С голямо удоволствие ви представяме настоящия текст с автор Николай Стоянов, който ни разказва за някои от столичните емблеми на сецесиона. Николай бе и един от участниците в конкурса „Гласът на архитектурата“ на STROIINFO, повече за който можете да прочетете тук. Искрено му благодарим за предоставената статия, а на вас пожелаваме приятно четене.

Човек често бива дефиниран не от собствените си качества, а от клеймото, с което неговите противници ще го дамгосат. В някои стилове на изкуството важи именно горният постулат. За пример можем да вземем името на движението на импресионистите, първоначално дадено от критика Луи Льороа, за да подчертае (според него) яркото усещане за незавършеност в творбите им. Подобна е ситуацията и със сецесиона (от френски – „отцепвам се“), чието наименование символизира разделянето на младото поколение хора на изкуството с академичните норми в архитектурата и живописта. Този тип бунтарство срещу класическите норми на естетиката пристига в българската столица в началото на XX в., за да  придаде чара, който познаваме и днес.

Емблематичната сграда „Сецесион“ във Виена, проектирана от Йозеф Мария Олбрих

Пънкарите на своето време

През първото десетилетие на миналия век мощна авангардна буря залива голяма част от Европа. Наричан „Ар нуво“, „Югендщил“, „Сецесион“, „Модерн“ или „Либърти“ – стилът се отличава със захвърлянето на повечето порядки на класицизма, за сметка на вдъхновението от източните култури и почитта към природата. Създадено сякаш като директен отговор на Индустриалната революция, движението е контратеза на промишлената фабричност, която започва да прониква в естетиката на съвременния човек и да я обезличава със своята масовост.[1] Сецесионът разбива табуто за т.нар. „високо“ изкуство (живопис и скулптура), което според класиците не може да си сътрудничи с приложното изкуство. Той става първият стил, проникнал както в архитектурата и живописта, така и в плаката, мебелите, книгите и други предмети от бита.

Интериорът на църквата в Щайнхоф, проектирана от Ото Вагнер

В началото на XX век в София се загнездяват два основни възгледа за архитектурна естетика – „старобългарският” стил, наричан още „национален романтизъм“, и сецесиона. Следва да отбележим, че в българската столица рядко може да се види в изцяло чист вид сецесионова сграда. Много често нейните елементи са съчетавани с барокови такива или с онези, познати ни от Българското възраждане.[2] Тоест, дебатът между класическото и модерното в България не е на дневен ред, а стилът по-скоро се използва, за да се навакса културното изоставане от Западна Европа.

Хубавата къща на д-р Функ

Историята на българския сецесион започва през 1904 г. на бул. “Княз Александър Дондуков” № 59. Архитектите на сградата, Кирил Маричков и Георги Фингов, са сред първите, които „осиновяват“ сецесионовите идеи. Заедно те създават много проекти, голяма част от тях около Докторския паметник.[3] Споменатата първа сецесионова сграда ще стане известна на столичани като „хубавата къща на д-р Функ“. За кратко тя изпълнява ролята на акушеро-гинекологична клиника, като впоследствие често сменя местообитателите си – от Атанас Буров до Българския червен кръст след 1944 г.[4], а доскоро – собственост на застрахователно дружество.

Снимки: Николай Стоянов

Зданието се отличава с модерния за времето си еркер, увенчан с балкон и прозорец, напомнящ корените на масивно дърво, както и огради и детайли с флорални мотиви. Впечатление прави и самотното присъствие на фигурата на малко бебе от страната на бул. „Васил Левски“, подсказващо за оригиналната функция на сградата. Над всички тях бди кулата лантерна. Лантерната като символ бива свързвана с пътя на раждащите се и умиращите души, които следва да се водят от светлината към отвъдното или началото на новия живот.

Още по темата: Арх. Георги Фингов – пионерът на сецесиона

Детайлът над балкона | Снимка: Николай Стоянов

Синодалната палата

Когато говорим за така наречения романтичен сецесион – онзи, който се завръща към старобългарския мотив, няма как да не споменем две от най-емблематичните такива сгради в центъра на София.

Под строен портик, върху осем каменни колони, откриваме преддверието на Синодалната палата. С контрастиращите си цветови гами сградата напомня за гръцкия православен храм „Света Троица“ във Виена, както и на някои от църквите в Света гора. Над входа, с фина мозайка, са изобразени на типичния златен фон лицата на три важни фигури за българското православие – Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Несъмнено тук има и старобългарско, и византийско влияние. Сградата е построена през 1911 г. по проект на архитектите Петко Момчилов и Йордан Миланов[5], като може да се забележи и сливането на високото, и приложното изкуство. Многоцветната керамична украса е дело на художниците Харалампи Тачев и Стефан Димитров, които чрез цветове и форми създават една своеобразна флорална аура около зданието.

Снимки: Николай Стоянов
Детайли от мозайката | Снимка: Николай Стоянов

Софийските минерални бани

През 1904 г. арх. Петко Момчилов си сътрудничи с Фридрих Грюнангер в изготвянето на проект за сградата на Софийските минерални бани.[6] Присъщо за сецесиона – образът на сградата е подвластен на орнаментите, а самата структура отстъпва на заден план.

Снимки: Николай Стоянов

Детайлите и тук напомнят за стила на националния романтизъм. Орнаментите, прекосяващи цялата сграда, подсещат за средновековната християнска калиграфия, докато зрителят не се загледа по-внимателно в жените, наблюдаващи го от цветните ниши. Те, за разлика от повечето женски образи в християнската теология, гледат дръзко, дори хипнотично. В допълнение от входа ни поглеждат бог Аполон и Улпия Сердика – още една препратка към античното минало на града. Заедно тези противоречащи си, но и поставени в диалог елементи символизират не само културно-историческото наследство на София, но и архитектурния кръстопът, на който тя се намира в началото на миналия век.

Прочетете още: По пътя на софийската керамика

Една от мистериозните дами | Снимка: Николай Стоянов
Изображението на Аполон | Снимка: Николай Стоянов

Къщата на Моллов

Леко закътана измежду съседните сгради, на площад „Народно събрание“ откриваме една от най-красивите сецесионови сгради в България. Построена е през 1909 г. от архитекта Никола Лазаров, а картушът с буква „М“, намиращ се над балкона й, ни подсказва за нейните първи обитатели. Зданието е по поръчка на тогавашния кмет на София – Димитър Моллов, а в нея е живял и неговият син – министърът на финансите Владимир Моллов[7]. Еркерът тук е основен акцент, над който навесът под формата на мида покрива балкона. Мотивите на философията на сецесиона са прокарани през цялата сграда – от керамичните растения  до главата на митологичния фавн над входа, който закачливо наблюдава преминаващите пешеходци. Нестандартните форми на прозорците в долната част на фасадата пък напомнят за стила на Антонио Гауди.  Отново откриваме загатване за онова „декадентско“ изразяване, в което обвиняват последователите на сецесиона.

Снимки: Николай Стоянов

Революцията в софийската естетика

Сецесионовите примери в София са твърде много, за да бъдат описани накратко. Техните еркери, увивни растения, керамични слънца, мистериозни жени и митични създания ни наблюдават от почти всяка една улица в центъра на столицата. Този тип естетика бива отречен след 1944 г. поради своя „буржоазен“ характер. Днес наблюдаваме и щетите от преднамереното изоставяне на някои постройки от периода. Красотата обаче умира трудно, особено когато й е заложено да се бунтува срещу мисленето на конвейер. Възможно е на пръв поглед да се стори на някои, че сецесионовият стил няма какво да каже на зрителя, че е просто фасада без съдържание и смисъл. Именно обаче неговото внимание към детайла, разположението му в пространството и хармоничността, която търси със заобикалящата среда, го правят по-дълбоко проникващ в душата на наблюдателя.

Никола Лазаров: Най-видният български архитект

Закачливият Фавн | Снимка: Николай Стоянов

Като мост между класицизма и модернизма, сецесионът има неудобна позиция – неодобряван е и от двете страни поради противоположни причини. За едни е прекалено авангарден, за други – недостатъчно. За българската действителност обаче той се оказва намясто. Неговата гъвкавост позволява заиграването с множество епохи, създавайки уникален по себе си стил във всяка една от приютилите го държави. Ето защо и българският архитект с широки обятия прегръща възможността да твори чрез инструментите на сецесиона, като същевременно отдава почит на средновековната и възрожденската естетика на поколенията преди него.


[1] Попов, Ч., „Виенският Сецесион (1890 – 1910)“, сп. „Арт“, стр.42, бр.3, година XIII, 2006г.
[2] Ангелов, В., „Сецесионът в България“, 2016 г., стр.36-37.
[3] „Сецесионовата архитектура в българската столица София в началото на XX век: влияния, творци, рецепция, памет“, Начев, Ивайло, 2019 г.
[4] „Хубавата къща на доктор Функ“, в-к „Строител“, 2011 г.
[5] „Синодалната Палата“, Доцент д-р Христо Темелски, www.pravmladeji.org
[6] „Многострадалната софийска Централна минерална баня“, gradat.bg
[7] „Домът на д-р Димитър Моллов“, Белезите на войната, newsite.cyramax.site

Остави коментар с Facebook

Заредете още от Hobelix
Load More In Архитектура

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Виж още

Фасадна обвивка, инженеринг, логистика и доставки
Всеки сезон Академия Лидерите набляга на практическото обучение чрез посещения на значими обекти в България

В последните две седмици участниците в сезон 6.1 на Академия Лидерите разгледаха и отблизо…