Днес ще отправим поглед към една красива софийска къща, за която няма активен дебат, не е застрашена от саморазруха или користни цели. Къщата срещу Софийския университет вече от няколко години стои като свидетелство за благоденствието на столицата в началото на миналия век.

Преди десет години Столична община издаде заповед (РД-09-04-3008, 24.04.08), с която задължаваше собственика на сградата на бул. „Цар Освободител“ 18 да я ремонтира и реставрира в първоначалния й вид. Това, както и смяната на собствеността през 2007 г. създават предпоставки за наниз от благополучни за сградата събития, които доведоха до нейната реставрация и я адаптираха в съвременния живот на София. Сега, след известно време, можем да проследим до каква степен нейното „съживяване“ е било успешно.

ЗАЩО МАЛКИЯ ДВОРЕЦ?

Архивна снимка ок. 1920 г. | Кираджиев, Светлин (2006). „София. 125 години столица. 1879-2004 година“

Сградата е завършена през 1907 г. по проект на Фридрих Грюнангер, който е архитект и на знакови сгради като североизточното крило на Двореца и софийската синагога. Поръчител е Димитър Яблански – офицер, финансист и политик, както и кмет на столицата в периода 8 април 1897 – 11 април 1899 г.

Заради мащаба, архитектурните качества и разположението по бул. „Цар Освободител“ къщата получава прякора „малкия дворец“.

Често сградата се определя като представител на необарока, с ренесансови елементи по фасадата и интериор в стил рококо. Архитектурната история обобщава това с една дума – еклектика. Всъщност в облика на сградата можем да открием характеристики на едно стилово направление отвъд океана, а именно Second empire (бел. авт. – кръстено на Втората френска империя). За това можем да съдим по характерните елементи – централна кула, асиметрия в пространственото решение, богатата орнаментика и мансардните покриви. Всички тези елементи правят сградата достоен паметник на българското архитектурно творчество. Малко са сградите от този период, които й съперничат по изразителност в архитектурния образ.

Снимка: Георги Мърхов

КАКВО ДОВЕЖДА ДО УПАДЪКА НА ПОЧЕТНИЯ ДОМ?

Новата политическа обстановка след 1944 г. дава ново предназначение на къщата – тя е национализирана и в нея се помещава китайското посолство. Реституирана е след 1991 г. и след това започва вече познатата ни история на препродаване, фалити и прочие. През 2003 г. дори се появява проект, който предвижда надстрояване на къщата с 46-метрова сграда. Проектът бива спрян, иначе щяхме да се наслаждаваме на гледка като тази на адрес „Оборище“ 10. През 2009 г. собствениците й получават разрешение за строеж, с което започва новият живот на сградата. Годините на безстопанственост обаче са дали отражение. Към този момент къщата е била включена в списъка на саморушащите се сгради. Тя е разграбена, оригиналните елементи в интериора й на практика са унищожени, сградата и целият имот са неугледни.

„Оборище“ 10 | Снимка: skyscrapercity.com – deutscherI

КАК Е ОПАЗЕНА СГРАДАТА?

В общи линии, реставрацията на сградата е успешна. Всички елементи в екстериора й са на място, проявено е голямо внимание към детайла, оригиналният цвят е доказан чрез химичен анализ. Сградата оставя у нас чувство на хармоничност и завършеност. Интериорът на къщата се подчинява на новата еклектика, може би препратка към тази от началото на XX-ти век.

Новият интериор | Снимка: kab-so.com

Защо малкият дворец не е адаптиран в живота на столицата?

Като емблема на буржоазна България в периода 1878-1944 г. сградата се включва към спорното за социалистическата власт наследство. Въпреки това къщата на Яблански е обявена за недвижима културна ценност в „Известия“ бр.73 още през 1955 г., с което тя получава юридическа защита като паметник повече от 20 години преди сгради като Двореца и Софийския университет. Архитектурата от този период бива оценена едва през 70-те години, когато такива сгради придобиват публични функции и стават достъпни за хората, което само по себе си е демократично, противно на тогавашното статукво.

Снимка: Георги Мърхов

Противоречив жест, когато адаптираната сграда влезе в експлоатация, бе затварянето на ажурните огради от ковано желязо с големи табли. Така на обществото бе показано, че това място не е за тях, а случващото се зад оградата не е за техните очи. Сградата се сдоби с гордото предназначение „ексклузивен частен клуб“, в който се членува срещу заплащане. Дори на снимането на къщата отвън не се гледа с одобрение от охраната. Така днешните минувачи покрай лъвските глави няма как да разберат за нейната бурна история и няма да си спомнят, че и тя е била застрашена от изчезване. Няма дори и табела, че това е било къщата на Яблански.

Няма нищо лошо в това сградата да бъде частен клуб, така дори в някаква степен се подкрепя нейната архитектурна изключителност. От друга страна, винаги може да се намери начин за това и други хора да се докоснат до нейната цялост. Семпло решение би било отварянето за посещение например веднъж годишно. Все пак наследството не е само на богатите – то е на всички.

Заредете още от Георги Мърхов
Load More In Архитектура

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Виж още

МЕЖДУ СКУЛПТУРА И АРХИТЕКТУРА
Лондонската мастаба – новата инсталация на Кристо и Жан-Клод

Main image: Wolfgang Volz Лято е и сезонът на отпуски и пътувания е в разгара си. Защо не …