Моята първа среща с кино „Влайкова“ не бе преднамерена. Зимна София се пропукваше в очакване за слънце, а студентската младеж издирваше лъчите му в моментите между два изпита. Ограничено време за бездействие и безброй филми, които си заслужават гледането; „хайде да гледаме онова-тогава-там.“ – и тръгваме.

Следвайки един истински кино ценител, се озовавам пред най-старото кино в София. „Влайкова“ не блести с претенцията на днешните модерни кино салони, но има… дух. Много специален дух на нещо леко позабравено, което чака да бъде преоткрито.

Сгушено на живописната улица „Цар Иван Асен ІІ“ №11, на място, наричано в близкото минало „Малкият Париж“, пред мен се разкрива нещо ново… което всъщност е доста старо.

Снимка: © svobodnoslovo.eu

КРЪСТЕНО НА ЖЕНА

Мария Влайкова е третата съпруга на известния български общественик, депутат и поет Тодор Влайков. През далечната 1926г. тя ипотекира цялото семейно имущество, за да построи сграда, в която да има “удобен салон, който да служи чрез уредения в него кинематограф за литературно-музикални вечеринки, разни сказки, народни четения и прочие.” Скоро след това се налага да дари сградата на Министерството на народното просвещение, но в завещанието изрично споменала за какво трябва да се използва тя – само и единствено за кино и просветна дейност.

По силата на последната й молба салонът съществува непокътнат и до днес, стопанисван от Образцово народно читалище „Антон Страшимиров-1926“,  а барчето във фоайето е важен елемент от цялата картинка. Днес киното още носи с достойнство името „Влайкова“ и е ценен спомен за зараждащата се кино култура в столицата.

Снимка: © monitor.bg

Приемственост?

Преди години пред вратите му са се виели опашки, а местата били 300. В момента те са само 80, а балконът не се използва по заповед на пожарната.

„Обръщам се и тръгвам през вратата към фалшивия свят отвън. Зад себе си оставям екрана и местата, три от които пластмасови.“ – споделят от banitza.com през 2015г. Три години по-късно нещата не са се променили особено. Връщайки се към моята лична история, нека се запитаме – щях ли да запомня това място така ярко, ако беше досущ като останалите кино салони в столицата? Не е като да нямаме богат избор от такива. „Културата“ става все по-достъпна, а зрителят предпочита да се потопи в лукса на новите прожекционни зали.

Салонът на „Влайкова“ сам отговаря на въпроса. Споменът по препълнените кино зали, трепетът на общество, което се вълнува от зараждащото се кино, и билетите, купувани със седмици по-рано, са парченцата, които подреждат пъзела.

За да се претвори една традиция със зачитане към нейните корени, човек има нужда от физическо свидетелство, което да му напомни откъде идва (и накъде отива?). В случая, това е ценността на кино изкуството. Носталгията по подема на тази култура е преплетена с една сладка надежда от оцелелия материален спомен.

Важно е едно – най-старото кино в София продължава да е действащо.

Спомен по отминалото време в лицето на „Влайкова“ може и да се разглежда и по друг начин – като експонат, който все още носи първоначалната си функция. Дори морално остаряло, киното представлява наследство, което продължава да се променя и развива.

Късо кино във „Влайкова“ | Снимка: © Ралица Кирилова

Архитектура, създадена да носи усещания

„Гледам екрана, виждам магия.“

Атмосферата на една отминало време те пренася в безгрижността на едно друго поколение. Екранът оживява в цветовете и действителностите на новия век; тенденциите са други, но хората са си същите. Както тогава, така и сега, те копнеят за споделени емоции и съпреживяват частичките изкуство, до които се докоснат.

В този смисъл, сградите за изкуство съществуват, докогато има кой да се наслади на това изкуство.

Начин да се запазят или възродят ще се намери, стига го има зрителят – консуматорът на изкуство.

Снимка: © Ралица Кирилова

Докато салонът очаква по-добри дни, Кинематограф.BG възражда едно от най-романтичните места в града с изданията на КЪСО КИНО.  Имахме удоволствието да проследим първите късометражни филми във „Влайкова“ на 15-ти април. Следващата прожекция е на 29-ти април, неделя. Мястото е същото. Селекцията този път е с акцент премиерата на българският късометражен филм „Изяж ме“ на Илина Перянова.

 

Заредете още от Кристин Джалова
Load More In Новини

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Виж още

Площадът на книгите

Наскоро Ви разказахме за стартиралия преди около две седмици ремонт на „Графа“. Наред с пр…