Азулежу: Плочките, заради които си струва да изпуснеш влака

Ако влезете в гара São Bento в Порто, има голяма вероятност първо да погледнете стените и чак след това таблото с влаковете. Огромното фоайе е покрито с хиляди керамични плочки, върху които се виждат владетели, битки, селски празници, труд и стари превозни средства, а зад красивата синьо-бяла картина стои история, започнала векове преди построяването на гарата.

Името всъщност няма общо със синьото

Думата „азулежу“ лесно може да подведе човек, защото звучи близо до португалското azul, което означава синьо, но произходът ѝ е арабски и е свързан с малък гладък или полиран камък. Традицията на керамичните облицовки достига Иберийския полуостров чрез ислямската култура, а португалските владетели започват да ги използват широко в архитектурата от края на XV и началото на XVI век.

Ключова роля има крал Мануел I, който след посещение в Испания започва да поръчва големи количества плочки от Севиля. Националният дворец в Синтра, Palácio Nacional de Sintra, пази част от този ранен период, защото между 1507 и 1510 година за него са доставени хиляди испано-мавритански азулежу, включително плочки с армилярната сфера, използвана като личен знак на владетеля.

Тогава рисуването все още не дава свободата, която ще се появи по-късно, затова различните цветни глазури се разделят чрез вдлъбнати линии или малки релефни ръбове. Така майсторът може да изпече няколко цвята върху една плочка, без те да се разтекат един в друг, а резултатът са сложни геометрични и растителни орнаменти, които и днес могат да се видят в Синтра.

От глината до готовата стена

В основата на традиционното азулежу стои глинена плочка, която първо се оформя и изпича, докато се получи твърдо керамично тяло. След това върху нея се нанася глазура, а при разпространилата се през XVI век майоликова техника тя е бяла и непрозрачна заради съдържанието на калай, което осигурява светла повърхност за рисуване. Върху нея се работи с пигменти от метални оксиди, а второто изпичане фиксира едновременно глазурата и цветовете.

Тази технология променя сериозно занаята, защото художникът вече може да работи с четка върху равна повърхност и да създава човешки фигури, пейзажи и цели композиции. От средата на XVI век в Лисабон се развива местно производство, в което участват и преселили се фламандски керамици, и постепенно Португалия престава да разчита основно на внесени плочки и създава собствена силна традиция.

Познатото синьо и бяло се налага по-късно, особено през XVII и XVIII век, когато в Европа има огромен интерес към китайския порцелан, а холандските работилници в Делфт също развиват своята синьо-бяла керамика. Кобалтът дава устойчив син цвят при изпичане, а португалските майстори използват тази палитра за все по-големи стенни композиции.

Когато плочките превземат цели сгради

През XVIII век азулежу вече присъства по стените на църкви, манастири, дворци, стълбища, градини и фонтани, при това често върху огромни площи. Облицовката има декоративна стойност, но едновременно с това създава здрава и лесна за почистване повърхност, както и защитава стената.

Дворецът на маркизите де Фронтейра в Лисабон, Palácio dos Marqueses de Fronteira, пази особено богат ансамбъл от XVII век, при който плочките все още се намират на местата, за които първоначално са били създадени. Основната част на двореца е изградена около 1670 година, а азулежу покриват както помещенията, така и части от градините, Галерията на кралете и пространството около голямото езеро. В Залата на битките са представени епизоди от войната, с която Португалия възстановява независимостта си от Испания.

От дворците към градската фасада

Голямата промяна идва през XIX век с индустриализацията на производството, когато повтарящите се декоративни модели могат да бъдат произвеждани по-бързо и на значително по-достъпна цена. Така азулежу постепенно напуска богатите интериори и започва да покрива фасадите на обикновени градски къщи, а основните производствени центрове се оформят в Лисабон, Порто и Вила Нова де Гая.

Тъкмо тази дълга традиция понякога заблуждава посетителите за възрастта на конкретните облицовки. Църквата „Кармо“ в Порто, Igreja do Carmo, е построена през втората половина на XVIII век, но големият синьо-бял панел върху страничната ѝ фасада е поставен през 1912 година по рисунки на Силвестре Силвестри.

Още по-късна е известната облицовка на „Капела на душите“, Capela das Almas, въпреки че самата сграда е от XVIII век. Едва през 1929 година фасадата получава своите 15 947 плочки, които покриват около 360 квадратни метра. Плочките са изработени във фабриката Viúva Lamego по проект на Едуарду Лейте и представят сцени от живота на Света Екатерина и Свети Франциск от Асизи.

20 000 плочки на една гара

В началото на XX век традицията стига и до една от най-оживените обществени сгради в Порто. Гара São Bento е построена на мястото на стария манастир São Bento de Avé-Maria, а художникът Жорже Коласу превръща входното ѝ фоайе в огромна историческа композиция с около 20 000 плочки. По стените са показани епизоди от португалската история, сцени от живота в различни райони на страната и развитието на транспорта, докато цветен фриз проследява превозните средства до появата на железницата.

Азулежу оцелява повече от пет века в португалската архитектура именно защото никога не остава заключено в една епоха или една техника. Започва с внесени испано-мавритански плочки, преминава през ръчно рисуваната майолика и огромните барокови панели, влиза в серийното производство на XIX век и стига до гари, жилищни фасади и модерни обществени пространства.