Вернакуларна архитектура: Строителните традиции, съхранени през вековете

Много преди архитектите да започнат да използват названието „вернакуларна архитектура“, по българските земи вече се строели къщи, които днес познаваме като част от народната архитектура. Дебелите каменни зидове, дървените чардаци, широките стрехи и различните форми на покривите зависели от местния климат, особеностите на терена и наличните материали. Майсторите натрупвали опит с всяка построена къща, усъвършенствали познатите техники и предавали знанията си на следващите поколения.

В Родопите камъкът намирал широко приложение в строителството, докато в други райони дървото и кирпичът били сред основните материали за изграждане на жилищата. С времето в отделните краища на страната се появили характерни местни строителни традиции, които се развивали и усъвършенствали през следващите столетия.

Подобни традиции съществували навсякъде по света, а през XIX век вече намирали място и в архитектурните трудове. Едно от най-ранните документирани използвания на термина „вернакуларна архитектура“ е от 1857 г., когато английският архитект Джордж Гилбърт Скот го употребява в своя книга, посветена на светското и жилищното строителство.

Повече от век по-късно, през 1964 г., архитектът Бернард Рудофски организира в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк изложбата „Архитектура без архитекти“, в която представя традиционни сгради от различни части на света. Изложбата предизвиква голям интерес и насочва вниманието към местните строителни практики, които рядко намирали място в архитектурните книги и изследвания дотогава.

Защо традиционните къщи изглеждат толкова различно?

Климатът, местните материали и поминъкът на хората оказвали огромно влияние върху строителството, затова в различните части на света се появили жилища с толкова разнообразни форми и конструкции. Хората постепенно откривали кои решения са най-подходящи за условията, в които живеят, и ги използвали при изграждането на следващите поколения къщи.

В японското село Ширакава-го например са запазени жилища с огромни, стръмни покриви, покрити с дебел слой слама. Този тип строителство, известен като „гашо-зукури“, се развива в планински район, където през зимата падат големи количества сняг.

Стръмният наклон улеснява свличането на снега, а дървената конструкция на покрива е сглобена с традиционни съединения и връзки от растителни материали. Под него са оформени няколко тавански нива, които някога били използвани за отглеждане на копринени буби, тъй като производството на коприна било важна част от местния поминък.

Подмяната на големите сламени покриви изисквала много работна ръка, затова жителите си помагали чрез традицията „юй“, при която съседи и роднини се събирали, за да работят заедно. Понякога в смяната на един покрив участвали десетки хора, а най-големите ремонти се превръщали в събитие за цялото село.

Каменните къщи на Южна Италия

В италианската област Пулия варовикът от векове бил сред най-използваните строителни материали. Именно там се появили така наречените трули, малки каменни постройки с характерни конусовидни покриви, които днес са най-многобройни в градчето Алберобело.

Местните майстори използвали камъни от околните ниви и скални участъци, като ги подреждали чрез суха зидария, без хоросан. Покривите изграждали от застъпващи се варовикови плочи, а дебелите каменни стени помагали за поддържането на по-умерена температура в помещенията.

Трулите служели за временни убежища и складове, както и за постоянни жилища на дребни земевладелци и земеделски работници. При строителството им местните майстори предвиждали и начини за събиране на дъждовна вода, която се отвеждала от покривите към цистерни под сградите.

Днес в Алберобело са запазени над 1500 подобни постройки, а през 1996 г. трулите са включени в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Глинените селища на догоните в Мали

В района на скалите Бандиагара в Западна Африка догоните изграждали своите селища от глина, камък и дърво, като разполагали постройките по платото, в подножието на скалите и на отделни места по самите скалисти участъци. Сред най-характерните сгради са зърнохранилищата с малки дървени вратички и заострени сламени покриви, в които се съхранявали просо и други земеделски продукти.

Жилищата обикновено били групирани около вътрешни дворове, а стените им се изграждали от местна глина и камък. За да предпазят постройките от дъждовете и силното слънце, майсторите периодично подновявали външните глинени покрития.

Любопитна особеност на догонските селища са така наречените „тогу-на“, общи пространства за събирания и обсъждане на въпросите, свързани с живота на общността. Те представляват ниски навеси с дебели покриви от наредени на пластове стъбла на просо, поддържани от дървени стълбове, като височината им е толкова малка, че събралите се мъже трябва да разговарят седнали.

През 1989 г. скалите Бандиагара и традиционните селища на догоните са включени в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

Десет години по-късно, през 1999 г., Международният съвет за паметниците на културата и забележителните места (ICOMOS) приема специална харта за опазване на вернакуларното архитектурно наследство. Документът се отнася до местните строителни традиции по целия свят и обръща внимание на сградите, използваните материали, майсторските умения и начина на живот на общностите, които са ги създали.