По пътя на софийската керамика

Всеки от нас е имал възможност да се разходи из центъра на София и да се наслади на исторически сгради като храм-паметника „Св. Александър Невски“ и Централната минерална баня. Дори да сме ги виждали само на снимка, те моментално ни пленяват с красотата си. Не можем да си представим центъра на столицата и без емблематичните жълти павета. Питали ли сме се обаче с какво тези паметници са били изградени и какъв е произходът на тяхната материя? Отговорът, оказва се, е наблизо.

Порцелан от Малашевци

Не мога да не споделя лична история, която ме провокира да напиша настоящия текст. Наскоро посетих битпазара в кв. „Малашевци”, познат просто като „битака“. Там открих красив, но покрит с кал порцеланов сервиз срещу доста скромна сума. По формата отгатнах произхода му, а на дъното на изделията видях познато лого с надпис „100 години Изида България 1894“. Това ме върна към един не много отдавна писан текст¹, разказващ историята на незримото на пръв поглед наследство на софийската керамика.

Класическата бяла серия със златен кант на “Изида”, често срещана идея за сватбен подарък през соца. | Снимка: Георги Мърхов

Тръгваме по следите й, а за тази цел трябва да се качим на влака от Централна гара – София и да пропътуваме 30 минути. Той ни отвежда до Гара Елин Пелин и на пет минути пеша от спирката откриваме фабрика „Изида“. Основаното през 1894 г. предприятие възниква при интересни обстоятелства. Неговите съдружници, „Георги Мимидиев и сие“ се ангажират с доставката на каменинови тръби за столичната канализация през 1893 г. след спечелен търг. Оказва се обаче, че никой производител на подобни изделия не иска да ги достави до България, която тогава все още е стъпила с двата крака в Ориента. Така те са принудени да намерят начин да произведат тръбите. И го правят. Фабриката се изгражда до станция Нови хан, а суровината за нея се носи с каруци от планината, която се намира само на 10 км.

Архивна снимка на фабриката от около 1900 г. | Източник на снимката: OFFNews (Централен държавен архив)

Мисията за канализационните тръби на новата столица се оказва много успешна.

Впоследствие към фабриката се отправят поръчки и от другите големи български градове – Пловдив, Варна и Бургас. Скоро след това в нея започват да се произвеждат и фаянс и тухли за печки и камини.Така стигаме до момента, заради който започнахме тази история – „Изида“ произвежда и доставя подови плочки и майолики (декоративен фаянс) за знакови сгради като Централната баня, Синодалната палата, Синагогата, Ректората и Руската църква.

Синодалната палата. | Снимка: poznavame-li-sofia.blogspot.com

Първите две са представители на едно от малкото нашенски архитектурни течения – Българския национален романтизъм. Всъщност той е еклектична смесица от византийска и българска средновековна архитектура, възрожденска пъстрота и орнаменталността на виенския Сецесион. От изключителна стойност за стиловото единство на тези сгради са именно цветните декоративни плочи. Тук трябва да се спрем и на друго постижение на историческия завод:

„Изида“ произвежда 5-те милиона тухли за храм-паметника „Св. Александър Невски“.

Една от най-разпознаваемите сгради у нас, покритият с блестящ камък и ценни метали храм е всъщност изграден с тухли от близката до столицата фабрика.

Храм-паметник “Св. Александър Невски” в строеж, 1910 г. | Снимка: “Изгубената България”

Известно време след заседание на общинския съвет на 27 февруари 1906 г. “Българското индустриално керамическо дружество Изида” печели търг за задача “направата на улиците и площадите в центъра на Стара София с керамична настилка /паваж/”. Така фабриката доставя емблематичните жълти павета². Те са произведени от варовика “мергел”, намиращ се в мина край Будапеща.

Предприятието преживява Балканските и Световните войни, както и тоталитарния режим.

„Изида“ издържа на икономическата криза от първата половина на ХХ-ти век („Голямата депресия“) като основава и цех за порцелан. Продължава да се развива и след национализацията през 1947 г. В зрялата си възраст, към края на века, вече разполага не само с общежития, а и с пекарна, столова, ферма, училище, кооперация и читалище (до 1953 г. е имало и църква). Някъде тогава е произведен и порцелановият сервиз, който ме подтикна да ви разкажа за софийската керамика.

Тази статия щеше да е реклама, ако „Изида“ все още съществуваше. Любопитно е как предприятие, издържало във времена на четири войни и социални катаклизми, се „стопява“ само за няколко години под управлението на едно от известните лица на прехода. Това се случва в неясната хронология на 90-те години.

Снимка: socbg.com

Днес керамиката на софийското недвижимо културно наследство страда – няма кой да произведе римски тухли за консервацията на антична Сердика или живописни майолики за поддръжката на банята-музей. Сега съществува „Изида 1894“. По данни от „Биволъ“ нейният предмет на дейност е „производство на керамични изделия, вътрешна и външна търговия, посредничество и агентство, както и всякаква друга дейност, незабранена от закона.“ Google Maps я открива на адрес Гара Елин Пелин, ул. „Керамик” №2 (със снимка на сготвено прасе в тава, с цигара в уста).

Твърде иронично за историята на фабрика, която сама е заслужавала да бъде недвижима културна ценност заради историческата и технологичната си значимост за България. Не бива обаче да се поддаваме на тъжния край на тази история. Пътят на софийската керамика ни отведе до „Изида“, която още съществува в стените на храм-паметника „Александър Невски“, в подовете на Ректората и по фасадите на Централната баня. „Невидимото“ наследство е навсякъде около нас, просто трябва да го потърсим.

Източници:

1.Драго Панков – “Фабрика „Изида“, OFFNews, 25 март 2014;

2.„Жълтите павета в София – неразказната история“ – Винербергер, (www.wienerberger.bg)

3.“България 20. век“, колектив, Книгоиздателска къща „Труд“