От звук до визия: дизайнът в оперното изкуство

Архитектурният фокус върху операта може да изглежда необичаен, но има дълга традиция на архитекти, работещи в театъра. Руските конструктивисти Владимир Татлин и Константин Мелников правят свои собствени оперни спектакли така, както и американците Норман Бел Гедес и Джоузеф Ърбан.

През последните десетилетия ставаме свидетели на все по-задълбочено пресичане на операта от визуалните изкуства. Това се дължи на факта, че операта е от онези музикални изкуства, които се нуждаят от силно естетическо „подчертаване“, за да се засили търсената емоция у зрителя. Днес ще се опитаме да ви разкажем накратко за дълголетното приятелство между операта и дизайна.

Този музикален жанр успява да постигне бароковата амбиция за синтез на изкуствата.

През цялата си история операта отразява тенденциите в няколкото изкуства, от които е съставена. Развитието на архитектурата и живописта се проявяват на оперната сцена в дизайна на декорите и костюмите. В началото си тя се поставя единствено в дворцова среда. В Италия, където е родното ѝ място, се създават опери с пищни развлечения, включващи фойерверки и ефекти, както и инструментална музика, пеене, танци и речи.

Интериор на операта „La Fenice“ във Венеция през 1837 г. Венеция, заедно с Флоренция и Рим, е една от люлките на италианската опера.

Въпреки че музиката е основна характеристика на операта, визуалните ефекти често доминират в придворните продукции от XVII и XVIII век, а дизайнерите на декори и театралните механици понякога получават по-голямо признание от самите композитори, които пишат музиката.

В края на XVIII век операта се превръща в международно явление.

Декоративни предмети от периода предполагат популярността на операта извън придворния контекст. Известните и днес художници като Франсоа Буше и Антоан Вато създават декори за оперите на деня по онова време.

Антоан Вато, „Очарованията на живота“, картина, наподобяваща сценичен декор.

Възраждането на операта в края на XVIII век е до голяма степен заслуга на Волфганг Амадеус Моцарт. Последната опера на Моцарт, наречена „Вълшебната флейта“, се развива във фантастични декори, които и сега вдъхновяват експерименти в дизайна на сценографията и костюмите. Две нейни продукции в операта „Метрополитън“ (Ню Йорк) са създадени от художниците Марк Шагал и Дейвид Хокни.

Дизайн на архитекта Карл Фридрих Шинкел за „Вълшебната флейта“.

Романтичното движение от началото на XIX век предизвиква изблик на интерес към ирационалното, неземното, екзотичното и историческото, все теми, подходящи за оперно изобразяване. Водещ композитор на френската опера е  Джакомо Майербер, чиято „Робер – Дяволът“ е поставена с пищни ефекти, грандиозни декори, хореографски танци и огромни сценични ансамбли.

Четете тук “Вирусът на вдъхновението и неговата стихийност”

Трагедията доминира в оперите, композирани от Джузепе Верди. Те са пълни със запомнящи се сценарии, а екзотичните декори дават възможността на сценографите да изследват цялата история на изкуството. На сцената триумфалният парад в „Аида“ пресъздава величието на фараонския Египет, а пристигането на посланиците в „Отело“ прилича на оживяла венецианска картина.

„Аида“ на Верди под режисурата на Франко Зефирели, 2006 г. Снимка: telegraph.co.uk

Съвременникът на Верди – Рихард Вагнер – възприема напълно различен подход към операта. Неговият идеал е „Gesamtkunstwerk“ или цялостно произведение на изкуството, в което драмата, постановката и музиката „изковават“ мощно единство.

Вагнер реализира тези цели като контролира всеки аспект от творбите си, включително и ръководи сценографията им. Неговият най-голям проект, „Пръстенът на нибелунгите“, е мащабна драма в четири части. Историята за пръстена, базирана на германската митология, предоставя много възможности за визуален спектакъл.

Разочарован от физическите ограничения на тогавашните театри, Вагнер успява да събере средства за построяването на сграда, съобразена с изискванията му, в Байройт, Бавария. Тук той се отклонява от установените обичаи, като затъмнява залата по време на представленията и покрива мястото за оркестъра, така че да фокусира цялото внимание върху сцената.

„Пръстенът на нибелунгите“, 2019 г. Снимка: onlinemerker.com

Кулминацията на кариерата на Вагнер в Германия съвпада с построяването на нова опера в Париж, проектирана от Шарл Гарние и открита през 1875 г. Видното място на зданието в новата система от булеварди, създадена от барон Осман, показва социалното значение на операта по онова време.

Пищната украса на сградата я кара да бъде оприличавана едновременно на и храм и дворец.

Сред художниците, участвали в декорирането на сградата, са Алберт-Ърнест Кариер-Белуз, който създава бронзови фигури, носещи свещници за голямото стълбище и Жан-Батист Карпо, допринасящ с мраморната група на фасадата.

Операта „Гарние“, 1861-75 г. Снимка: blogs.ubc.ca

До края на XIX век операта се разглежда като най-добрата форма, подходяща за изобразяване великите стремежи не само на героични мъже и жени, но и на народи и нации. Прочутата руска опера „Борис Годунов“, написана от Модест Мусоргски, драматизира бурен период от руската история и поставя специален акцент върху обикновените хора, които се тълпят около блестящия свят на царя.

„Борис Годунов“, 2020 г. Снимка: travelwow.eu

Понякога операта възхвалява живота на действителни и измислени артисти, както и героизма на воини, принцове и революционери. Скулпторът, от XVI век, Бенвенуто Челини e прототип за едноименната опера на Хектор Берлиоз, чиято кулминация е отливането на бронзова статуя на сцената.

Декор от операта „Бенвенуто Челини“, 2015 г. Снимка: opera-online.com

Поради своята динамичност, архитектите могат също да използват оперните сцени, за да правят неща, които не биха били възможни в стандартната проектантска дейност. Арх. Рафаел Виньоли споделя: „Проектирането на декори е интересна област, защото имате работа с идеи, които са само загатнати; вие не се занимавате с изискванията, необходими за едно архитектурно пространство. Подовете могат да се движат, проекциите могат да се използват за дезориентация или затъмняване, а платформите могат да се подреждат, пренареждат или заменят с гигантски облаци от хартия.“

Четете тук за центъра в Арл на Франк Гери

През 2012 г. Филхармонията на Лос Анджелис кани архитекти да проектират декори за три от най-популярните комични опери на Моцарт. Франк Гери открива поредицата с декор за „Дон Жуан“. Дизайнът включва подвижна поредица от блокове, носещи се в море от скулптурни бели и черни хартиени пухове.

Франк Гери, „Дон Жуан“, 2012 г. Снимка: architizer.com

През 2014 г. Заха Хадид проектира декора за „Così fan Tutte“ на Моцарт. Бялата спирала на сцената се върти вълнообразно с обратите на сюжета, огъвайки и изкривявайки бялата повърхност. Дизайнът се позовава на пясъчните плажове, където се развива операта, и сложните взаимоотношения, които са източникът на драмата и комедията на представлението.

Заха Хадид, „Così fan Tutte“, Моцарт, 2014 г. Снимка: architizer.com

Философът Имануел Кант определя естетиката като „анализ на вкуса или интуиция“. Aesthesis означава „усещане“, древните гърци са правили разлика между aesthesis autophues (естествено усещане) и aesthesis epistemonike (придобито усещане).

Може да се каже, че естетиката е както изследване на наблюдавания обект (в нашия случай оперната сцена), така и на специфичните реакции на публиката. Операта е чудесен експериментален пясъчник както за сценографа, който се стреми да изненада публиката, така и за самата публика, която преживява визуално и музикално действието. Въздействащият дизайн може да провокира с контрастиращи емоции, но по-важното: като всяка една добра творба – да ни накара да мислим и усещаме.