Експресионистичната архитектура: Смели форми и идеи в краткия живот на едно течение

През 1914 г. в Кьолн се провежда голямото изложение на Deutscher Werkbund, където сред многото павилиони се появява една малка постройка на Бруно Таут. Наричат я Стъкления павилион и още от името става ясно кой материал е в центъра на проекта. Таут работи с цветно стъкло, светлина и необичайна куполна конструкция, която няма много общо с традиционната представа за изложбена сграда. Павилионът е създаден като реклама на германската стъкларска индустрия, но вместо обикновено представяне на материала архитектът създава сграда, в която стъклото определя цялото пространство.

Историята му е кратка. Изложението затваря през август същата година след избухването на Първата световна война, а павилионът по-късно е разрушен. Остават снимките и чертежите, по които го познаваме днес, както и мястото му сред ранните проекти на архитектурния експресионизъм.

Това течение всъщност не е толкова лесно за разпознаване, колкото може да изглежда на пръв поглед. Няма един вид фасада, прозорец или покрив, който да се повтаря навсякъде. Бруно Таут работи със стъкло и кристални форми, Ерих Менделсон предпочита плавни и силно моделирани обеми, а в Северна Германия много архитекти откриват нови възможности в клинкерната тухла. Общото е желанието сградата да не бъде просто кутия с определена функция. Формата, материалът, светлината и начинът, по който човек вижда сградата от улицата, започват да имат много по-голямо значение.

След Първата световна война подобни идеи се развиват в Германия при доста неблагоприятни условия. Икономиката е в тежко състояние, възможностите за строителство са ограничени и много от най-смелите проекти така и не стигат по-далеч от хартията. През 1919 г. Бруно Таут започва известната кореспонденция Die gläserne Kette, или „Стъклената верига“. В нея участват Ханс Шарун, Валтер Гропиус, братята Ханс и Васили Лукхард и още няколко архитекти и художници, които си изпращат писма и рисунки под псевдоними. Част от проектите изглеждат повече като архитектурни фантазии, отколкото като сгради, които някой действително би могъл да построи. Но именно липсата на реален възложител им дава възможност да развиват идеи, които трудно биха минали през сметката на един инвеститор.

Ерих Менделсон успява да реализира част от тези идеи в Кулата на Айнщайн в Потсдам. Това е обсерватория със слънчев телескоп, замислена като цялостен обем, без ясно разграничаване между стени, покрив и кула, каквото сме свикнали да виждаме при по-традиционните сгради. Менделсон я замисля като сграда от стоманобетон, но на строежа сложният кофраж се оказва твърде скъп за изпълнение. В крайна сметка по-голямата част от сградата е изпълнена с тухлена зидария, а стоманобетонът е използван там, където е необходим за конструкцията и формата.

Кулата е завършена през 1922 г., а обсерваторията официално отваря на 6 декември 1924 г.

В Хамбург експресионизмът приема съвсем друг вид.  Chilehaus на Фриц Хьогер е построен между 1922 и 1924 г. за търговеца Хенри Б. Сломан. Най-познат е острият му източен край, който от определена гледна точка напомня нос на кораб, но сградата си струва да се гледа и отблизо. За сградата са използвани милиони тъмни клинкерни тухли, а по фасадите те са наредени така, че образуват релефи, орнаменти и дълбоки сенки около прозорците. С промяната на светлината се променя и видът на фасадата, постигнат с тухла, фуга и начина, по който е наредена зидарията.

От 2015 г. Chilehaus е част от обекта на световното наследство на ЮНЕСКО „Speicherstadt and Kontorhaus District with Chilehaus“, който обхваща Speicherstadt и съседния Kontorhausviertel.

Подобни идеи се развиват и извън Германия. В Амстердам още през 1910-те се оформя Амстердамската школа, свързана с имената на Мишел де Клерк, Пит Крамер и Йохан ван дер Мей. И тук тухлата е навсякъде, а извити фасади, необичайни прозорци, декоративни елементи и силно подчертани покриви променят силуета на цели жилищни блокове. Амстердамската школа обикновено се разглежда като нидерландско направление на експресионистичната архитектура, със собствен характер и силен акцент върху тухлата и декоративната зидария.

Един от най-познатите примери е Het Schip на Мишел де Клерк, строен между 1919 и 1921 г. за жилищното сдружение Eigen Haard. Комплексът включва 102 жилища и пощенски клон, а в композицията е включена и съществуваща сграда на начално училище. Де Клерк проектира дори детайли като витражите и часовника в пощата. Тук вече не става дума за изложбен павилион или научна обсерватория, а за място, в което хората се прибират след работа, отварят прозорците си и слизат на улицата. Необичайната архитектура е част от всекидневието им.

Към края на 20-те години на преден план излизат други задачи. Европа има нужда от много нови жилища, които да се строят по-бързо и на разумна цена, а стандартизацията и по-рационалното проектиране започват да тежат все повече. Развива се Neues Bauen, или „Новото строителство“, тясно свързано с архитектурната Нова предметност, докато експресионизмът постепенно губи мястото си. 

От Стъкления павилион на Таут са останали снимки и чертежи, но другите сгради в този разказ могат да се видят и днес. Повече от сто години след построяването им те все още са част от градската среда.