Изола Бела: Островът, който любовта построи

Преди да бъдат построени дворецът и прочутите градини на Изола Бела, на острова е имало рибари, няколко къщи, две малки църкви и скалист бряг. Островът е малък, около 320 метра дълъг и 180 метра широк, и лежи във водите на езерото Маджоре в Северна Италия, недалеч от границата със Швейцария и само на няколкостотин метра от град Стреза.

Днес от водата се виждат дворецът, високите тераси, каменните балюстради и гъстата зеленина, зад които почти се губи старото рибарско селище. Всичко започва през XVII век от една фамилия, едно женско име и амбицията малкото парче скала да се превърне в нещо впечатляващо.

Легендата за Изола Бела

Името на острова води към Изабела д’Ада, съпругата на Карло III Боромео. С времето около двамата се ражда романтичната история, че Карло преобразил суровото парче земя в нейна чест, построил дворец и дал на острова нейното име. Така старото Isola Inferiore отстъпва място на Isola Isabella, а по-късно остава краткото и доста по-запомнящо се Isola Bella.

Истината не разваля легендата, а добавя още един пласт към нея. Островът вече е свързан с Изабела, защото влиза в семейните владения чрез нейната зестра, а през 1630 година именно с нея се свързват и първите намерения за създаване на градина. Две години по-късно Карло III започва строителството на двореца. Така зад красивата история за любовен жест стои не еднократен подарък, а общ семеен замисъл, който наследниците им ще развиват още дълго.

Плановете се оказват по-дълги от един човешки живот. Карло III оставя след себе си започнат дворец, а истинският размах идва при следващото поколение. Синът му Виталиано VI приема острова като лична строителна страст и се занимава с всичко, от общия силует до отделните архитектурни детайли. В кореспонденцията му са останали дори скици, нахвърляни по полетата на писмата, малък знак колко отблизо е следял работата. Именно при него семейната резиденция започва да придобива онзи бароков мащаб, който днес определя целия остров.

Да построиш градина върху скала

Романтичната история приключва там, където започва строителството, защото за барокова градина са нужни не само добри архитекти, а и земя, каквато на Изола Бела почти няма.

Затова почвата пристига с лодки от брега. Теренът е насипван и моделиран, строят се подпорни конструкции и една след друга се оформят терасите, които по-късно ще дадат характерния силует на острова. На запад се появява Torre della Noria, в която е скрита хидравличната машина, използвала водата от езерото за фонтаните, басейните и най-вече за напояването на градините.

Камъкът постепенно става почти толкова важен, колкото растенията. Балюстради, вази, статуи и обелиски очертават стълбищата и терасите, а част от обелиските са направени от характерния за района розов гранит от Бавено. Между цялата тази каменна архитектура се засаждат портокали, лимони, чемшир и кипариси, докато голата скала постепенно изчезва под градина.

Градината се вдига върху десет тераси и стига до около 37 метра над водата. В средата е Teatro Massimo, голяма каменна композиция от стълби, ниши, скулптури, обелиски и фонтани, която е замислена почти като театрална сцена.

Най-горе стои еднорогът от герба на Боромео, а под него геометричните партери, подрязаните чемшири и цитрусите следват строгия ред на италианската барокова градина. Камъкът и растителността постоянно се редуват – стълба, тераса, балюстрада, жив плет, статуя и дърво.

По-късно се добавят и по-екзотични растения, сред които голям камфор, който расте тук повече от двеста години. Белите пауни, които днес спокойно се разхождат между алеите, са станали почти толкова разпознаваеми, колкото самият дворец.

Дворец, строен от няколко века

Palazzo Borromeo също не се появява от един чертеж. По него работят различни архитекти, сред които Франческо Мария Рикини и Карло Фонтана, а следващите поколения Боромео продължават да променят и довършват започнатото. Части от комплекса получават окончателния си вид чак през XX век, като през 1948 година са завършени Salone Nuovo и други важни части.

Материалите вътре разказват също толкова добре историята на двореца, колкото имената на архитектите. По главното стълбище се стъпва върху розов гранит от Бавено, а покрай него върви мраморна балюстрада. В големите салони има мрамор и щукатура, позлатени орнаменти, дървени мебели и фламандски гоблени от коприна и златни нишки. В Salone Nuovo светлосините стени са покрити с позлатени детайли от щукатура, а върху големи инкрустирани мраморни конзоли са поставени символите на фамилията.

Най-необичайната част обаче е долу, почти на нивото на водата. Там има шест пещерни зали, които през лятото са служели за прохладно убежище. Стените и таваните им са покрити с камъчета, туф, парчета лава, мрамор, слюда и черупки, а белите, червените и черните речни камъчета по пода оформят орнаменти и гербови мотиви на Боромео. На места е използван и натрошен мрамор от Кандолия, същият камък, който векове наред се свързва със строителството в района на Милано.

Ефектът е нарочно странен. След официалните салони човек попада в помещения, които напомнят пещера край морето, макар да се намира в дворец на езеро. Зад украсата обаче има съвсем практична идея – тези помещения са създадени така, че през летните жеги да остават прохладни.

Към днешна дата между тесните улички на Изола Бела има бутиков хотел, ресторанти и апартаменти, а зад тях се издигат терасите на градината и дворецът. На остров, дълъг само няколкостотин метра, са се събрали четири века строителство и почти всички следи от тях още се виждат.