Ball Theater – за празнуването, критичното мислене и архитектурата

Лекция в парижкото училище “Малаке” ме срещна с арх. Георги Станишев (младши), който освен преподавател в университета от 14 години е и съавтор на френския павилион на венецианското архитектурно Биенале през 2023 г. Още през прозореца на ателието сред други модели виждам и проекта “Ball Theater – La fête n’est pas finie” и една блестяща диско топка. Идеята зад този проект резонира силно с проблемите на деня, които коментирахме в нашия разговор.

Какво доведе до идеята за Ball Theater и как стигнахте до финалното решение на френския павилион?

Участвахме в конкурса с проект, свързан с теми, по които работим съвместно с Жил Делалекс (Studio Muoto) в нашето студио в университета. С него преподавам почти 14 години в училището “Малаке” (École Nationale Supérieure d’Architecture Paris-Malaquais) и там водим курсов проект “Град и утопия”. В него студентите изследват избрани от нас и от тях утопични проекти, най-вече от модерността на XX век. В рамките на един семестър студентите ги доразвиват хипотетично.

Примерно тази година, след Биеналето, темата е много близка до методите, които използвахме и е свързана с “намерените” предмети – objets trouvés в смисъла на термина на Марсел Дюшан. Принципът е намереният предмет да се изследва в своята оригинална същност, а след това да се преначертае в мащаба на архитектурния свят. Така той се превръща в аналогичен архитектурен обект.

Ball Theater – прототипи | Изображения: balltheater.institutfrancais.com

Тези методи до голяма степен бяха част от нашето мислене върху проекта за Биеналето. Това беше и първата възможност за нас двамата да направим проект заедно, който да бъде продължение на тези експерименти. Основна идея беше да се предложи архитектурно-инсталационен проект, който не служи за излагане на други неща като в изложба, а да бъде само по себе си инсталация, артефакт, да въплъти една възможна визия за архитектурата като експериментална лаборатория. Той трябваше да бъде не просто обект, а инсталация, която да може да бъде окупирана от публиката. Окупирането разглеждаме като акта да усвоиш едно пространство и да му дадеш нов смисъл. В същото време то трябва да не е просто бяло и неутрално, а само по себе си да въплъщава или да вдъхновява определени начини на използване.

Така се появи идеята за малък театър, който да се конструира в рамките на вече съществуваща сграда – френския павилион. Тази идея резонира с няколко емблематични проекта като този на Алдо Роси за Teatro del mondo, който е символен проект в рамките на Биеналето, без задължително да се мери с него. Театърът винаги е бил вид проект, създаващ идеята за автономно или почти утопично пространство, извадено извън града, но в рамките му, а вътре в него може да се случи всичко – революция, трагедия, комедия. Така назря идеята за театралното пространство като форма на утопичното. От там постепенно се разви и самата естетика на този утопичен театър.

Teatro del Mondo – плаващият театър по проект на Алдо Роси от първото архитектурно Биенале – 1980 г.

Заглавието препраща към диско топката, както към бала като социален, танцувален ритуал. Какво общо има това с празнуването и свободното изразяване?

Около нас, в съвременната култура, медии, политика и изобщо в доминиращите идеологии съществуват доста ясни, ограничителни императиви, които говорят за това как е свършил един дълъг период на еуфория, безконтролно производство, безконтролен празник, на разточителство. Всички тези епитети и характеристики се чуват много ясно. Този начин на говорене се съпровожда с понякога много елементарни връзки и заключения за това какво трябва и не трябва да се прави. За това, че ако нещо е направено с кафяв цвят и изглежда био или естествено, то задължително е добро или икономично, или екологично. Ако е направено от картон или дърво, то задължително е по-отговорно към нашия свят, а нещо, което е направено от метал – задължително не е. В този смисъл има дебнещи, обвиняващи съждения, които тежат в голяма степен на това как се правят архитектура и изкуство.

Четете тук: Българският павилион на Биенале 2023 – демографската криза в архитектурна обвивка

Колкото и правилни да изглеждат, те често са подтикнати от желанието да се произвежда повече, но под светлината на оневинителния дискурс за това, че по един начин може да се произвежда много, но по друг – не. Изобщо целият контекст за аскетичност, за стягане на коланите, който се просмуква във всички слоеве – от празнуването до консумирането, до правенето на архитектура, ни се струва днес идеологически. Той изглежда правилно, но ако го анализираш, той може да бъде доста простодушен, елементарен и карикатурен.

Проектът за театъра | balltheater.institutfrancais.com

Затова празнуването за нас не беше просто пънкарска реакция, която да игнорира този дискурс. Празникът е възприет като начин и момент, в който общите рамки на мислене отпадат или момент, в който ние сме способни да направим крачка встрани, да се допрем до ограничителните линии на допустимото. В този смисъл празникът е просто ритуал, в който може да се мисли по друг начин. Театърът позволява празнуване като еуфория, танц, пиянство, вакханалия и така нататък. Но може да бъде много по-тихо, съзерцателно празнуване и съществуване в рамките на този театър. Всички тези възможни практики в пространството позволяват това отдръпване от дискурса за стягането на колани или за това, което не може да се прави вече. В този смисъл то е утопично пространство, в което може да се експериментира с други начини на поведение и мислене. Диско топката е символ на това. Тя е на първо място кич икона, препращаща към една култура на 80-те, която е разюздана в добрия и в лошия смисъл и полусферата частично препраща към това със своите огледални фасети.

В известен смисъл в подзаглавието The Party is Not Over имаше заигравка с един от запомнящите се павилиони от последните 15 години – белгийския павилион от 2008-ма година, чието име беше After The Party (OFFICE Kersten Geers David Van Severen). В него се създаваше впечатлението, че си дошъл прекалено късно след някакъв празник. Това бе точно 2008 г. след финансовата криза, когато идеята за аскетичност се появи. В този смисъл нашето подзаглавие “Празникът не е свършил” подсказва, че този период на аскетичност е твърде дълъг и трябва да се мисли за алтернативи. Ball Theatre не е обратно послание – че трябва отново да се разпускат нещата и трябва задължително да се мисли безпринципно, а по-скоро, че празнуването не е просто неморална, неекологична и безгранична дейност. Става въпрос повече за самостоятелност и критичност на мисленето, отколкото за разгул.

Белгийският павилион от 2008-ма – After The Party (OFFICE Kersten Geers David Van Severen) | Снимки: Bas Princen

Що се отнася до методите и материалите на сферата, смятам че нейното реализиране показва алтернатива. Не казвам, че тя е идеален отговор на въпросите за това как да се правят нещата, но отговаря с това, че избира метала като материал, който по принцип се счита за доста неекологичен. В производството бяха поставени няколко основни принципа:

• Първият беше този за преизползването и по-скоро за дългосрочния живот на тази структура. Заедно с избора на по-дълготраен материал като метала тази структура е демонтируема и ремонтируема и ще бъде превъплътена, и пресътворена в различни контексти. Така тя ще има много по-дълъг живот.
• Вторият принцип беше, че тя беше реализирана в самата Венеция от железари, които работят във Венеция, на стотина метра от самия павилион.
• Третият елемент беше създаването на всички периферни елементи около тази структура от намерени предмети. Предмети, които са произведени за нещо друго, с друга функция и които бяха намерени в радиус от не повече от сто километра от Венеция. Те бяха докарани в павилиона, за да получат втори живот.

Намерените обекти са станали част от павилиона | balltheater.institutfrancais.com

Къде и как ще се случват новите превъплъщения на проекта тази година?

Първият от тях ще бъде в Лайпциг. Там работим съвместно с един индустриалец и колекционер, който има фабрика за железопътна техника и в рамките на фабриката организира фестивали, изложби и културни събития. Той, между другото, е реализирал във фабриката последния проект на Нимайер – бяла сфера, закачена на една от тухлените сгради. Там инсталацията ще бъде навън, на отворен към града площад. На една от фасадите му е закачена сферата на Нимайер, тя виси като бял балон и пред нея ще стои нашата полусфера от метал, която ще бъде отново театър и ще приема няколко концерта. Ще има фестивал в средата на месец май – с концерти и пърформанс, както и уъркшопи на студенти, някои от нашето училище, заедно с лайпцигската школа по изящни изкуства.

Площадът до фабриката в Лайпциг и сферата на Нимайер | Снимка: lichtkunstlicht.com

Предполагам, че и дневната светлина ще играе много по-голяма роля от преди, когато театърът е бил на закрито?

Алуминиевото фолио, което създаваше този блестящ характер на външната обвивка, вече го няма. Не беше възможно да бъде запазено при демонтажа, тъй като то беше доста сделано като решение, но това беше част от неговата прелест. Ще трябва да измислим дали структурата да остане прозрачна или дали можем да я облечем с някаква нова “дреха”.  В някакъв смисъл това е нов проект, който с няколко нови, добавени неща, може да прозвучи доста различно.

Снимка: balltheater.institutfrancais.com

След това има идея да бъде изложен в Музея на съвременното изкуство във Волфсбург. В този контекст ще бъде изложен като експонат. След това има възможност да отиде в Сент Етиен, където има училище по архитектура и дизайн. Те са заинтересовани от това да го инсталираме в един от техните дворове. Там има и фестивал на електронната музика, който също има интерес театърът да се превърне в сцена по време на събитието. От общия проект все още остава тази утопична конотация, но това което пътува до голяма степен е обвивката, полусферата като нещо, което само по себе си е естетическо произведение и идеята, че то може да бъде окупирано. От нас зависи доколко тези нови събития ще имат същия смисъл като събитията във Венеция.

Всъщност в бъдещите му проявления, няма ли самият Ball Theatre да бъде намерен обект, който се появява някъде?

Напълно, той е такъв изначално. Той е намерен обект и като такъв е доста отворен към всякакви интерпретации. Това е позитивно по принцип, но в същото време в известен смисъл той ще се обезцени като оригинален проект и ще се превърне в скъпа естрада. Но това е интересна идея за бъдещето.

Четете тук: В Топлоцентрала разгледаха Венецианското биенале през опита на България, Франция, Шотландия и Турция

Говорим за Лаборатория на бъдещето. Какво според Вас е бъдещето на архитектурата и архитектурната професия?

Училището, в което преподавам и изобщо училищата във Франция, за разлика от англосаксонските или немските университети са по-малко професионализиращи. В този смисъл университета, в който преподавам, е най-малко професионализиращият. Не е и случайно, че училищата по архитектура във Франция са под опеката на Министерството на културата, а не на Министерството на образованието, за разлика от всички университети по инженерните специалности. Начинът, по който преподаваме, дори това, което разказах съвсем бегло за един курсов проект по-скоро подготвя не “войници” за студиата по архитектура, а архитекти в смисъла на хора, които мислят критично и чиито пътища могат да бъдат доста различни.

От нашето училище излизат хора, които се занимават със сценография, някои се превръщат в практикуващи архитекти. Други се занимават с дизайн, трети се занимават с преподаване или с изследователска дейност. Преподаването и мисленето на архитектурата не е задължително проектантската дейност и мисля че от точно такъв вид поливалентни, критически мислещи млади архитекти има по-голяма нужда, отколкото от практици, които знаят добре как да построят една сграда. Архитектурата може да бъде мислена и без сградостроителство. Рискът в това е, че архитектите се превръщат или в дизайнери, защото дизайнът и фотографията са по-активни и имат по-голямо поле за действие или в хора, които просто “плямпат” за архитектура.

По време на Биеналето в павилиона се проведоха и събития | balltheater.institutfrancais.com

Въпреки това не мога да кажа каква съдба би имала архитектурната професия, най-малкото защото аз не се занимавам с архитектура директно, а със сценография, декорация или с пространствен дизайн. Със сигурност там, където се считам архитект, а не само сценограф, което е по-скоро занаятът ми, е в мисленето на пространството, в свързването на сфери по начин, по който други професии не могат. Може би звучи архаично или класично да говорим за архитекта в смисъла на Витрувий – като човек, чиято основна специалност е да няма такава и да бъде достатъчно способен да свърже критически проблеми и решения в най-различни сфери. От този вид архитекти има нужда според мен и то именно критически мислещи.

Какво значи критически мислещи? Това значи най-просто казано хора, които имат възможността да се отдръпнат, да се отстранят, както с празнуването, и да направят крачка встрани, да оценят определени ситуации по собствен начин, неробувайки на основните идеологически дискурси.

Ball Theater и екипът зад проекта | Снимка: balltheater.institutfrancais.com