Намираме се на просторната покривна тераса на държавна агенция „Архиви“. Васил Макаринов споделя, че сградата е построена през 1938 г. по проект на арх. Асен Михайловски за застрахователното дружество „Асикурациони дженерали“. Той и Теодор Караколев са създатели на Фейсбук страницата „Български архитектурен модернизъм“, която в момента има над 11 000 последователи, както и на пътуващата изложба със същото име. Тя бе открита и в Габрово на 18 април. Модернистичната тераса и погледът към столичния център ни помагат лесно да преминем към темата за архитектурата от този период.

Какво беляза началото на страницата „Български архитектурен модернизъм“?

Васил: Започнах я още 2013 г., след като бях готов с дипломната си работа на тема „Прояви на модернизма в апартаментни сгради в София от 20-те и 30-те години на XX в.“ Дипломната ми работа беше в НБУ, като научният ми ръководител беше проф. Ирина Генова. Човекът, който също много ми помогна, беше д-р арх. Любинка Стоилова, която смея да твърдя, е най-изтъкнатият и дългогодишен изследовател на тази архитектура. Оказа се, че имам огромно количество материал, който съм набавял малко по малко и който влезе в нея. Реших, че е много хубаво да бъде споделен, да бъде познат, да се чува за него. Впоследствие продължих да обикалям, да търся материали, информация и малко по малко се усети, че има интерес към тази тема. В един момент с Теодор се запознахме във Фейсбук и така и той се включи.

Теодор: Аз уча същата специалност (изкуствознание) в НБУ от 2015 г., но преди това вече имах полупрофесионални интереси към тази тематика, тъй като дълго време съм работил и продължавам да работя като журналист в Пловдив с насоченост култура и изкуство. Покрай атмосферата на града има една общност, която се интересува от историята на архитектурата. Следях страницата на Васил и при едно професионално пътуване до Сливен в свободното си време обикалях и снимах. Изпратих му снимки на сгради, за които в началото не бях сигурен откога са, какво представляват, дали са интересни. Така се запознахме. Тогава още нямах специфичен интерес конкретно към модернизма, а общо към историята на архитектурата. В следващите години, може би вече четири, се занимаваме заедно в тази посока и обикаляме цялата страна.

Сградата на ДА „Архиви“, проектирана за нуждите на застрахователно дружество в периода 1938-1940 г. от арх. Асен Михайловски. | Снимка: Български архитектурен модернизъм

Защо разглеждате междувоенния модернизъм? Кои са изключителните качества на архитектурата от това време, които Ви привличат?

Васил: Впечатлява ме това, че с едни много бързи темпове нашите архитекти, завършили точно когато модернизмът започва своята изява в Европа, находчиво разбират тази архитектура при прибирането си в България. Това става ясно в техните проекти – виждаме едни много осъзнати сгради, ясни като стилистика. Смятам, че не става дума за сляпо копиране на елементи. Всичко това, което сме събрали, говори по-скоро за разбиране на тази естетика и архитектура като концепция. Това е навлизането й в България, което при нас е с малко закъснение, поради това, че по това време тук не се изучава архитектура. Най-ранните примери у нас са от 20-те години от архитектите, които тогава започват да практикуват – Георги Овчаров, Станчо Белковски, Иван Данчов и други. Другата причина, поради която изследвам тази архитектура, е това, че съм завършил изкуствознание и като изследовател търся полета, които са по-слабо проучвани. Модернизмът се яви като такова, като освен работите на Любинка Стоилова, които са страхотни, сякаш няма много други. Модернизмът извън столицата е слабо познат. Заради това установих, че е хубаво тази архитектура да придобие повече гласност, да се чува за нея, да се разпознава.

Теодор: За мен това е един много интересен период, тъй като това е може би второто поколение български архитекти, първите след освобождението са само чужденци. Малко е парадоксално, че в ортодоксалната история едно от теченията в модернизма е известно като „интернационален стил“, като идеята е, че една сграда може да стои еднакво добре в различни части на света. Според мен е обратното, тъй като в по-ранните стилове виждаме едни и същи здания навсякъде – например сграда, която се опитва да имитира някакъв идеал – дали ренесансов, бароков, класически… Тя може да бъде поставена навсякъде – една малка сграда, проектирана в България, в центъра на София, Русе или другаде. Тя по-трудно може да има идентичност, докато в модернизма в този период има едно освобождаване, което дава шанс на архитектите да работят върху нова основа от страна на постулатите на модернизма; могат да слагат нови идеи, които вече са по някакъв начин регионални. Всички сгради в България и другите места, където вървят същите процеси например в Източна Европа, са разпознаваемо модернистични, но в същото време имат много регионални елементи. Това по някакъв начин го прави доста по-български стил от тези предишните, които повече привличат вниманието и не носят толкова българската култура.

Къща на Никола Каишев в Пловдив,
арх. Светослав Грозев, 
1931 г. Приемствеността от възрожденската архитектура се откроява в оформянето на еркерите. | Снимка: Евелин Ненов

Във връзка с регионализма – какво смятате за модернизма в България от втората половина на XX-ти век?

Васил: През 1948 г. сме сложили крайната граница на междувоенния модернизъм, тъй като тогава се закриват всички частни архитектурни бюра у нас. Все пак след края на 50-те години с проекти като комплекс „Заимов“, „Яворов“ и други, тази архитектура продължава своя естествен път. Честно казано, това време има страхотни образци, които чакат своите изследователи. Мисля че е заслужено и тази архитектура да бъде показвана, проучвана и познавана. Тя е едно много голямо поле за изследване.

Теодор: Според мен няма достатъчно теоретични трудове и обосновка за някои въпроси, като например кога можем да кажем, че свършва модернизмът и започва постмодернизмът. В нашата работа и по принцип при изследването на такива неща е много важен не само крайният продукт – резултатът от творчеството на архитекта, а цялата обществена среда – кои са възложителите, как влияят на работата, какво се случва с градската среда и т.н. В този период това е коренно различно и може би това е една от причините, поради които ги разделяме, а не, че сградите не си приличат. Много често има примери, особено по малките населени места, където за всеки изследовател би било трудно да разбере дали са от края на 40-те, 50-те, 60-те години на миналия век. Много зависи от самото населено място – има някои малки детайли, които ги различават.

Изложбата „Български архитектурен модернизъм“ вече обиколи няколко града у нас. Какво цели тя и какви са отзивите от нея досега?

Васил: С тази изложба ние представяме, от една страна, докъде сме стигнали с нашите проучвания, тя е етап от нашата работа. От друга страна, се опитахме по един мисля сполучлив начин да представим факта, че тази архитектура прониква навсякъде из нашата страна. Има примери от Кърджали, от село Баня до Карлово, от Хасково, Габрово, всякакви места извън големите градове. С нея се опитваме да представим, че тази архитектура е приложима в различни типологии сгради. Тя представя фамилни къщи, апартаментни сгради, обществени сгради, както и индустриална архитектура, която много често бива подминавана. Има и нещо, което смятам за много любопитно – църковната архитектура. Застъпили сме я с една църква в Бургас и сливенската митрополия, която е страхотен пример за отявлен, качествен модернизъм. Това са трите аспекта – проучванията, проникването на тази архитектура из цялата страна и различните типологии, с които тази архитектура се изявява по еднакво добър начин.

Теодор: Генералната цел на изложбата е образователна. Искаме да покажем на публиката, хората в съответния град, ценни сгради, които не са случаен остатък от миналото, а са белег за един период от историята, културна ценност в пълния смисъл на думата, историческа ценност. Покрай откриването на изложбата в Габрово, която е в центъра на града пред музея „Дом на хумора и сатирата“ попаднах на един коментар във Фейсбук на директора Маргарита Доровска, която развива цялото място на много високо ниво. Тя коментираше това как в Габрово има множество качествени сгради от модернизма, скрити зад рекламни табла, боядисани в неуместни цветове и как никой не ги оценява. Местните не ценят собствеността си и това, което обитават. Коментарът за това как може да се промени това отношение бе много кратък – „Изложби, изложби, изложби.“ Те трябва да гледат, да се образоват по всякакви начини.

Ядрото може би са архитектите, но за мен всички трябва да стигнат до разбирането, че тази архитектура е ценна.

В това число са включени и хората, които всеки ден обитават сградите. За обикновения човек това е архитектурата. Той няма да отиде на семинар или конференция, а ще се запознае с нея чрез изложба, медийно популяризиране. Затова обиколките и лекциите целят достигане до най-широк кръг хора.

Каталогът „Български архитектурен модернизъм. Образци от 1920-те, 1930-те, 1940-те години“ бе издаден през 2017 г. Той спечели наградата на публиката на WhATA за книга на годината. Изложбата получи номинация за архитектурно събитие на годината.

Васил: Това са съпътстващите събития, които провеждаме навсякъде. Когато се открива изложба, тя е съпътствана с лекция, в която разказваме за историята на междувоенния модернизъм в България – началото, архитектите, тенденциите – родното изкуство, така наречения модернизиран класицизъм (Народната банка и други). Фокусът на лекцията на Теодор е за познаването и оценяването на архитектите, познати в своите региони, а не на национално ниво. Основната идея на обиколките е на живо да коментираме тези сгради на място, да разгледаме кое ги прави ценни, кое е автентичното, кое си струва да се запази, кое е късна намеса, която уврежда. Тогава се срещаме с местните хора, от които често научаваме важна информация. Например така беше датирана страхотна сграда в Ямбол. В други обиколки дори се случва да разговаряме с хора, които живеят в тези сгради. В Пловдив по случайност попаднахме на внука на арх. Боян Чинков, което бе една много интересна среща и хубав момент на обмен на информация. Това е много важен аспект – срещата с хората, комуникацията и живия досег с моментното състояние на тази архитектура. Затова целим навсякъде, където отидем, да направим обиколка и лекция, за да има диалог.

Чертеж на фасадата на собствената къща с ателие на арх. Боян Чинков 1934г. Прозорците, групирани в хоризонтални ленти, са типични за архитектурата на модернизма. | Изображение: Български архитектурен модернизъм

Често ставаме свидетели на намеси върху сгради – недвижими културни ценности от този период, като последни примери са хотел „България“ в София и къщата на Стайнов в Пловдив. Какво е Вашето мнение по въпроса?

Васил: Моето мнение е, че случващото се с хотел „България“ е симптом на едно непознаване на архитектурата на модернизма. Разбира се, аз не виня инициатора – собствениците. Те възлагат проекта на архитект, който би трябвало да се произнесе компетентно за сградата. Предполага се, че е запознат поне основно със стилистичните белези. Странно е сграда, която е пример за отявлен модернизъм и чийто два вдадени последни етажа, които образуват тераси – разпознаваме маниер, присъщ на тази архитектура, да бъдат облечени с мансарда. Всъщност мансардата е отречена още през 20-те години на миналия век. Още тогава съществува един спор за сградата на Централна кооперативна банка на пресечката на „Иван Вазов“ и „Георги Раковски“, надстроена от арх. Фингов и арх. Ничев с още два етажа. Те премахват мансардата, но запазват купола с фигурите. Тогава е имало спор между архитектите, които надстрояват и арх. Никола Лазаров, който планира оригиналния вид на сградата. Аргументацията на новия проект е, че вече мансардният покрив е отживелица. Немислимо е на сграда, която е модернистична, апотеоз на техниката – с падащите в сутерена витрини, отваряемия оберлихт да й се сложи тази мансарда.

Ние се борим винаги за максималното запазване на тази стилистика в автентичен вид.

Тази сграда е ценна именно с употребените техники, с двата отстъпа на последните етажи и покривните тераси. Това е един от основните принципи на Льо Корбюзие. По закон проекти за сгради със статут на недвижими културни ценности трябва да бъдат изработвани от архитекти, които имат съответното удостоверение (по чл. 165, ал. 1. от ЗКН). Оказа се, че тази мансарда е предложена от архитект с такава акредитация, което е тъжно красноречив факт сам по себе си.

Теодор: Запазването на автентичния вид винаги е нещо, което целим като историци, като хора – любители на това наследство. Самият факт, че една сграда се променя по някакъв начин не сам по себе си лош, ако се изкара от уравнението. Повечето ценни интересни модернистични сгради около нас днес са резултат от някакви промени – дали от проекта до изпълнението, какъвто е случаят със Стайновата къща или с ползването в по-късен етап. Тук има много фактори, които влияят, и най-важният е осъзнаване на принципите на философията, на идеята, която стои зад една сграда, а не изкуствено повтаряне на обеми. В конкретния случай със Стайновата сграда – там по някакъв начин може би ще се повторят плоският покрив и терасата на последния етаж, но се губи автентичност. Дори малки детайли като надстрояване на парапета или вдигане на последния етаж с малко променят вида на сградата. На пръв поглед се повтарят основните характеристики, но се променят пропорциите, материалите. Според мен основната отговорност е на всеки архитект, който се заема с някаква сграда без значение дали тя е културна ценност или не. Най-важното е той самият да има отношение към сградата, към историята й, да запази това, което е ценно и да знае кое може да променя.

Не може всички сгради да са музеи, но трябва да се търси най-ценното, най-специфичното и то да се пази.

Наистина липсва образованието на архитектите по отношение на историята на най-новите стилове. Учи се за ренесанса, барока, но за тази най-нова архитектура – не, тъй като не е проучена. Младите архитекти трябва да са получили отнякъде тези знания. Такова необразовано отношение се вижда по всички сгради, не само при модернистичните.

Гранд хотел „България“ – вдясно е предложената мансарда. | Изображение: вестник „Дневник“

Какво послание бихте отправили към младите професионалисти, които искат да се занимават с недвижимото културно наследство?

Васил: Да се отнасят към това наследство не само от гледна точка на буквата на закона, но и от гледна точка на историци и хора, за които автентичността е важна. Това означава, че тази архитектура трябва да бъде разбрана, проучвана, да бъде познавана, което е ключов момент при работа с такъв тип сгради. Трябва да се познава много повече над законовата част, да се надгради. Именно това е отношението – запазването на автентичността на самата концепция на тази архитектура. Ако се окаже например, че законът позволява надстрояване на Народната банка с мансарда, тъй като има примери за такива напълно законни намеси и човек, който се занимава с културно наследство разреши това, то не е правилно спрямо стилистиката, автентичността и историческата в обществен смисъл стойност на тази архитектура.

Теодор: Аз също смятам, че не трябва да се ограничават до Закона за културното наследство. Има повече сгради, които са ценни и заслужават опазване от тези, които са декларирани като недвижими културни ценности. Архитектите трябва да имат уважение към историята на сградата върху която работят, включително и върху средата. Ако се строи чисто нова сграда, трябва да има отношение към околната среда, другите сгради, зелената система и прочие. Става въпрос за едно и също нещо – да се работи така, че да има приемственост и уважение към историята, миналото, към всичко което е станало, за да дойде този момент днес, в който имаме среда, която ни харесва или не, опитваме се да я подобрим или поддържаме. Ролята на архитекта е да мисли, да разсъждава, да не следва буквално само закона. Другото, което е може би много по-трудно, е повече смелост в отстояването на позициите на архитектите пред инвеститорите. Трудно е, осъзнавам го, тъй като много лесно могат да те сменят, но те не са само изпълнители на някакви изделия. Вчера гледах филм за Бярке Ингелс и той много добре каза на инвеститора: „Ако направя всичко, което искате от мен, аз ще бъда като всички останали.“ Това трябва да е позицията на архитекта в работата като цяло.

 

Заредете още от Георги Мърхов
Load More In Личности

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Виж още

АРХИТЕКТОНИКАТА НА ЗАЛА „ФЕСТИВАЛНА“
Как архитектурата и конструкцията могат да работят като едно цяло?

Архивна снимка: © Anton Angelov | Flickr В края на миналата година многофункционалната спо…