Забравените български села: Бумалча – село, застинало във времето

Снимка: Радослав Първанов

• Бумалча / Могилите, община Трявна, Габровска област
• Днешно име: Могилите
• Старо име: Бумалча
• ЕКАТТЕ: 48800
• Надморска височина: 591 м
• Пик на населението: 21 души (1934)
• Днес: без постоянно население
• Административен статус: землище на с. Престой

В тази поредица се връщаме към места, които България постепенно е оставила извън своя разказ, не защото никога не са имали значение, а защото времето е минало през тях толкова тихо, че днес присъстват повече като следа, отколкото като жива действителност. Една от тези спирки е Бумалча, село, което днес фигурира под името Могилите, в община Трявна, Габровска област. 

Снимка: Радослав Първанов

Бумалча не е село, което влиза в историята с внушителни числа или ясно очертани демографски върхове, а по-скоро с липсата на такива. Наличните данни са оскъдни, но достатъчно показателни, за да очертаят една тиха и почти незабелязана линия на съществуване. През 1934 г. тук живеят 21 души, малка, но напълно реална общност със свои дворове, къщи и ритъм на живот, който не се измерва в мащаб, а в повторяемост, в сезони, в постепенно натрупване на ежедневие.

Животът в Бумалча се е отдръпнал, но липсват достатъчно данни, които да покажат как точно се е случило това изчезване, дали като бавен процес, или по-рязко, както се разказва в по-късните истории. Това, което остава сигурно, е крайният резултат, селото постепенно губи своето съдържание, докато в един момент отсъствието започва да говори по-силно от всяка налична статистика.

Снимка: Радослав Първанов

Селото преди изчезването

Бумалча е било от онези планински села, които никога не разчитат на мащаб, за да съществуват. Тяхната сила не е в числеността, а в устойчивостта на всекидневието. Малко хора, но достатъчно, за да има живот, да се поддържа ритъм и да съществува смисъл от мястото. В подобни пространства времето не се усеща като нещо, което притиска, а като нещо, което се повтаря, подрежда и дава структура на ежедневието.

Именно затова, когато тази повторяемост се прекъсне, промяната не изглежда като постепенно намаляване, а като разпад на самата среда. При такива села границата между „малко“ и „липсващо“ е почти незабележима. Бумалча не се свива в класическия смисъл на думата, а губи вътрешния си ритъм, докато накрая остава само външната форма на мястото.

Снимка: Радослав Първанов

Легендата за внезапното напускане

Около Бумалча с времето се е наслоила една особена тишина, която не остава празна, а постепенно започва да се запълва с разкази. Те стъпват върху усещания и догадки, върху онова трудно обяснимо чувство, че нещо е било прекъснато, а не просто отминало.

В тези разкази Бумалча не изглежда като място, което бавно се е обезлюдило, а като село, в което животът е спрял в конкретен момент и повече не е продължил. Разказва се за къщи, в които масите са останали подредени, за съдове, които стоят така, сякаш някой току-що ги е ползвал, за вещи, оставени така, сякаш току-що трябва да бъдат прибрани, за врати, които не са заключени, а просто затворени… Всичко това създава усещането, че хората не са напуснали постепенно, а са си тръгнали внезапно, сякаш прогонени от нещо.

Снимка: Радослав Първанов

Оттук нататък разказът започва да се насища и да се разгръща отвъд видимото. Появяват се версии, в които се говори за „тежко място“, за необяснима причина, накарала хората да се отдръпнат, за събития, които не се назовават, но се усещат като достатъчни, за да оставят следа. Липсват конкретни свидетелства, липсват дати и имена, но присъства внушение, че напускането не е било просто резултат от време и обстоятелства, а реакция на нещо непредвидено.

И именно тук се откроява най-същественото около Бумалча, колкото по-оскъдни са фактите, толкова по-истински стават легендите, а мястото започва да съществува не само като география, но и като разказ, в който отсъствието постепенно се превръща в мистерия.

Снимка: Радослав Първанов

Отвъд историите, истинската тема е липсата

Когато този слой бъде отстранен, остава нещо много по-познато и в същото време по-трудно за приемане, процесът на обезлюдяване, който през десетилетията изтласква хората към по-големите населени места, прекъсва поминъка и постепенно разпада общността отвътре. Това не е рязко събитие, а бавно оттегляне на живота, което не привлича внимание в момента, в който се случва, но оставя след себе си трайна следа.

Снимка: Радослав Първанов

Най-интересното в Бумалча не е въпросът дали някога там е имало нещо необяснимо, а защо толкова малко е нужно, за да изчезне едно място. Днес Могилите съществува като административна единица, със свой код, със своя география, със своето място в регистрите, но това съществуване е формално, защото липсва онова, което поддържа едно село живо, хората, ежедневието, непрекъснатостта.

И точно в това се крие силата на този пример, той показва колко лесно едно място може да премине от реално присъствие към почти пълна невидимост, без това да бъде възприето като събитие и без да остави силен отпечатък в общественото внимание.

Бумалча днес, между името и паметта

Днешното име Могилите звучи спокойно и почти неутрално, сякаш не носи тежестта на онова, което е останало назад. Старото име Бумалча продължава да съществува повече като спомен, като легенда, отколкото като реално обозначение, което допълнително размива границата между миналото и настоящето.

Мястото има своя територия, своето положение, своето присъствие на картата, но му липсва онова, което го прави живо, хората и ежедневието. Затова то попада в онова особено състояние, в което селото не изчезва напълно, но и не продължава да съществува в обичайния смисъл, а остава между географията и паметта, между това, което е било, и това, което вече не е.

Снимка: Радослав Първанов

И именно тук погледът се измества от самото място към по-широката картина, защото зад тази тишина стои добре познат процес, при който малки общности постепенно се разпадат и изчезват, без това да се случва като събитие и без да оставя силен отпечатък в общото внимание. Бумалча не стои извън този процес, а го събира в себе си, превръщайки се в ясен и концентриран образ на една промяна, която се е случвала на много места, но рядко е била разказвана.

И може би именно това е най-силният образ на Бумалча днес, не като мистерия, не като легенда, а като едно малко балканско село край Трявна, което продължава да стои на мястото си, тихо, почти незабелязано и недоизказано, като напомняне, че понякога най-големите промени не се случват с шум, а с отсъствие, и че точно тези промени най-лесно остават извън вниманието.

Посетете го и вие

Благодарим на Радослав Първанов за снимките на село Бумалча. Повече за него може да намерите, тук