Тадао Андо: От боксовия ринг до най-престижните архитектурни награди

На около деветнайсет години Тадао Андо влиза в книжарница за стари книги в Осака и намира книга за творчеството на швейцарско-френския архитект Льо Корбюзие, която струва повече, отколкото може да си позволи. Вместо да се откаже, при всяко посещение я пъхва най-отдолу в някоя купчина, за да не я купи друг, а когато се връща, книгата отново е най-отгоре. След няколко седмици спестяване най-накрая успява да я купи и започва да прерисува чертежите на Корбюзие толкова пъти, че страниците почерняват от молива.

През 1995 г. същият човек, който никога не е учил архитектура в университет и не е работил при утвърден архитект, получава във Версай наградата „Прицкер“, едно от най-престижните отличия в тази професия.

Момчето от квартала на занаятчиите

Андо е роден през 1941 г. в Осака като първият от двама близнаци. Когато са на две години, семейството решава да ги раздели и Тадао отива да живее при баба си, чието фамилно име получава. Расте в малка къща в квартал на занаятчии, а точно отсреща има дърводелска работилница, където от десетата до седемнайсетата си година прекарва много време и изработва модели на кораби и самолети. По-късно разказва, че именно там започнал да опознава различните материали и начините, по които могат да се обработват.

На седемнайсет, повлиян от брат си, става професионален боксьор. Сам обяснява, че му харесвало да се бие и да печели пари едновременно, но скоро разбрал, че никога няма да стане най-добрият в света, и се отказал. Покрай бокса стига и до Банкок. Още като ученик, по време на пътуване до Токио, го впечатлява и хотел „Империал“ на Франк Лойд Райт. Започва да учи рисуване на вечерни курсове и интериорен дизайн задочно.

Със скицник през три континента

Тъй като не следва архитектура в университет, Андо продължава да се обучава самостоятелно, като обикаля храмове, светилища и чайни в Киото и Нара. Когато Япония отменя ограниченията за пътуване в чужбина, решава да замине за Европа. Отплава с кораб от Йокохама до Съветския съюз, откъдето продължава с Транссибирската железница.

С парите, които успява да спести от различни временни работи, предприема продължително пътешествие, макар хората около него да го предупреждават за рисковете. В Европа успява да види Партенона в Атина, Пантеона в Рим и много други сгради, които дотогава познавал само от книги. Сред тях е и „Жилищна единица“ на Льо Корбюзие в Марсилия, където особено силно го впечатлява използването на бетона. Андо се надява най-после да се срещне с Льо Корбюзие, чиито чертежи е прерисувал толкова пъти, но това не се случва, защото пристига след кончината на архитекта. Пътуването продължава и извън Европа. От Марсилия той отплава към Африка, а след това преминава през Индия и Югоизточна Азия, преди да се върне в Япония.

По време на пътуването Андо постоянно рисува сградите, които разглежда, а навикът да скицира при посещенията си на нови места остава с него и през следващите години. След завръщането си в Япония продължава да се занимава самостоятелно с архитектура и постепенно натрупва знанията и опита, които му дават самочувствието през 1969 г. да открие архитектурно бюро в Осака, без да има университетска диплома по архитектура. 

Как Андо постига гладките бетонни стени

Традиционните японски къщи се изграждат предимно от дърво, но Андо избира бетона за основен материал в своите проекти. Според него качеството на повърхността зависи не само от бетонната смес, но и от кофража, в който се излива бетонът, затова разчита на изключително прецизна работа.

Дървените кофражи се изработват така, че отделните им елементи да прилягат плътно един към друг и да не позволяват на циментовото мляко да изтича през фугите. Андо дори обработва повърхностите им с лак, за да получи възможно най-гладък бетон. След свалянето на кофража по стените остават малки кръгли следи от шпилките, които са придържали платната по време на бетонирането. Те са подредени на равни разстояния и се превръщат в една от характерните особености на неговите сгради. 

Къщата, в която вали между стаите

Една от първите му поръчки е малка къща в квартал Сумийоши в Осака, построена през 1976 г. Тя се намира между две по-стари дървени сгради, като към улицата има почти изцяло затворена бетонна фасада с малък вход и без прозорци. Вътре Андо разделя жилището на три части, като оставя средната открита към небето.

Така се получава вътрешен двор, през който обитателите трябва да преминават, за да стигнат от едно помещение до друго. При дъжд и студ това създава неудобства, но архитектът съзнателно оставя двора без покрив, защото иска естествената светлина, въздухът и промените във времето да бъдат част от ежедневието на живеещите в къщата. През 1979 г. проектът получава годишната награда на Архитектурния институт на Япония.

Параклисът, за който едва стигат парите

През 1989 г. в Ибараки, край Осака, Андо завършва Църквата на светлината, построена до съществуваща дървена църква и дома на пастора. Строителството е финансирано с дарения на църковната общност, стойността му е около 25 милиона йени, а площта на новата сграда е приблизително 113 квадратни метра.

В бетонната стена зад олтара е направен отвор във формата на кръст, през който прониква дневната светлина. Дори фугите на кофража са съобразени с очертанията му, така че отделните линии да съвпадат точно. За пейките и подовата настилка са използвани дървени дъски от строителното скеле, което позволява да се намалят разходите.

Парите обаче започват да свършват още преди изграждането на покрива и Андо обмисля възможността да остави параклиса открит. В крайна сметка строителната фирма прави дарение, благодарение на което сградата е завършена по първоначалния проект.

Музеят, в който стените се пресичат под 30 градуса

През 1991 г. в Химеджи отваря врати Градският музей на литературата, построен недалеч от прочутия замък на града. Вместо обикновена музейна сграда Андо проектира сложна система от бетонни обеми, рампи, стълбища и открити пространства, разположени върху терен с различни височини.

Основната композиция включва два куба със страни по 22,5 метра, които се пресичат под ъгъл от 30 градуса, и цилиндричен обем с радиус около 20 метра. По извитите стени преминават рампи, а посетителите постоянно сменят посоката и нивото, от което разглеждат сградата и околността.

Андо използва разположението на музея, за да открива различни гледки към замъка Химеджи, без да повтаря историческата му архитектура. Първоначално е завършено северното крило, а през 1996 г. комплексът е разширен с южно.

Първата сграда извън Япония

През 1993 г. Андо завършва конферентния павилион на Vitra във Вайл ам Райн, Германия. Това е първата му реализирана сграда извън Япония, като голяма част от помещенията са скрити под земята, за да се запази спокойният вид на терена.

Към сградата води дълга пешеходна алея, напомняща пътеките в традиционните японски градини. При проектирането Андо държи да бъдат запазени съществуващите черешови дървета и в крайна сметка за строителството се налага да бъдат премахнати само три.

Огромният стъклен конус в Осака

Следващият мащабен проект е музеят „Сантори“, завършен през 1994 г. в пристанищната зона на Осака. Тук Андо съчетава бетон, стомана и стъкло в конструкция, чиито отделни части имат напълно различна геометрична форма.

Най-впечатляващият елемент е огромен обърнат пресечен конус с остъклена фасада към залива. В комплекса е включен и киносалон за триизмерни IMAX прожекции, разположен в голям сферичен бетонен обем. Към конуса се присъединяват правоъгълните части на комплекса с изложбени пространства и ресторант.

За разлика от малките затворени сгради в ранната му кариера, тук Андо работи с големи отвори, тераси и обществени пространства, свързани с крайбрежната зона чрез рампи и стълбища. Конструкцията включва стоманена решетъчна система при конусовидната част и предварително напрегнат стоманобетон в други части на комплекса.

Музеят прекратява дейността си под първоначалното име през 2010 г., но сградата е запазена и по-късно получава ново предназначение под името Osaka Culturarium at Tempozan.

Версай, земетресението в Кобе и един проект за ЮНЕСКО

През януари 1995 г. силно земетресение разрушава големи части от Кобе и отнема живота на хиляди хора. Няколко месеца по-късно, на 22 май, Андо получава наградата „Прицкер“ на церемония в Гран Трианон във Версай. Тогава е на 53 години и става осемнайсетият лауреат на отличието, както и третият японец след Кензо Танге и Фумихико Маки.

Паричната награда от 100 000 долара архитектът дарява за подпомагане на децата, останали сираци след земетресението.

През същата година Андо реализира и необичаен проект в централата на ЮНЕСКО в Париж. По повод петдесетгодишнината на организацията той създава пространство за медитация.

Сградата представлява малък бетонен цилиндър, разположен в комплекса на ЮНЕСКО. До него се достига през открити пространства и рампа, а за настилката и дъното на плиткия воден басейн са използвани гранитни камъни от Хирошима, изложени на радиация по време на атомната бомбардировка през 1945 г. Вътре светлината прониква отгоре, като оставя бетонните стени почти без други отвори.

Музеят на семейство Пулицър в САЩ

През 2001 г. в Сейнт Луис отваря врати художествената фондация „Пулицър“, първата самостоятелна обществена сграда на Андо в Съединените щати. Поръчката е възложена още през 1991 г., но проектирането и развитието на идеята продължават близо десет години.

Двуетажната бетонна сграда е организирана около дълъг воден басейн, който отразява светлината към съседните помещения. Изложбените зали имат сравнително изчистено оформление, като част от художествените произведения са създадени специално за точно определени пространства.

Сред тях са работи на Ричард Сера и Елсуърт Кели, които сътрудничат с Андо още при подготовката на проекта. Тук архитектурата и произведенията са планирани заедно, вместо помещенията да бъдат приспособявани впоследствие за готова колекция.

Музеят, построен след земетресението

През април 2002 г. в Кобе отваря Художественият музей на префектура Хього, проектиран от Андо като част от културното възстановяване на града след земетресението през 1995 г.

Комплексът е разположен край морето и включва големи бетонни обеми, остъклени коридори, тераси и вътрешни пространства на различни нива. Едно от най-интересните решения е използването на двойна обвивка, при която бетонните изложбени зали са обградени от стъклени фасади и междинни пространства, позволяващи естествената светлина да прониква навътре.

Особено впечатляващи са стълбищата, сред които има и кръгло бетонно стълбище, спускащо се към долните нива. Сградата разполага и с атриум с височина около 16 метра, в който движението между етажите е част от архитектурното оформление.

За Андо този проект има и лично значение, тъй като Кобе е град, в който е прекарал много време в началото на професионалния си път.

Музей, скрит в склоновете на Наошима

През 2010 г. на японския остров Наошима е открит музеят „Ли Уфан“, създаден съвместно от Андо и корейския художник Ли Уфан.

Вместо да издигне голяма сграда върху терена, архитектът разполага значителна част от изложбените пространства под земята. Отвън се виждат предимно бетонни стени, които оформят тесни проходи и открити дворове, а вътрешните зали са организирани с правоъгълни и триъгълни форми.

Музеят е проектиран специално за произведенията на Ли Уфан, като разположението на отделните помещения е съобразено с начина, по който художникът използва камък, метал и празно пространство в работите си.

Бетонното стълбище без колони

През 2013 г. официално отваря новият Художествен музей на Акита, чиято сграда е завършена година по-рано. В центъра му Андо проектира триъгълен атриум с естествено осветление отгоре и голямо извито бетонно стълбище, което се издига от първия към втория етаж.

Стълбището е с външен диаметър около 9,9 метра и преодолява височина от 6,3 метра, без под него да има колони или непосредствени стенни подпори. За изпълнението му е използван предварително напрегнат бетон, като стоманени напрягащи елементи ограничават деформациите и риска от напукване на конструкцията.

Дебелината на стълбищната плоча е около 30 сантиметра, а в горната си част тя се свързва с конзолна стоманобетонна плоча.

На втория етаж посетителите попадат в остъклено пространство с воден басейн, откъдето се открива гледка към близкия парк Сеншу.

Кръглият покрив, повдигнат с кран

През 2023 г. Андо реализира MPavilion в Мелбърн, Австралия, малък обществен павилион в градините „Кралица Виктория“. Сградата има бетонни стени с дълги хоризонтални отвори, централен цилиндричен стълб и голям кръгъл покрив с диаметър 14,4 метра.

Покривът е изграден от стоманена конструкция с алуминиева облицовка и е сглобен на място, преди да бъде повдигнат с кран и поставен върху централната опора. Монтажът е трябвало да се извърши при спокойно време, тъй като силният вятър би направил операцията опасна.

Под покрива Андо оформя пространство за обществени събития, в което част от настилката е заета от плитък воден басейн. Отворите между бетонните стени позволяват на посетителите да виждат околната градина, а кръглият покрив осигурява сянка над част от пространството.

Пътят, който не препоръчва

През годините Андо получава множество международни отличия, сред които Praemium Imperiale през 1996 г., Кралския златен медал на RIBA през 1997 г. и златния медал на Американския институт на архитектите през 2002 г.

Въпреки успехите си той не смята, че неговият начин на обучение е подходящ за всеки. Когато го питат дали би посъветвал млад човек да тръгне по същия път, признава, че не би го препоръчал.