Skip to main content
search

Преди често минавах по ул. „Княз Борис I“ и всеки път се чудих каква ли е историята на сградата на № 116. Богато украсеният партер с два атланта, поддържащи с ръце и гърбове един откровено „постен“ еркер ми подсказаха, че тук има някаква история, която ми убягва. Бърза справка в картата на Morphocode[1] за столичното наследство ми подсказа, че това е бившата жилищно-търговска сграда на ген. Добревски.

Разбрах, че сградата е слабо позната онлайн и на обществеността, затова реших да поема нещата в свои ръце. В процеса открих, че тя представлява както голяма архитектурна ценност, така и интересен казус в нашенското опазване на архитектурното наследство. Сега дойде ред да разкажа и на вас бурната й история.

Къщата през 1975-1978 г., документирана от НИПК | Източник: НАГ София

Строежът на къщата датира от началото на XX в.

Източниците посочват различна датировка на сградата. Според паспорта й в Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН), тя датира от 1908 г. Други документи посочват 1900 г. за партера и 1906 г. за етажа, а техническо обследване я отнася към 1921 г. Сградата е проектирана от собственика й генерал Симеон Манев Добревски, който е бил и военен инженер.

Кадастрална снимка на квартал 254 в София. Вижда се как през първата половина на миналия век сградата е била част от сключена застройка. | Източник: iSofMap


Ген. Добревски е роден на 17-ти януари 1869 г. в македонския град Кратово и завършва Военното на Негово Княжеско Височество училище през 1889 г. и Николаевската инженерна академия в Санкт Петербург през 1900 г. Освен военачалник, той е и активен член на Българското инженерно-архитектурно дружество и се е занимавал и с писателска дейност. Пострадал е при атентата над църквата „Св. Неделя“. Умира през 1947 г. Може би тук е мястото да споменем и неговата съпруга Анастасия (Сийка) Симеонова Добревска, родена на 11-ти юли 1884 г. в Свищов. Тя завършва девическата гимназия в София и проявява наклонност към поезия още в своите ранни години, а впоследствие издава и няколко стихосбирки.


Симеон и Сийка Добревски остават недолюбвани от новата власт след 1944 г. Сбирката “Слънчеви мрежи. Стихове.” на Сийка влиза в забранен списък на “фашистката литература, подлежаща на изземване”.

Смята се, че Княз Кирил Преславски закупува къщата през 1934 г.

Това е година след раждането на дъщерята на неговия брат цар Борис III – княгиня Мария Луиза. Информацията за това е оскъдна[2] и не можеше да бъде потвърдена от архивните документи в НИНКН. През 1949 г. на основание на Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост (ЗОЕГПНС) е национализиран партерният етаж от самата Сийка Добревска, а първият етаж е закупен от Благоевски РНС (днес район Триадица) през 1978 г. от Невена Карамалакова (художник) и Антон Карамалаков (автор на техническа литература). Не е потвърдено дали те са били наследници на рода на Добревски. Възможно е етажът да е бил закупен от Княз Кирил и да е бил продаден преди 1944-45 г.

След Войната архитектурната стойност на сградата не остава незабелязана

Още през 1968 г. големият български изкуствовед Николай Труфешев (1917-2012) я включва в своя труд „Монументалните изкуства и архитектурата в България“[3], обръщайки внимание на архитектурната й декорация. Според него въпреки недостатъчното място за създаването на „един малък дворец“, ген. Добревски не се отказва да създаде богато украсена сграда в бароков стил. Труфешев нарича плана й „претенциозен“. Любопитен елемент в него е зимната градина, разположена на тераса на нивото над високия партер, в която е имало и фонтан. Труфешев определя като неоправдан избора на фигурите на атлантите „мъдър старец“ и „красив младеж“ с автор Александър Андреев (1879-1971), подпиращи еркера, тъй като според него те нямат декоративно пластичен език и „в архитектурната композиция не намират своето естетическо и архитектонично оправдание“.

Планове на партера (ляво) и етажа (дясно). Открояват се обемите на стълбището и терасата. | Източник: архив на НИНКН

Интериорът не отстъпвал по красота на фасадата

Стъпалата на главното стълбище са от бял карарски мрамор, по стените са поставени големи огледала от виенско стъкло, бронзовите парапети са със изкусно преплетени мотиви. Ниши в стените поемат гипсови фигури на богове и богини, копия на неокласически творби. Типични за сецесиона фрески декорират стените и тавана на стълбището, както и вестибюла на втория етаж. Тясното пространство е оптически разширено заради огледалата. В бележка в споменатата по-горе книга Труфешев добавя, че за обзавеждането на своя дом ген. Добревски не само доставя огледалата от Виена, а и взима мрамор от Италия, както и скулптури от Санкт Петербург.

Скица на фасадата, част от заснемането на арх. Л. Марков | Източник: Архив НИНКН

През 1978 г. сградата става паметник на културата

През втората половина на 70-те години НИПК (днес НИНКН) я проучва и документира нейните ценностни характеристики. Проучването на арх. Л. Марков[4] оценява ситуирането й спрямо застройката на улицата и активното й участие във формирането на уличния силует. Той също отбелязва голямото значение, отдадено на каменното стълбище с „висока художествена украса“ и оценява високо архитектурните й качества. Според проучването всички стаи в етажа са със стенописи, препоръчват се заснемане на пластичната украса от екстериора и интериора, както и реставрация. Дом Добревски вече е паметник на културата с категория „местно значение“.

Поглед от стълбището към преддверието. Виждат се изкусният детайл на парапета, една от скулптурите, както и част от сецесионовите фрески. | Изображение: Труфешев, Николай. Монументалните изкуства и архитектурата в България.

Незавършена реставрация оставя паметника в разруха в продължение на години

През 1985 г. ДСО „Рила“ започва реконструкция на сградата, която цели промяна на функцията и превръщането й в административна такава (вероятно младежки център). Този проект обаче остава незавършен, като строителните дейности са спрени след премахване на покривната конструкция, железния гредоред и част от носещите и преградните стени. Извършени са единствено частична стоманобетонна плоча и усилване с вертикални стоманобетонни пояси, като второто довежда до подкопаване на основите. Сградата остава така в продължение около 10 години и към 1994 г. състоянието й е като на руина.[5]

Еркерът през 1975-1978 г. Вижда се влошеното състояние на фасадата. | Източник: НАГ София

Всичко това довежда до искане на собствениците статутът на паметник на културата да бъде свален през 1995 г. По това време партерът е бил реституиран на наследниците на Сийка Добревска, а етажът все още е бил общински. Запазени са обаче ценните архитектурно-художествени характеристики, сред които и скулптурите на Александър Андреев, което е и една от причините това искане да бъде отказано. През 1999 г. бива съгласуван проект за нейната реставрация, който обаче също не е изпълнен докрай.

Днес по всичко личи, че представителният етаж не е такъв, какъвто е бил преди. Богатите лизени, пиластри и крепките фигури подпират една почти безлична фасада, завършваща с накована дървена стреха и крив улук. Не е ясно дали има запазени каквито и да било части от ценните елементи на интериора и зимната градина. Въпреки че докарването на една практическа руина дори до това състояние вероятно е струвало много, сградата все още изглежда като бледа сянка на някогашното си АЗ. За съвременния й облик не помага и агресивното оформяне на витрините на партера.

Атлантите, едни от най-ценните оригинални елементи, са запазени и до днес. | Снимка: Ивайло Ганчев

Можеше ли днес обликът на сградата да е като на паметник

Дом Добревски се явява интересен, но за съжаление може би не и единствен казус в историята на опазването на архитектурното наследство у нас. Национализиран и изкупен от държавата с намерение да бъде използван за обществени нужди, той бива изоставен насред реставрация, която повече го унищожава, отколкото спасява. Годините на прехода усложняват тази ситуация в полза на разрухата, а недоимъкът в края на миналия век у нас оставя своите белези чрез незавидната реконструкция.

Сградата днес. | Снимка: Ивайло Ганчев

Днес мъдрият старец и красивият младеж имат грохнали и тъжни гримаси. Те са мними пазители на празни витрини с избледнели реклами и чакат някой минувач да открие някогашната им красота. Но тук няма място за носталгия – докато имаме сграда със статут, оригинална субстанция и архивни материали, винаги можем да върнем блясъка на архитектурната ценност.

На дневен ред остават обаче по-големите задачи – как да научим хората на отношение към архитектурната и историческата ценност и защо те са важни, както и на това как се прави реклама в историческа среда и на историческа фасада. Може би трябва да създадем и активираме и по-адекватни механизми, които да подпомагат собствениците на сгради – недвижими културни ценности в тяхното подходящо опазване.


Източници:

[1] Карта на Паметниците на Културата в Централната Градска част на София, разработена от Morphocode
[2] iSofMap – електронна карта на София
[3] Труфешев, Николай. Монументалните изкуства и архитектурата в България. Държавно издателство „Техника“, София, 1968, стр. 75-76
[4] Информационна карта на паметник на културата (досие) № 313, НИНКН
[5] Обяснителна записка и становище към техническо обследване и обследване на собствеността на сградата, 1994 г., архив НИНКН

Георги Мърхов

Архитект и любител пианист. Търси архитектурата във всички аспекти на човешкия живот. Стреми се да я разглежда и представя от различни гледни точки.

Остави коментар

Close Menu