Skip to main content
search

Чухме за Бронзовата къща още в края на миналата година. Бяхме озадачени, че тя бе „сервирана“ на обществеността като нещо, което вече е решено и ще се случи. Усещаше се всеобщо раздразнение за това, че на чувствително място за нашата политическа история ще бъде поставена скулптура без предварителна дискусия. Проектът трябваше да представлява приемственост в предаването на председателството на Съвета на Европейския съюз от България на Австрия. Именно затова за него е избран и творящият предимно във Виена български скулптор – Пламен Деянофф.

ЗНАЧИМОСТТА НА ПЛОЩАД „КНЯЗ АЛЕКСАНДЪР I”

Историята на ключовото за нашата столица място е дълга и крие паметта на различни епохи. Сградата на конака, в която Васил Левски е осъден на смърт, след Освобождението се превръща в княжески дворец (впоследствие царски), с парадна градина отпред, в съседство до първата в страната градска градина. След Втората световна война като символ на новата власт, тя бива премахната и площадът придобива сегашната си Г-образна форма, а към него се добавя мавзолеят на Георги Димитров. Той служи не само като гробница за комунистическия вожд, но и като сцена за номенклатурата по време на манифестации. Идеологическата натовареност води до решението за неговото премахване през 1999 г. Натрупването на интересите на властта от различни епохи именно върху този площад го довежда до състоянието, в което го познаваме днес – обграден от бившия дворец, българската народна банка, бившият партиен дом, старата сграда на Гранд хотел „България“, но и със стъпала, водещи до празна площадка и море от коли…

Столичният център в трансформация, заснет по време на манифестация по случай 10 години от 9 септември, 1954 г. Ларгото е в строеж и все още съжителства с някои от сградите на следосвобожденска София. | Снимка: www.lostbulgaria.com

ВАЖНО Е ТАМ ДА СЕ СЛУЧВА НЕЩО

Промените, които този площад е претърпял през последните 140 години, са всъщност неговата най-голяма ценност. Редно ли е пространството, което има значение за цялото българско общество да бъде оставено като една голяма, празна въпросителна? Вероятно хората на изкуството се страхуват от него, защото към всяко предложение политат множество критики. И това е нормално. Едва ли ще се намери проект, който да удовлетвори всички страни в един обществен спор.

Идеята за временна и по някакъв начин провокативна инсталация е добро решение за това място. Тя предлага не само погледа на един артист, но дава и възможност пространството да бъде отстъпено на следващия, който да изрази своята позиция. Това е възможен начин за изказване в материал и форма променливата история на площада. В случая материалът е доста луксозен – бронз, а формата интерпретира силуета на Хрельовата кула – в политическо отношение безобидна препратка към средновековната българска архитектура. Геометрията на градивните елементи е вдъхновена от дърворезбите във възрожденските къщи на Велико Търново и Арбанаси – детайли, от който дори Льо Корбюзие е бил запленен. Пищността на тази най-голяма в света 11-метрова сграда-скулптура от бронз контрастира с околната среда от гола циментова площадка и все същият паркинг, павиран в жълто. Тъмният, масивен метал по някакъв начин изчезва на фона на дърветата и знаковите сгради. Възможно е точно тази ефирност да е била търсена от автора, това е въпрос на интерпретация.

Снимка: sghg.bg

ЩЕ УСПЕЕМ ЛИ ДА ПРИЕМЕМ ИЗКУСТВОТО КАТО НАЧИН ЗА ОБЩЕСТВЕН ДЕБАТ?

Незавършените детайли около проекта остават неизяснена отговорност между автора и Столична община. Видео интервю с Деянофф дава информация, че според него обществото в България не може да разбере тази структура като изкуство и че задкулисно Общината е обсъждала с него това как проектът да остане извън медиите и общественото мнение преди да бъде изпълнен; дори че би могло той да остане една постоянна инсталация. Столична община обаче отрича това и по принципите на честата практика на българския административен апарат – обижда се. Така закъснялата скулптура ще бъде открита с около шест месеца по-късно от предвиденото само от австрийското посолство. За нас остава въпросът – толкова ли сме невежи, че не можем да разберем това като изкуство или просто всичко това е плод на лоша комуникация? Ще успеем ли да прозрем, че обществото ни се нуждае от повече разговори за подобни структура и пространства или ще останем във вечната вражда, разделяща ни вече почти 30 години?

 

Георги Мърхов

Архитект и любител пианист. Търси архитектурата във всички аспекти на човешкия живот. Стреми се да я разглежда и представя от различни гледни точки.

Остави коментар

Close Menu