Този път ще започна от края. Буквално. Ако се вгледате отблизо, няма как това да бъде странно.

Ако откриеш края, пъзелът сам намира парчетата си.

За какво говоря ли? Нека се вгледаме в плътта, доближила края на съществуването си. На пръв поглед звучи сякаш говоря за старост, за човешка старост. Може да тълкуваме нещата и така. Нима набразденото с дълбоки бръчки на хиляди емоции, болки и радости лице не притежава един особен чар?

  

Белезите на времето са карта, нарисувана на човешкото лице.

Но в момента не говоря за човек. Поне не директно. Опитайте се да се вгледате в смъртта на една сграда… в руините на една творба. Казвам творба, защото архитектурата е единствената възможна комбинация между наука и изкуство. Но далеч повече изкуство… или поне се надявам.

Руините могат също да бъдат един вид карта – разрушаващото се крие в себе си семпли указания за строежа, за конструкцията. По начина, по който се руши, сградата показва повече за себе си. Съблича обвивката си и оголва скелета.

  

По принцип не е лошо да избягвате рушащи се сгради. Едно на ръка поради усещането, че сте попаднали във филм на ужасите, а от друга – поради реалната опасност да пострадате от отломки. Не е лошо да спазвате известна дистанция. Въпреки това не е изключено да се натъкнете на ровещи и търсещи, които в никакъв случай не трябва да класифицирате като клошари. Възможно е това да са архитекти, човъркащи в търсене на отговори.

Едно от най-важните неща, които научих по време на обучението си, беше да се интересувам. И то не само чрез въпроси. А чрез допир, чрез ровичкане и едно безкрайно търсене на причинно-следствената връзка. Ако не знаеш какъв е даден материал, опитваш се да го стриеш между пръстите си, да откриеш съставките му… Да, може да звучи странно, но материята е такава, каквато е, защото е резултат от комбинация на N-брой елемента. Трябва да търсим повече чрез сетивата си. Отговорите са около нас…

Химичният състав и физичните свойства на материалите са едно, конструктивните им възможности са съвсем друго, но има и една нематериална материалност, която е далеч по-важна…

Кое е нещото, което вдъхва на сградите живот? Кое ги превръща в дом?

Единственият сигурен и възможен отговор е човешкият фактор.

Сградите разказват своята история посредством вещите и обитателите си. И точно тук е мястото за акцент върху руините. В своето многообразие, степен на разрушение, датировка и… дух. Не, отново не говоря за призраци. Но ако това ще ви помогне да вникнете в мисълта ми, представете си духчето Каспър, който се промушва през счупения прозорец. Безплътен или не, за по-голяма достоверност сега си представете обилна доза прах, която вдига с влизането си с взлом. Мога да погледна през неговите очи… Виждам мухъл и паяжини по стените и тавана, продрана черга и разпилeни вещи. Чайник, свещи, грамофон, стари вестници, очарователен скрин. Една от рамките на стената е килната, друга е полегнала на килима. Стъклото е счупено, но снимката вътре пази любовта на необитателите на къщата. Ако Каспър беше архитект, неминуемо щеше да обрули парченце мазилка и да проучи състава й. Но не е. И като един средностатистически дух тършува в скрина и намира нещо любопитно – стари писма. Камари стари писма. Преди години това са били социалните мрежи на влюбените младежи (и не само!). Историята от писмата е любопитна, но не мога да ви издам всичко. Каспър умее да пази тайни.

  

Защо ви разказах за влизането с взлом в тази къща ли? Всичко това разказва историята на къщата. Тя не е мъртва. Тя живее нов нежив живот. Дали е възможно? Има ли живот след смъртта и как изобщо може да умре една сграда?

Болест

Убийство

Старост

Говоря напълно сериозно. Дали една сграда ще се разруши заради заболяването от некачествени материали и некадърно изпълнение? А може ли да умре от пожар или взривяване? За старостта дори няма да ви обяснявам, ние не сме вечни, камо ли нашите домове.

ВЪЗКРЕСЕНИЕ?

Естествено, че всеки от нас предпочита да живее в чисто нов и перфектно обзаведен дом. Но какво е чувството, което изпитвате, когато отидете на гости у баба и дядо? Каква е миризмата, какво е усещането за припознаване, уют и… дом?

Наслагването на пластове и истории прави нещата такива, каквито са.

И вместо следващия път тайно да хвърлите любимия крив черпак на баба ви, за да й купите нов от IKEA, оставете й това удоволствие. Да пази. Старите хора са своеобразен склад за нужни и недотам нужни вещи. Но това е техният чар.

Архитектурното наследство се нуждае от нас – да го пазим и осмисляме. Да намерим мястото на ценното в новия свят. Да възвърнем функцията на вече недотам функциониращи, но важни посвоему обекти.

Да запазим това, което имаме.

 

 

Остави коментар с Facebook

Заредете още от Кристин Джалова
Load More In Архитектура

2 коментара

  1. […] […]

    Reply

  2. […] може да вдъхнем нов живот на мащабния проект? Защо да разрушаваме, ако може да […]

    Reply

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Виж още

От Radisson Blu към InterContinental: един покрив над града
Предизвикателствата и тънкостите в изпълнението на плосък покрив

Срещнах се с инж. Валентин Василев, управител на „Изовал“, който ми разказа повече за изпъ…