Фрай Ото: Как една сапунена ципа стигна до наградата „Прицкер“
Архитектът, който накара мрежите, въжетата и текстила да поемат ролята на тежките конструкции.
През 1972 г. над Олимпийския парк в Мюнхен се появява покрив, какъвто дотогава малцина са виждали. Огромната прозрачна конструкция се издига и спуска над стадиона и околните пространства, опъната между високи мачти почти като мрежа над пейзажа. Един от ключовите хора зад разработването ѝ е Фрай Ото – архитект, който от години експериментира с палатки, въжета и висящи мрежи.
Историята обаче започва доста по-рано. Фрай Ото е роден през 1925 г. в Зигмар, Германия, и израства в Берлин в семейство, в което работата с форма и материал е част от ежедневието. Баща му и дядо му са скулптори, а през ученическите ваканции самият той чиракува като каменоделец. Още като ученик се увлича по планерите и безмоторното летене. Започва да проектира и управлява планери и именно тогава се заражда интересът му към леките конструкции и тънките обвивки, опънати върху рамки. Това ученическо увлечение по-късно ще се окаже изненадващо близо до архитектурата, с която става известен.
Дори името му има своя история – „Frei“ означава „свободен“ на немски, а майка му го избира след лекция, посветена именно на свободата. По-късно това име ще изглежда почти символично за архитект, който постоянно се опитва да освободи конструкцията от всичко излишно.
Когато през 1943 г. Ото завършва училище, той иска да започне да учи архитектура. Не му позволяват. Първо е изпратен на трудова служба, а през септември същата година е мобилизиран и започва обучение за пилот. В края на 1944 г. подготовката е прекратена и Ото става пехотинец, а през април 1945 г. попада в плен край Нюрнберг. Следващите две години прекарва във военнопленнически лагер близо до Шартр във Франция, където работи като лагерен архитект. Условията налагат да се строи с онова, което е налично, а материалите са малко. Именно там Ото се научава да прави различни конструкции с възможно най-малък разход на материал – принцип, който след войната ще се превърне в една от основните теми на работата му.
През 1948 г. той започва да учи архитектура в Техническия университет в Берлин, а няколко години по-късно защитава докторска дисертация върху висящите покриви. Вместо да следва масивната архитектура, която добре познава от Германия преди и по време на войната, Ото се насочва почти в обратната посока. Интересуват го временните сгради и палатките.
Първата възможност да приложи тези идеи в реален мащаб идва през 1955 г. на Федералното градинско изложение в Касел. Заедно с производителя на палатки Петер Щромайер той създава три временни конструкции от памучен плат. Сред тях е музикален павилион, чийто покрив е опънат между високи и ниски точки и по-скоро напомня на внимателно изпъната палатка, отколкото на традиционна сграда. Именно това обаче е същественото – тънката текстилна повърхност не е украса върху носеща конструкция, а активна част от нея. Павилионите в Касел стават първите работи на Ото, които получават сериозно национално внимание.

През следващите години той задълбочава експериментите и архитектурното му ателие постепенно започва да прилича и на лаборатория. За да намери подходящата форма на мембраните, Ото използва доста необичаен помощник – сапунената вода. Потапя различни рамки в нея и наблюдава тънката ципа, която се образува между тях. Тя сама намира формата си между зададените точки, а Ото наблюдава резултата, измерва го и използва получените форми като отправна точка за реални конструкции. При други проекти работи с висящи вериги и мрежи и по същия начин следи как се държат. Компютрите постепенно също навлизат в работата на неговите екипи, но първоначалната форма продължава често да се търси чрез физически модели.
Колко далеч може да стигне този метод, става ясно на Световното изложение в Монреал през 1967 г. За германския павилион Ото работи с архитекта Ролф Гутброд и инженера Фриц Леонхард. Над различните пространства на павилиона е опъната предварително напрегната мрежа от стоманени въжета, покрита с полупрозрачна мембрана. Покривът се издига към върховете на мачтите и се спуска на други места почти до земята, така че вместо обичайната изложбена сграда се получава нещо като изкуствен хълмист пейзаж. Проектът се превръща в международния пробив на Фрай Ото и показва, че системите, които до този момент се свързват най-вече с временни и сравнително малки конструкции, могат да работят и в съвсем друг мащаб.

Само няколко години по-късно този мащаб отново се увеличава. При подготовката за Олимпийските игри през 1972 г. Мюнхен търси нов образ за спортния комплекс, а екипът на Гюнтер Бениш печели конкурса с предложение за свободен ландшафт, над който се разстила огромен прозрачен покрив. Фрай Ото и инженерът Фриц Леонхард се включват в разработването на покривната система, която обхваща стадиона, плувния комплекс и пространствата между отделните обекти.
Отдалеч покривът на Олимпийския парк изглежда почти като прозрачна тъкан, хвърлена върху терена, но зад привидната лекота стои сложна система от стоманени кабели, мачти и акрилни панели. Формата отново е разработвана с помощта на физически модели. Именно тези покриви се превръщат в най-разпознаваемия проект, свързан с името на Ото, и в един от символите на Мюнхен.

Той обаче никога не остава привързан само към текстила и стоманените въжета. За Федералното градинско изложение в Манхайм през 1975 г. работи с архитекта Карлфрид Мучлер по Multihalle – огромна зала, чиито плавни форми са покрити от дървена решетъчна черупка. Вместо покривът да бъде сглобяван от тежки предварително оформени елементи, тънката дървена решетка може да бъде деформирана до необходимата пространствена форма. За определянето ѝ Ото отново използва висящи физически модели, които след това внимателно се измерват. Multihalle и днес е определяна като най-голямата свободно носеща дървена решетъчна конструкция в света.

Може би най-любопитното е, че когато Ото вече е над 70 години, идеите му намират място в проект, изграден от материал, който трудно бихме свързали с голяма носеща конструкция. За Expo 2000 в Хановер японският архитект Шигеру Бан го кани да работят заедно по павилиона на Япония. Основната му конструкция представлява извита решетъчна черупка от дълги картонени тръби, свързани помежду си с ленти и подсилени с дървени елементи. Целта е след изложението възможно най-голяма част от павилиона да може да бъде рециклирана или използвана отново. Дори бетонните основи са избегнати и заменени с кутии, пълни с пясък.

От памучните мембрани в Касел до картонените тръби в Хановер минават 45 години, през които материалите и мащабът постоянно се променят. Идеята зад тях обаче остава почти същата. За Ото лекотата никога не е просто въпрос на външен вид. Той е сред пионерите на модерните опънни и мембранни конструкции.
През 2015 г. Фрай Ото е избран за носител на наградата „Прицкер“. Представители на наградата отиват лично в дома и ателието му край Щутгарт, за да му съобщят решението. На 9 март, преди отличието да бъде обявено официално, Ото си отива от този свят на 89 години. Така той успява да научи, че е получил „Прицкер“, но не доживява официалното обявяване и церемонията.