Индустриалната гордост на късния социализъм: „Заводът за заводи“ в Радомир
Един от най-скъпите индустриални проекти на социализма още определя архитектурата, икономиката и паметта на Радомир.
В Радомир не е нужно да питаш къде започва индустриалната зона, защото още преди да се покажат къщите и блоковете, на хоризонта се появяват огромни халета, комини, естакади и бетонни корпуси, останали от времето, когато тук се е строяло и произвеждало с мащаба на цяла държава. Някои от тези сгради продължават да работят, други са затворени, а трети са останали само като черупки, но всички заедно разказват как заводите са променили не само пейзажа, а и живота на града, създавайки работни места, нови квартали и поколения хора, чиито съдби са били свързани с тежката индустрия.
„Заводът за заводи“, който трябваше да промени Радомир
Най-големият индустриален комплекс край Радомир е Заводът за тежко машиностроене, известен като комбинат „Червена могила“ и по-популярен като „завода за заводи“. Началото е поставено през 1976 година, когато държавата решава край Радомир да изгради предприятие за едрогабаритно нестандартно оборудване, способно да произвежда тежки детайли и машини за металургията, енергетиката, корабостроенето и минната промишленост. В проекта участва японската компания „Кобе стийл“, която предоставя технологично ноу-хау, а замисълът предвижда работа за около 20 000 души, повече от населението на самия град. За строителството се посочва сума от приблизително 1,4 милиарда лева, което превръща комплекса в една от най-скъпите индустриални амбиции на късния социализъм.
Първите мощности са пуснати през 1979 година, първата течна стомана е получена на 6 февруари 1984 година, а официалното откриване идва през юли 1986 година. Зад тези дати стои цял производствен град със стоманодобивен и стоманолеярен цех, пресово-термичен корпус, цехове за механична обработка, лаборатории, складове и обслужваща инфраструктура, организирани така, че суровината да влезе от единия край, а от другия да излезе огромен готов детайл.

Архитектура за машини с размерите на къщи
Сградите на „Червена могила“ са проектирани според машините и производството, които е трябвало да поберат. При строителството са използвани метални и сглобяеми стоманобетонни конструкции, като изборът им е зависел от предназначението на отделните цехове, от необходимите разстояния между колоните и от тежестта на оборудването. Стоманените ферми позволяват да бъдат покрити огромни пространства, без работата вътре да бъде затруднявана от излишни подпори, а стоманобетонът поема натоварванията от мостовите кранове, машините и тежките производствени линии.

Външният вид на халетата също следва тази логика. Фасадите са дълги и строги, прорязани от широки остъклени площи, които някога са осигурявали естествена светлина в дълбоките производствени пространства. Металните обшивки, бетонните колони, тръбите, естакадите и подкрановите пътища не са скрити зад декоративна фасада, а остават част от облика на комплекса.



Този подход е характерен за индустриалния функционализъм от късния социализъм, когато заводът се проектира като свързана система от цехове, складове, железопътни отклонения, пътища и инженерни съоръжения. Разположението на сградите следва пътя на суровината през отделните етапи на обработка, а размерите им се определят от пещите, пресите, крановете и детайлите, които понякога са тежали над сто тона. Затова човекът изглежда почти незначителен пред тези корпуси, защото те са създадени според мащаба на тежката индустрия.

Тъкмо този мащаб днес създава най-големите трудности при поддръжката и повторното използване на сградите. Покривите обхващат огромни площи, остъкляването се подменя скъпо, а проникването на вода ускорява корозията на металните части и поврежда бетона.

Как един гигант се превърна в няколко отделни завода
Проблемите се появяват още преди политическата промяна. По публикувани разчети през 1989 година са използвани едва 12,5 процента от производствените мощности, а през 1990 година натоварването пада до 5,8 процента, докато държавните дотации вече не могат да прикриват разминаването между огромния капацитет и реалните поръчки. През 1991 година комбинатът е разделен на пет самостоятелни предприятия, а през 1999 година основни части от него са приватизирани, с което единната производствена територия се раздробява на отделни дружества, имоти, огради и съдби.
През 2005 година е обявена ликвидация на основното производство на „Радомир-Метали“, наследило около две трети от активите на гиганта, като са предвидени 274 съкращения, а месечната продукция е спаднала от 1800 на 500 тона. Зад тези числа стоят хора, които са учили занаята си за конкретни машини и производствени линии, а след закриването на производствата са останали с професия, която трудно намира приложение в малък цех или друг град.

Индустрията днес
Няма да бъде коректно, ако Радомир бъде представен единствено като индустриално минало, защото в града и общината продължават да работят предприятия като Леяро-ковашкия машиностроителен комплекс, „Галко“, „АК Електрик“ и „Ветпром“, а общинският план за развитие отчита 64 процента ръст на произведената продукция в преработващата промишленост между 2015 и 2019 година. Част от наследството на тежкото машиностроене също е запазено, като днешният Леяро-ковашки машиностроителен комплекс произвежда голямогабаритни ковани и лети изделия и посочва над 20 милиона евро инвестиции в строителство, машини и модернизация.
Това прави Радомир по-интересен от обикновения разказ за отминал индустриален възход, защото на една и съща територия съжителстват работещи предприятия, следи от незавършена държавна амбиция, последиците от приватизацията и огромни сгради, за които още не е решено дали са ресурс или тежест.