Встъпвате, както обикновено, с лек трепет в една музейна сграда. Тя съвсем грациозно ви е подканила с добре оформения си и акцентиран вход на фона на преплетената си, но спокойна фасада. Озовавате се в едно нормално музейно фоайе, в което закупувате билети и с лека досада намирате къде да оставите вещите си на сигурно място, преди да отделите време за разглеждане на колекциите. Потегляйки към тях забелязвате, че нещо не е в съзвучие с първоначалното впечатление, което сте добили. Стълбищата са оформени с детайли, които сякаш са по-стари от това, което сте видели досега; пространствата започват да се променят, пропорциите им не са единни. Изведнъж го виждате – в тази спокойна модернистична сграда изникват някакви пиластри, арки, малки колонки и корнизи, появили се от друго време и от друг свят. А вие се чувствате излъгани, което не е най-доброто чувство – все пак, колко често човек бива излъган от сграда?

© Museum August Kestner

Наскоро прочетохте за един представител на немската школа по опазване на архитектурното наследство. Сега пример от същата практика ще ни илюстрира психологията, която една сграда в сграда крие в себе си.

Музеят „Аугуст Кестнер“ в Хановер, Германия е основан с цел да съхранява и експонира колекцията на едноименния си патрон. Кестнер е бил хановерски пратеник в Рим и е колекционирал гръко-римско изкуство през XIX в. След смъртта му бива обявен конкурс за изграждане на музейна сграда, която според завещанието му трябва да бъде изградена в ренесансов стил (тогава в града доминираща е била неоготиката, но ренесансът се свързва с Древна Гърция и Древен Рим). Градската управа решава да изготви конкурс и според заданието му трябва да се добавят градски архив и библиотека. Въпреки че конкурсът се печели от арх. Хуберт Щиер, изпълнението се връчва на арх. Вилхелм Манхот, тъй като неговият проект се е счел за по-целесъобразен. Сградата е напълно завършена през 1888 г. и с осъществяването си вече се оказва твърде тясна за всички функции, които трябва да помещава. През 1927-1928 г., поради обновяване на топлинната инсталация цялата изложба се пренарежда, а четири години по-късно библиотеката е преместена извън сградата.

Снимка на музея в първоначалния му вид | Photo: hannover.de

Неприятната съдба на музея изживява своя връх в периода 1941-1943 г., когато тя, както и целият град, биват сериозно поразени от съюзнически бомбардировки. Цяло крило от сградата бива разрушено, но колекцията претърпява само малки поражения.

През 1955 г. се появяват първите идеи за реконструкция и преустройство на музея. Възстановяване на старата сграда е било нецелесъобразно, тъй като тя така или иначе е била твърде малка. Предложени са и идеи, в които тя изцяло се премахва, за сметка на съвременна едноетажна постройка, както и други варианти, но всички се оказват неподходящи. Три години по-късно се сформира идеята за запазване на старата сграда и ограждането й с модерна фасада. По този начин се въвежда и идеята за новото, което е заложено при цялостното възстановяване на града. Тук стилът отново има значение – чист, класически модернизъм, който огражда старото здание със своеобразна „завеса“, оформена от модулни елементи, които дават на фасадата растерен завършек. Чрез това решение площта на сградата се увеличава повече от двойно, което е изключително ползотворно за нуждите й.

Интериор. Изложбена зала с фрагмент от фасадата на разрушения музей (вдясно). | Photo: © HMTG/Martin-Kirchner

Днес решението с подобна фасада не разполага само с предимства. Бетонните елементи имат лоши топлоизолационни качества, а някои от помещенията остават със странни и нефункционални височини на таваните. Но не това са най-важните аспекти на една сграда, свързана с обществото, историята, културата. Животът на този музей ни представя един процес – изграждане, разруха, преизграждане. Макар и старата сграда да е напълно скрита от погледите ни отвън, отвътре ние виждаме как растерната фасада играе ролята на едно фино перде с десен, на було, което обгражда в мистика следата от миналото. В опита си да бъдат по-пестеливи, без да събарят старата сграда, тогавашните архитекти са представили нещо много по-дълбоко в психологически смисъл. Те са запазили това, което тогава е било крехко, разрушено и болно – миналото, и са го съхранили в една кутия за бижута, която ние по свой начин да отворим и интерпретираме.

Заредете още от Георги Мърхов
Load More In Архитектура

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Виж още

ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА НАЙ-МЛАДИТЕ
Станислав Георгиев разказва за проектите си за София и гражданската инициатива

Преди около два месеца видях Станислав Георгиев в телевизионен репортаж, където той разказ…