Skip to main content
search

В София вече 33 дни се провеждат антиправителствени протести. Основните искания са оставка на правителството, провокирани от силно застрашена свобода на словото, корупция и формалното разделение на властите. Оформилите се барикади и блокирането на основни пътни артерии ни карат да се запитаме – каква е архитектурата на откритата обществена реакция и как тя взаимодейства с градската среда?

Публичните пространства – място за дебат от древността до днес

Агората, форумът, църковните и общинските площади, улиците – всички тези пространства са местата, в които хората имат допир с политиката, търговията, придвижването, общуването и останалите членове на обществото. Всички те в един момент са били платформа на гражданско неподчинение, като един от най-известните примери за това е Париж. Сегашните широки булеварди на града са пряк отзвук срещу барикадите на Френската Революция – изградени с цел тяхното възпрепятстване. Около 200 години по-късно в Париж отново се разиграват подобни действия: май 1968 г. бива запомнен заради протестите, превърнали се в социална революция.

1968 г. е значима за цяла Франция. На снимката виждаме барикада в Бордо | Wikimedia Commons: Public Domain

Триъгълника на властта и Орлов мост – оста на мира, войната, манифеста и протеста

В последните 33 дни антиправителствените протести обикновено започват на пл. „Независимост“ и се придвижват към Орлов мост. Това, разбира се, съвсем не е случайно. Така нареченият „Триъгълник на властта“ е всъщност четириъгълен площад, обграден от три страни с правителствени сгради – Министерския съвет, Президентството и Народното събрание. Той е резултат от мащабен проект на комунистическия режим от средата на миналия век. Това е проект, който трайно измества Централния площад на столицата и сключва под характерен ъгъл две ключови артерии – бул. „Цар Освободител“ и бул. „Княз Александър Дондуков“.

Строежът на Ларгото – средата на 50-те години на миналия век. | Снимка: Изгубената България

На това място откриваме един от трите основни елементи на протеста – неговия „глас“. Той представлява необходимостта на обществото да надигне глас на публично място. Логично, точно на площад „Независимост“ най-често има пространство с микрофон, от което се изказват различни хора.

Протест против Ньойския договор през 1933 г. Снимката е направена пред Военния клуб, на заден план се вижда и бившето писателско кафене. | Снимка: Блог Стара София

Целта на сталинисткото градоустройство е била да вдъхва величие и страхопочитание пред партията. Иронично, днес то е най-голямото пространство за протест. Намесата в столичното градоустройство през 40-те и 50-те години създава характерна система от площади със сложна форма, които трудно можем да срещнем другаде. Площадите „Независимост“, „Александър Буров“ и „Княз Александър I” се явяват голяма и открита своеобразна „дневна“ на нашата столица. Това е и причината за големите разлики в нейните начини на ползване – като място за военни паради и манифестации (в миналото), като оживена улица, като място за провеждане на концерти и не на последно място – като пространство за гражданско неподчинение. Най-известен случай е палежът на бившия партиен дом преди почти 30 години.

Пожарът в Партийния дом през 1990 г.

Свързана статия: Да си спомним за пожара в партийния дом.

По средата между Ларгото и Орлов мост попадат още две ключови сгради, които често стават сцена на социални и политически дебати – Народното събрание и Ректората на Софийския университет. Те следва да са и олицетворение на основните ценности в едно съвременно демократично общество – властта, която трябва да бъде избирана от народа и за народа, и просветата – общонационална ценност, позната ни още от епохата на Възраждането.

Окупацията на Ректората през 2013 г. | Снимка: Сергей Антонов

Тези две сгради напомнят и за два скорошни случая – Нощта на белия автобус и Окупацията на Софийския университет. Тези събития също бяха с протести с искания за демократичност, прозрачност, свобода на словото и върховенство на закона. Всъщност тези две сгради се намират в общи линии в центъра на втория елемент на архитектурата на протеста – неговите граници.

Белия автобус в нощта на 23 срещу 24 юли | Снимка: Сергей Антонов.

Защо барикадите са на Орлов мост?

Построеното през 1891 г. съоръжение е типичен представител на еклектичната архитектура от края на XIV в. – сложните орнаменти от ковано желязо са свързани в цялостен ансамбъл, заедно с четири каменни подпори в дорийски стил, увенчани с бронзови орли. Поетичното в естетиката на моста е, че животинските фигури са свързани с посрещнатите през март 1878 г. освободени от Диарбекир български затворници, тоест с борците са свобода. Едва ли заради това той е избрана стратегическа позиция…

Орлов мост в началото на миналия век. | Снимка: Блог Стара София

Орлов мост става популярно място за протести след 1989 г., като става свидетел на милионен митинг и многохилядни публични демонстрации. Той е и стратегическо кръстовище, което пропуска трафика в центъра на града и свързва пряко булевардите „Цариградско шосе“ и „Тодор Александров“ – основната посока на движение през София на междуградско ниво. Тъй като то свързва и няколко други основни булеварди, от него е възможно и лесното придвижване на хора към други възлови кръстовища – на булевардите „Васил Левски“ и „Цар Освободител“, на „Патриарха“, на „България“ и „Черни Връх“ и други. Така преди броени дни протестът в столицата блокира цялостно движението в центъра. Орлов мост е мястото, в което откриваме и третия елемент на архитектурата на протестите – присвоеното пространство. Това е публично място, което се използва колективно, но е разделено на различни групи. В нашия случаи това са най-общо протестиращи, полицаи и минувачи.

Митинг на Орлов мост през 1990 г. В далечината се вижда струпване на хора чак до бившия хотел “Плиска”.

Блокадите и дебатът за свободното придвижване

В последните дни блокирането на центъра на столицата предизвика вълни от различни реакции на активно участващите и неучастващите в протестите. От една страна, целта на тези блокади е да ангажират по-голям брой хора с политическата и социалната обстановка в страната. В опозиция на това са тези граждани, чиито възможности за ежедневно придвижване са възпрепятствани. Тук се намесват и различните виждания на страните за правото на глас и правото на свободно придвижване – тема, която заслужава своя собствена статия.

Тези разногласия ни карат да се замислим над това дали не използваме общата си „дневна“ твърде често само като преминаващи наблюдатели, а не като добри стопани. Дали не трябва да я отстъпваме и на другите, и когато е необходимо да я превръщаме в място за дебат? Можем ли да търсим други възможности на диалог освен гражданското неподчинение, или вече е твърде късно? Все пак не бива да забравяме, че градът живее свой собствен живот – определян от всеки един от нас, но и извън нашия личен контрол.

Георги Мърхов

Архитект и любител пианист. Търси архитектурата във всички аспекти на човешкия живот. Стреми се да я разглежда и представя от различни гледни точки.

Остави коментар

Close Menu