена с една сладка надежда от оцелелия материален спомен.

Важно е едно – най-старото кино в София продължава да е действащо.

Спомен по отминалото време в лицето на „Влайкова“ може и да се разглежда и по друг начин – като експонат, който все още носи първоначалната си функция. Дори морално остаряло, киното представлява наследство, което продължава да се променя и развива.

Късо кино във “Влайкова” | Снимка: © Ралица Кирилова

Архитектура, създадена да носи усещания

“Гледам екрана, виждам магия.”

Атмосферата на една отминало време те пренася в безгрижността на едно друго поколение. Екранът оживява в цветовете и действителностите на новия век; тенденциите са други, но хората са си същите. Както тогава, така и сега, те копнеят за споделени емоции и съпреживяват частичките изкуство, до които се докоснат.

В този смисъл, сградите за изкуство съществуват, докогато има кой да се наслади на това изкуство.

Начин да се запазят или възродят ще се намери, стига го има зрителят – консуматорът на изкуство.

Снимка: © Ралица Кирилова

Докато салонът очаква по-добри дни, Кинематограф.BG възражда едно от най-романтичните места в града с изданията на КЪСО КИНО.  Имахме удоволствието да проследим първите късометражни филми във „Влайкова“ на 15-ти април. Следващата прожекция е на 29-ти април, неделя. Мястото е същото. Селекцията този път е с акцент премиерата на българският късометражен филм “Изяж ме” на Илина Перянова.

 

Кристин Джалова

Архитект, който споделя силен интерес към различни мащаби на проектирането - от интериор, през жилищни сгради, до градоустройство. Анализира взаимовръзките между нивата и търси успешните намеси в сложния градски контекст. Смята теорията на архитектурата за необходима основа на успешната практика, а всяка една статия за малък проект, който отваря нови хоризонти, размисли и диалог.

Остави коментар

Close Menu