Кирпичът: материал по-стар от египетските пирамиди

Кирпичът е сред най-старите познати строителни материали. Археологически доказателства за използването му има още от неолита. Сред най-ранните известни примери са кирпичени жилища в района на древния Йерихон, датирани приблизително към IX хилядолетие пр. Хр. По-късно строителството с кирпич се развива и в селища като Чаталхьоюк в Анатолия, където през VII хилядолетие пр. Хр. къщите вече се изграждат масово от кирпичени тухли.

Чаталхьоюк в Анатолия, на територията на днешна Турция, е един от най-значимите примери за ранно строителство с кирпич. Селището се развива главно между 7400 и 6200 г. пр. Хр. и е известно с плътно разположените жилища от кирпичени тухли.

Обектът е открит през 1958 г. от британски археолози, сред които Джеймс Мелаарт, Дейвид Френч и Алън Хол. Първите големи разкопки започват през 1961 г. под ръководството на Мелаарт.

Селището заема площ около 37 хектара и се състои от два основни хълма. Източният хълм съдържа многобройни неолитни пластове, натрупани един върху друг в продължение на векове. Къщите са били долепени една до друга, без обособени улици между тях, а достъпът често е ставал през покривите.

Чаталхьоюк е включен в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО през 2012 г. и днес се смята за един от най-важните археологически обекти, които показват как кирпичът е използван в ранната селищна архитектура.

Какво представлява кирпичът?

Кирпичът е част от традиционното земно строителство, при което глинеста почва, пясък, вода и растителни влакна се използват за изграждане и измазване на стени. 

Изработката започва с избор на подходяща почва. Тя се почиства от камъни, корени и едри примеси. След това се добавят пясък, вода и растителен пълнеж. Сместа се меси с крака, с ръчни инструменти или механично, докато стане еднородна. В миналото месенето често се е правело в ями, като сместа се е тъпчела продължително.

Най-важната съставка е глината. Тя свързва останалите частици и придава пластичност на сместа. Ако глината е прекалено много, тухлите или стените могат да се напукат при съхнене. Ако е твърде малко, материалът става ронлив и нестабилен.

Пясъкът намалява свиването и помага на сместа да съхне по-равномерно. Водата прави материала пластичен и удобен за работа. Сламата, плявата, тревите или други влакна действат като естествена армировка – ограничават напукването и свързват глинената маса.

В някои райони към сместа се добавят животински тор, косми, вар, дребен чакъл или други местни материали. Точният състав зависи от почвата, климата и начина, по който материалът ще бъде използван.

Видове кирпич и техники на приложение

Кирпичът може да се различава според състава на сместа, плътността, вида на растителния пълнеж и начина на използване.

Плътният кирпич съдържа повече минерална маса (глина, пясък и понякога дребен чакъл или други ситни добавки) и по-малко органични влакна. Той е по-тежък, по-масивен и по-здрав, но съхне по-бавно и при неправилно съотношение може да се напука.

Най-разпознаваемата форма на плътния кирпич са кирпичените тухли. При тях сместа се оформя в правоъгълни дървени калъпи и се суши на слънце, без да се изпича. След изсъхване тухлите се използват за зидане по начин, близък до обикновената тухлена зидария. За свързване обикновено се използва глинен разтвор, близък по състав до самите тухли.

Кирпичените тухли се прилагат при външни и вътрешни стени, жилищни и стопански постройки, огради, навеси и различни селскостопански сгради. Те могат да образуват самостоятелни масивни стени, но могат да служат и като пълнеж в дървени конструкции. Най-подходящи са за сухи и полусухи райони, където стените могат да бъдат защитени с мазилка, повдигната основа и широки стрехи.

Плътният кирпич може да се използва и чрез директно полагане. При техниката „на топки“ сместа се оформя на буци или късове, които се поставят един върху друг и се притискат. След като пластът стегне, се добавя следващ.

Близък начин е полагането на „салами“ – тук сместа се оформя на продълговати късове, наподобяващи салам. Редят се хоризонтално един върху друг и се притискат, докато се свържат в обща маса. Тези начини позволяват свободно моделиране на стената, заоблени форми, ниши, пещи, огради, вътрешни прегради и по-малки постройки. Недостатъкът им е, че изискват повече време за съхнене, а при натрупване на твърде много мокра маса стената може да се слегне.

Лекият кирпич съдържа повече растителни влакна и по-малко плътна земна маса. В него може да има повече слама, плява, суха трева или други органични материали. Така сместа става по-лека и с по-добри изолационни качества, но губи част от носещата си здравина.

Затова лекият кирпич се използва най-вече като пълнеж в дървени скелетни конструкции, за преградни стени и изолационни пластове. При този начин на строителство първо се сглобява дървена конструкция от вертикални, хоризонтални и диагонални елементи. Пространствата между тях се запълват с лека глинено-сламена смес. Дървото носи конструкцията, а земният материал служи като пълнеж, топлинна маса, звукоизолация и защита на стената.

Плетарката е друга техника, при която се използва лек кирпич. Между вертикални колове или в дървена рамка се преплитат пръти, вършина, лескови, върбови или други гъвкави клони. След това плетената основа се измазва с кирпичена смес от двете страни. Това е българският вариант на по-широко познатата техника wattle and daub и е характерна за традиционната селска архитектура. Среща се при къщи, стопански постройки, плевни, навеси и вътрешни преградни стени. 

При кирпича с фин растителен пълнеж вместо дълга нарязана слама се използват по-фини добавки от плява, ситна трева, животински косъм или други влакна. Те се разпределят по-равномерно в сместа и позволяват получаването на по-гладка структура.

Тази разновидност е удобна за по-малки тухли, поправки, измазване, запълване на фуги и довършителни работи. Фините влакна помагат сместа да се нанася по-равномерно и я правят по-подходяща за повърхностни слоеве, около отвори, при ремонт на пукнатини и при оформяне на по-гладки завършеци.

Някои от тези техники са по-трудоемки – полагането „на топки“, полагането на „салами“ и ръчното производство на кирпичени тухли изискват време, труд и сушене. Това обаче се компенсира от ниската цена, добрия микроклимат и дълготрайността при правилна поддръжка.

Защита

Най-големият враг на кирпича е влагата. Тъй като материалът не е изпечен, продължителното мокрене може да го размекне и разруши. Затова традиционното земно строителство почти винаги разчита на три основни начина за защита: здрава основа, добра мазилка и широки стрехи. 

Основата трябва да бъде повдигната над терена. Често се използва камък, печена тухла или бетонен цокъл, който пази стената от капилярна влага.

Глинената мазилка е най-близка до самия материал. Тя позволява на стената да „диша“ и лесно се поправя. За външни стени често се използва варова мазилка, защото е по-устойчива на дъжд, но остава паропропусклива.

Циментовите мазилки трябва да се използват внимателно. Ако запечатат стената прекалено плътно, влагата може да остане вътре и да започне да руши кирпича.

Предимства

Кирпичът е евтин, достъпен и екологичен материал. Основните суровини често се намират на място на строежа, а производството не изисква сложна техника. Това намалява разходите и прави материала подходящ за устойчиво строителство. 

Кирпичените стени създават добър вътрешен микроклимат. Регулират влагата, задържат топлина и осигуряват прохлада през лятото. Масивните стени имат и добра звукоизолация.

Друго предимство е възможността за ремонт. Повредени участъци могат да се поправят с нова глинена смес, без да се използват сложни технологии. При разрушаване материалът може да се върне обратно в природата или да се използва повторно.

Недостатъци

Основният недостатък е чувствителността към вода. Ако стените нямат добра основа, мазилка и покривна защита, могат да се напукат, разронят и разрушат.

Кирпичът не е толкова здрав, колкото печената тухла, камъкът или бетонът. Затова при по-високи сгради, големи отвори или земетръсни райони е нужно допълнително укрепване на стените. 

Кирпичът е древен строителен материал, но значението му не се изчерпва с историята. От неолитните селища до традиционната селска архитектура той показва как земята, водата и растителните влакна могат да се превърнат в траен и функционален градивен материал. 

Днес интересът към него се връща не като носталгия, а като част от по-широкото търсене на устойчиви и нискоенергийни строителни материали.