Славки приказки: Макет на българската идентичност, повлияна от Прехода

В ателието на Анна и Калина стоят два невероятни макета. Единият наричат със знаковото име “Блок № 1989”, а другият “Апартамент № 2007”. Гледайки ги, в тях ти виждаш всеки български панелен блок или апартамент, който някога си виждал, и то събрани в едно. Това вероятно е бил и твоя блок и твоя апартамент: простряно пране до сушени чушки, луканка на масата и буркан с лютеница, кръстословица в тоалетната и пантофи върху измита мозайка в коридора. 

Анна и Калина са артисти, възпитанички на Университета по изкуства във Фалмут, Англия, където им хрумва идеята, да обяснят на англичаните българския манталитет през макет на панелен блок. По-късно развиват идеята и с макет на типичен български апартамент от времето на късния Преход, с настъпващите западни влияния, но на фона на познатото на всички соц обзавеждане. Дали дефиницията за съвременната българска култура не се крие именно в този контраст? Предстои да си поговорим за проекта slavki.prikazki.

• Разкажете накратко за проекта “Славки приказки”, какво представлява той?

Анна: Темата е българската идентичност, както в контекста на България така и в контекста на Западна и Източна Европа – как се възприемаме ние в съвременния глобален свят и как възприемат нас отстрани. През градската среда, през архитектурата и бита. Това е в голяма степен опит да се дефинира съвременната българската култура – истинската, с която хората могат да се идентифицират. 

Калина: Освен чрез тези два макета “Блок № 1989” и “Апартамент № 2007”, проектът живее и в Инстаграм като страница, в която споделяме нашите интерпретации на академични трудове, които четем, по въпроси, свързани с българската култура и близката ни история. 

• Как ви дойде идеята да създадете двата макета?

Анна: Идеята ни дойде, когато бяхме в Англия. Една вечер се бяхме събрали с много българи приятели и започнахме да изброяваме неща, които може да се видят в панелките, като прането, миризмата на храна, графитите, магазинчетата. Говорихме си кои са чаровните детайли в това и всичко, което е наситено с човешкото. Сравнявахме го и с това, което виждахме около нас в Англия – пастелни къщички, подредени и абсолютно еднакви, по които сякаш не можеш да видиш човешка следа.  

Калина: Все едно си в някаква матрица и като вървиш всичко се материализира така красивичко и перфектно, сякаш се стараят да не заподозрем нещо.

Анна: Тогава на шега си казахме, че трябва да си направим една “панелка”, и започнахме наистина да я правим. Двете решихме да направим общ проект (“Блок № 1989” -бел.ред) в университета, въпреки че не знаехме някой да е правил нещо подобно преди.

Започнахме да планираме и проучваме, но като не си физически в България не е толкова лесно да излезеш, да видиш и да анализираш една панелка. Колкото повече се развиваше проектът толкова повече идеята придоби смисъл извън нас и нашите преживявания. Като представихме проекта пред преподавателите си, още повече си пролича нуждата от него, защото начинът, по който те възприемаха нашата реалност, беше много изкривен и грешен, някак студен.

• Освен, че пресъздавате архитектурно панелка, вие обживявате апартамента с типични образи от нашето общество. Кои са те?

Анна: Имаме средностатистическа двойка на средна възраст. Те са учителка по музика, която дава частни уроци по пиано, и учител по физическо, който обича да тренира, имат и ловджийско куче Арес. Всяко нещо, което правим, го пречупваме през призмата на хората, които живеят в апартамента. Какво би направила тази жена, как би изглеждала стаята на дъщеря им Ан-Мари.

Калина: Нейната стая е една от най-интересните. Тя като дете е най-повлияна от западния свят, защото това е културата, която консумира. И това е в изключително силен контраст със стаята, в която живее, защото родителите й нямат възможностите да я направят като на някое американско дете и тя трябва сама да си я направи нейна. Плакатите, снимките, чаршафите, завесите са нещата, върху които тя има контрол. Докато нейните родители имат малко по-традиционен вкус, който проличава в другите пространства на апартамента.

Анна: Апартаментът е от соца, но действието се развива точно в този awkward (неудобен -бел.ред.) момент между края на соца и настъпващите западни влияния. Затова решихме фокусът на проекта да е един апартамент, защото е интересно да видиш дома на човека и начина, по който живее.

Прости неща като това как си е подредил стаята рефлектират върху това къде се намира цялото общество. 

Калина: И това е проблем за националната ни идентичност, защото не може всичко важно, интересно и вълнуващо, което консумираш като дете, да е обратното на това, което виждаш около себе. Затова като пораснеш ти е трудно да обичаш и оцениш средата, в която си израснал.

• Пресъздаването на стаите, мебелите и материалите в макета е достоверно до най-миниатюрния детайл. Как успяхте да създадете макет с такова ниво на подробност?

Анна: Калина беше чертеж-човекът, тя мисли по-структурирано, аз пък много добре си представям как искам нещо да изглежда. Детайлите са комбинации от нашите спомени – примерно секцията е събирателен образ на всички соц секции. Затова имаме тези референции, които сме гледали в OLX – търсим стари апартаменти и гледаме как изглеждат секциите в тях. Всяко нещо е направено по различен начин (показват детайли от макета). Това например са копчета и върху тях сме рисували, това е една мартеница, ето и принтирана шарка на дърво, а този килим е рисуван на ръка.

Калина: Много нови техники трябваше да изпробваме.

Идеята на макета е възможно най-много реализъм с най-много емпатия.

За жената в това семейство – Таня, си представяме какво би търсила тя в интернет. Примерно “триптих Париж декорация” и излиза ето това (показват ми окачените картини в дневната). Или “пано коне”. За Ан-Мари просто пишеш готини картинки и излизат най-яките картинки. (всички се смеем на това как в зората на интернета сме търсили точно с тези думи картинки за десктопа си)

• Повлия ли ви престоя в Англия да видите “отстрани” физическата среда, в която сте израснали?

Калина: Ние сме взели съзнателното решение да отидем да учим в Англия с идеята, че ще получим нещо по-добро. Отиваш и още в първите месеци разбираш, че не е толкова романтично и безпроблемно. Дискриминацията е реална и я изпитваш по много английски и деликатен начин. Много любезно ти казват “Ти никога няма да можеш да живееш наравно с нас”.

То е едно константно чувство, че не си точно на правилното място.

Не всеки го изпитва, има много българи които отиват в чужбина и се чувстват съвсем на място, но ние така го усещахме. Когато се отдалечиш от мястото, на което живееш, за достатъчно дълго време, започваш да имаш някаква нова перспектива и виждаш всичко с други очи. Аз например в Англия започнах да слушам българска музика, а пък преди нямах навика да слушам Тони Димитрова и Тангра. Ти усещаш, че ДНК-то ти, начинът по който си устроен, не е за да съществуваш на друго място. Буквално, това което съм усещала всеки път като съм се прибирала, е че дишам по-лесно. Физически съм се чувствала по-жива.

Анна: Има неща, които не можеш да оцениш като живееш на едно място. Нищо не можеш да видиш като си вътре в него, просто е твърде близо. Като отидеш на място, което е толкова различно като култура, разбираш динамиката между хората. Това е нещото, което най-много харесвам в България. Започнах да го намирам в много малки детайли в човешките отношения.

• Какви проучвания стоят в основата на вашия проект и до какви изводи за българската култура и манталитет достигнахте?

Калина: Когато започнах третата година да пиша моята дипломна работа  в университета в Англия си избрах темата “The cultural transition of Bulgarian identity” (Културният преход на българската идентичност -бел.ред), която най-вече се фокусира върху Прехода, обаче започва с времето преди социализма и минава през него, след което през 80-те със субкултурите и бунтовете сред младите, 90-те с мафията и чалга културата чак до днешно време. Темата ми беше как тези неща са повлияли върху съвременната ни култура. Не тази, която е в музеите, а тази по телевизията, която всеки човек знае. 

По този повод се запознах с теорията за самоколонизацията на Александър Кьосев, професор в Софийския университет, който говори за начина, по който Западът е колонизирал културно Източна Европа. Също и за начина, по който много българи се колонизират едни други като се разделят на още по-малки групички. Например отношението на интелигенцията, която никога не слуша чалга, към тези, които слушат чалга. Голямата йерархия, която вътре в обществата си прави по-малки йерархии.

Друг интересен труд е книгата “Балкани-Балканизъм” на Мария Тодорова, която говори за различните динамики между тези народи и как се намираме в една сива зона между Ориента и Запада. Четох и академични трудове за фолка, чалгата и поп-фолка. Интересно ми беше също и за черния пазар за рок музика през 80-те години.

Разбираш как винаги младите хора са търсили новото и много интересни неща са се случвали, но те някак не са достатъчно популярни. 

Анна: “Алманах на панелна Тракия” на Нина Толева също беше много интересно четиво за нас. Там се разказва за различните промени, които хората правят по сградите, и как това е колаборация между архитектите и живеещите там. Как обживяването на едно място се отразява на външния му вид и до каква степен това зависи от културата, в която се развива. В Англия например се забелязва липса, там не можеш да видиш отражение, там си остава такова, каквото е направено. 

• Въпросът за българската идентичност, която стои в основата на проекта ви, днес звучи болезнено актуално. Какво искате обществото да разбере, гледайки Апартамент № 2007? 

Анна: Наистина са много актуални и винаги става така, че събитията отразяват това, което правим. Ние не искаме тези идеи да са политически заредени, те са по-скоро лични. Фактът, че правим проекти, които са свързани естетически с комунизма, не означава, че подкрепяме политически този режим. Идеята на нашия проект е свързана с вътрешните преживявания на човек, чийто съзнателен живот се развива след 2007-ма, и как заобикалящата го среда се отразява върху тези преживявания. 

• Какво планирате оттук нататък?

Анна: Имаме много идеи за проекти, дори за макети, например – кръчма, будка, лафка, ключар, или някакъв съвсем различен апартамент. Като бъдещи планове мислим за списание, подкаст и партньорства с други хора, които работят по тази тема.

Калина: Да създадем малък свят, който да капсулира определен период от време. Искахме това да е Прехода и годините непосредствено след него, защото никой не обича да говори за него – прекалено е сложно, твърде е близко. 

Анна: Никой не вижда тези културни феномени като нещо ценно или важно, което трябва да остане.

А пък ние го правим под формата на изкуство и това го превръща в нещо като елитарна концепция.

Да кажеш, че този стар соц апартамент и тази грозна панелка са изкуство и да ги сложиш в лъскавата галерия, определено е коментар върху това къде всъщност им е мястото. Трябва ли да бъде важно, трябва ли да бъде част от културата и да бъде гледано? Отговорът е “да”, според нас.

Анна и Калина ще продължат да говорят по темите за нашето най-близко минало, които много хора избягват. За културата, която ни е формирала като личности , макар да не забелязваме, че я имаме. Докато не я погледнем от крайбрежието на един английски град. Но те са тук – и обявите за хамалски услуги, и родопските килими, и архетипите от обществото. И са неделима част, както от градския пейзаж и интериора, така и от историята.

Проектът slavki.prikazki е финансиран от Национален фонд “Култура”. Той е и концептуално продължение на друг проект, който момичетата са създали заедно с техни колежки, а именно инстаграм страницата kolko.slavko, обяснена от самите тях като “Четири момичета, които се интересуват от снимките на баба ти”.