Жан-Люк Годар: режисьор или архитект?

В тази статия ще ви разкажа за главозамайващатa афера между архитектурата и филмите на Жан-Люк Годар. От огромни пейзажи до малки пространства за интимни разговори, той така конструира сцените чрез архитектурните средства, че потапя изцяло зрителя в своя свят и му въздейства максимално.

Кой е Годар?

Режисьор, сценарист, филмов критик, актьор, но също поет, историк и дори философ. Но какво, ако мислим за него като за архитект? Роден през 1930-та година в Париж, той е смятан за една от най-значимите личности в историята на кинорежисурата. През своята кариера той демонстрира изключителен интерес към това как архитектурата ни оформя и как сградите и пространствата се променят с времето. Като част от основоположниците на така нареченото French New Wave движение, той допринася за напредъка в методите за заснемане на филми.

Анна Карина на снимачната площадка на Pierrot le Fou. / Снимка: Google Images

В края на 50-те години на миналия век група млади режисьори решават да се освободят от всякакви ограничения и правила при заснемането на филмите и да внесат повече автентичност в историите и преживяванията, пресъздавани на екрана. Ще видите частични кадри, които не показват целия пейзаж или пък бързо движение на камерата, диалози, заснети в гръб или дори как персонажът разговаря с някого, който е извън обсега на камерата.  Съвкупността от тези филми, заснети предимно през 50-те и 60-те години, могат да се отнесат към French New Wave.

Началото

Като се замислим за пространствата, които са били от особено значение за Годар, няма как да не се сетим за Париж – градът, в който той за първи път гледа филми, започва да обича филмите, да пише за тях и да ги създава. В ранните му филми, като например À bout de souffle (1960), ставаме свидетели на жизнерадостния Париж. Усмихнати хора, тичащи из свободните улиците, музикални джубоксове, уютни кафенета и барове. С това той се опитва да улови и пресъздаде истинската енергия на града.

Жан-Люк Годар и съпругата му – Анна Карина, която е и актриса в голяма част от филмите му. / Снимка: Google Images

В по-късните си филми той обаче изрисува един не чак толкова идеалистичен образ на френската столица. Alphaville (1965) е дистопия, която използва съществуващи пространства в града, за да внесе усещането за едно мрачно и авторитарно бъдеще. Тук може да видим един сив градски пейзаж, изпълнен с високи, кутиеобразни сгради и тесни офисни пространства, контролирани от огромен мощен компютър.

„Киното е истина, 24 кадъра в секунда.“

Сцени от дистопията на Годар: Alphaville (1965) / Снимки: Google Images

Игра на думи и цветове

Динамични сцени, смели, контрастиращи цветове, движение и приключение, изпълнени винаги с противоречия между мисли и действия, но същевременно отразяващи действителността. Често тонът на музиката няма напълно да съответства на това, което се случва пред очите ви или пък ще спре в най- неподходящия момент. Вместо да видите катастрофа, вие ще я чуете или пък ще видите случайни поп арт или неонови изображения и надписи, които понякога привидно са напълно извън контекста. Присъствието на филми във филма обикновено винаги ще заобикалят персонажите, като провокират тяхното съществуване изобщо. А границата между измислица или реалност често ще се размие или изчезне напълно.

Кадри от Pierrot le Fou, където можете да видите типичните за Годар якри цветове като най-често червено и синьо. / Снимки: Google Images

Друга важна тема във филмите му е консуматорството, което набира все по-голяма популярност, а героите често ще се окажат „покварени“, ще станете свидетели на горяща кола, а около нея жена, която истерично крещи за марковата си чантичка, докато съпругът и едва пропълзява извън колата. Горе се превръща в долу, а свободата и непринудеността у персонажите винаги ще ви изненада.

Но какво се случва, когато камерата на Годард напуска пределите на френската столица?

Сцена от Pierrot le Fou, в която главния персонаж се обръща през рамо, за да говори на зрителите. Тук отново може да видим различния подход на режисьора и стремежа му да докосне максимално публиката. / Снимка: Google Images

Сред всички жанрове, с които се е занимавал през своята кариера, във филмите му се появява образът на пътуването по един леко изкривен начин в Pierrot le Fou и Week End (1967). В тези филми той представя автомобилната катастрофа като един архитектурен сценарий. Композицията от тела и изкривена ламарина са гротескни и комични едновременно. Week End ни представя „най-ужасното задръстване на света“ – невероятна 9-минутна поредица от коли, застинали във френската провинция, което само по себе си отново отпраща критика към консуматорството и дейностите през свободното време.

Кадри от Week End (1967). / Снимка: Google Images

Le Mépris (1963)

Въпреки това може би най-очарователният диалог с архитектурата може да бъде проследен именно в  Le Mépris или известен още като „Презрението“.  Филмът започва в порутеното филмово студио Cinecittà Film Studios в покрайнините на Рим. За Годар ронещите се стени и разкъсаните филмови афиши символизират краят на заснемането в студио и началото на великолепната нова ера на създаване на филми.

Кадър от Le Mépris, който показва част от интериора на модернистичния апартамент на младата двойка./ Снимка: Google Images

Ключова за филма е 30-минутната сцена, разиграваща се в модерен апартамент в Рим, която проследява живота на млада двойка. Персонажите си говорят, спорят, хранят се и се преобличат, докато постоянно се движат из апартамента. Те обаче се оказват постоянно разделени от домашния интериор, като почти никога не се озовават в едно и също пространство в един и същ момент. Апартаментът е нов, а двойката дори още не е приключила с обзавеждането му, но връзката им вече изглежда обречена.

Вила “Малапарте” в Le Mépris./ Снимка: Google Images

В края на филма виждаме един от най-вълнуващите архитектурни шедьоври, присъствали някога не само в продукция на Годар, а в цялата история на киното – вила „Малапарте.“ Зашеметяващата сграда е грациозно разположена на ръба на скала на остров „Капри.” Когато филмът бива заснет, стените на сградата вече видимо са започнали да се ронят, но гледката е все така спираща дъха.

На слънчевата тераса на вила “Малапарте”. / Снимка: Google Images

Филмът отново е изпълнен с така любимото за Гордард червено, а сцените са дълги и сложи, но същевременно грациозни. На финала виждаме самият Фриц Ланг – режисьор и инженер, като актьор на слънчевата тераса на вила Малапарте, който разиграва своята версия на Одисеята.

Кадри от Pierrot le Fou. Игра на цветове и светлини, пресъздаващи объркването и противоречието в мислите и емоциите на Пиеро. / Снимка: Google Images

Във филмите на Годар виждаме как един филмов режисьор може да използва съществуващи локации, които да бъдат аранжирани, композирани и подредени в определена последователност от кадри, за да пресъздадат или подсилят определено чувство и да доизградят определен персонаж и нашите възприятия за него. Изкусното кадриране, съчетание на цветове, предмети и акценти няма как да останат незабелязани и съвсем ясно оформят почерка му, който просто не бихме могли да объркаме.

Една от финалните сцени в Pierrot le Fou, на която виждаме Ferdinand Griffon в ролята на Пиеро, който се е отправил към своето самовзривяване след като разбира,че любимата му го е предала. / Снимка: Google Images