Архитектурното съкровище в Батановци, което България забрави

Когато влакът от София спре на гара Батановци, край релсите се появява огромна тухлена сграда, която прилича на изоставен дворец. Това е бившата керамична фабрика „Струма“ – едно от най-интересните произведения на българската индустриална архитектура от началото на ХХ век и болезнен пример как значима сграда може да остане без ясен стопанин, без защита и почти без бъдеще. 

От местна тухларна до модерно промишлено предприятие

Историята на фабрика „Струма“ в Батановци започва през 1911 година, когато местните предприемачи Иван Андреев, Ахил Греков и Янаки Атанасов се сдружават, за да организират производство на тухли, керемиди и други керамични изделия, използвайки качествената глина в района. Първоначално фабриката е малка, но необходимостта от повече капитал води до прехвърляне на инвентара към Балканското търговско-индустриално дружество, а на 16 декември 1914 година е учредено акционерното дружество за керамични изделия „Струма“ със седалище в София.

Войните забавят изграждането на големия производствен комплекс, поради което първата документирана партида керемиди излиза през 1918 година, докато строителните работи продължават и през 1921-1922 година. В активния си период предприятието произвежда приблизително един милион керемиди и половин милион тухли годишно, наред с тротоарни плочи и керамични тръби, а в цеховете и обслужващите звена работят около 150 работници и инженери.

Архитектът

Съхранени в Държавния архив – Перник чертежи свързват проекта на основната производствена сграда с архитект Георги Фингов, виенски възпитаник и една от най-значимите фигури в българската архитектура от първата половина на ХХ век. Фингов е известен преди всичко със своите жилищни, училищни и обществени сгради, в които личи влиянието на европейския сецесион, но при фабрика „Струма“ той показва друго лице на таланта си – умението да създаде красота чрез конструкция, пропорция и ритъм, без фасадата да се превръща в декоративна витрина.

Сградата впечатлява с повтарящите се прозоречни отвори, тухлените арки, корнизите и ясната логика на етажите, зад които някога са се движели суровини, работници и готова продукция. Видимата тухла не прикрива промишления характер, а високият скатен покрив и вертикалните акценти на фасадата придават на огромния обем представителна визия.

През 1945 година синът на Георги Фингов, архитект Димитър Фингов, проектира надстрояването с четвърти етаж, което превръща фабриката и в рядък пример за професионална приемственост между две поколения архитекти.

Тухла, алпийско дърво и конструкция, проектирана с голям запас

Най-необикновената част от фабриката не се вижда напълно отвън, защото зад масивните тухлени зидове е изградена мащабна дървена система от колони, греди и подови конструкции, за която според архитектите е използван материал, доставен от Алпите. В популярните публикации сградата често е описвана като единствената у нас, построена „само от тухли и дърво“, но по-точното определение е хибридна тухлено-дървена конструктивна система, в която масивната зидария и вътрешният дървен скелет работят заедно.

Горните нива са служели за сушене и складиране на големи количества продукция, което е изисквало изключителна товароносимост, а специалисти от Камарата на архитектите отбелязват, че конструкцията е била проектирана със значителен запас на сигурност. Именно на тази гъвкавост и презастрахованост се отдава фактът, че сградата е понесла редица земетресения, включително пернишкото земетресение от 22 май 2012 година, без поражения, сравними с щетите, нанесени по-късно от разграбването на дървени подове и подпори.

В местна легенда се разказва за облог между архитект и собственик дали може да бъде издигната многоетажна промишлена сграда от тухла и дърво.

Тунелът, теснолинейката и пътят на глината 

Архитектурната стойност на „Струма“ не приключва при главната фасада, защото предприятието е било сложна производствена система, разположена върху приблизително 3000 квадратни метра. Глината е достигала до фабриката по теснолинейна железница, преминаваща през тунел с дължина около километър и половина, чиито входове днес са затрупани.

Тъкмо тази връзка между находището, тунела, релсовия транспорт, производствените пространства, сушилните, пещите и железопътната гара превръща обекта в индустриално наследство, а не просто в красива стара постройка. Ако комплексът някога бъде възстановен, неговият истински разказ би трябвало да показва не само архитектурата, но и пътя на глината – от земята до керемидата, покрила нечий дом.

Между 3D сканирането и правния лабиринт

През 2012 година Община Перник обявява официален оглед заради опасното състояние на сградата и призовава притежателите на дялове да представят документи за собственост, което разкрива колко дълбок е административният проблем около фабриката.

През октомври 2017 година Камарата на архитектите организира 3D лазерно сканиране на обекта, чрез което е създаден точен цифров модел и архитектурна основа за бъдещ конкурс съвместно с УАСГ. Направената тогава оценка показва, че въпреки липсващи подове и отстранени носещи елементи сградата може да бъде укрепена и адаптирана за ново използване.

Идеите варират от музей на керамиката и индустриалната история до културен център, изложбено пространство или учебна база за архитекти, инженери и реставратори, но всяка реална намеса се сблъсква с неясната собственост, останала след национализацията на предприятието на 23 декември 1947 година и последвалите реституционни и компенсационни процедури.

Паметник по стойност, но не и по закон

Фабрика „Струма“ безспорно е архитектурен и индустриален паметник в културния смисъл на думата, но това не означава автоматично, че притежава официален статут на недвижима културна ценност. През 2017 и 2018 година местен инициативен комитет и архитекти настояват именно за предоставянето на такъв статут, а около 600 души подкрепят подписката за спасяване на комплекса.

В публично достъпните материали, проверени при настоящото проучване, не се открива надеждно потвърждение, че процедурата е завършила с обявяване на фабриката за недвижима културна ценност, нито че е започнала цялостна реставрация. Това оставя една от най-забележителните индустриални сгради в България в опасната зона между обществената загриженост и липсата на институционална воля. 

А тухленият исполин край гара Батановци продължава да стои – не защото сме го опазили, а защото преди повече от век е бил проектиран и построен така, че да надживее своето производство, собственици и засега, нашето безразличие.