По време на Втората световна война в Берлин, Хамбург и Виена са построени осем комплекса с бойни кули, чиято функция е била противовъздушната отбрана на нацистката армия. Тези комплекси представляват интерес с огромните си размери и съкрушителното внушение, което създават у наблюдателите. На пръв поглед, бетонните замъци изглеждат чужди за средата. Притеглят цялото внимание върху себе си и всичко наоколо остава подвластно на тяхното съществуване. В този аспект можем да ги приемем и като една метафора на режима, на който са служили. Днес някои от тях са запазени и интегрирани в живота на местните общности.
Построяването на бетонните отбранителни замъци е наредено от Хитлер след атаката на Британските военновъздушни сили над Берлин през 1940 г. Той проявява огромен интерес към тяхното конструиране и част от скиците прави сам. Проектът става приоритетен за Третия Райх и построяването на кулите се случва в рамките на шест месеца. Конструкцията им се състои от бетонни стени, дебели 3.5 м, и стоманен купол за допълнителна защита. Създадени са така, че да могат да устоят на бомбените атаки на военновъздушните сили в този период и впоследствие изпълняват тази функция безотказно.
В Берлин кулите са разположени, така че да образуват триъгълник, който да покрива изцяло центъра на града и този обхват да може да бъде защитен при навлизането на вражески войски. През годините са построени три различни вариации, като всяка следваща е осигурявала по-добра защита. Била е проектирана и четвърта генерация такива кули, до построяването на които никога не се достига. Те е трябвало да бъдат поне три пъти по-големи от вече съществуващите структури.
Другото предназначение на военните кули е било при нужда да служат като бункери за населението.
В тях са били разположени болнична част и са осигурявали провизии за над 10 000 цивилни. В крайна сметка, замъците изпълняват тази си функция при падането на Берлин. Тогава кулите стават дом на над 30 000 души и се превръщат в последните места, които падат под властта на Червената армия. Интересното е, че Руската армия не успява по никакъв начин да разруши структурата на тези крепости и да нахлуе зад техните стени. Причината за падението им става свършването на всички хранителни запаси, което предизвиква хората да ги напуснат. Точно затова те често са сравнявани с донжоните на средновековните замъци, които са били последната защитна позиция, където могат да се оттеглят войската или владетелското семейство.
След Втората Световна война се обсъжда разрушаването на бойните съоръжения, но поради огромните им размери и стабилната им конструкция процесът е много трудоемък и изисква големи финансови загуби. Днес по-голяма част от кулите са запазени и в тях са интегрирани съвременни функции, които са съвместими с даденостите на тези сгради. В една от кулите в Хамбург се помещава нощен клуб, към който има музикално училище и музикален магазин. Дебелите стени осигуряват добра шумоизолация, а тъмнината във вътрешността на структурата е позитив за функционирането на нощния клуб.
Всички три кули във Виена днес продължават да съществуват с ново предназначение. Една от тях се използва от Австрийската армия, като тази функция е най-близка до оригиналната им. Другата се използва като външна стена за катерене, която осигурява незабравима гледка към града. В третата се помещава „Домът на морето” – аквариум, в който посетителите могат да наблюдават стотици морски видове. Кулата придобива тази роля още през 1954 г. – само няколко години след края на опустошителната война. Днес тя предизвиква голям обществен и туристически интерес.
Начинът, по който тези структури са интегрирани в съвременния живот, заслужава възхищение.
Бойните кули са наследство на най-тъмната част от историята на тези народи и може би на света като цяло. Въпреки това те не са пренебрегвани, а точно обратното –станали са значима част от живота на местните общности. Кулите носят спомена за войната и милионите загубени животи, но едновременно с това са преродени, за да служат на тези, които идват след тях.
Това трябва да ни накара да се замислим над наследството, което притежаваме ние днес и отношението, което имаме към него. Често оправдаваме пренебрежението към сградите, построени по времето на социализма, с тяхната политическа обремененост и близостта на времето. Този пример ни доказва, че структури – символи на най-опустошителния период от световната история, могат да бъдат съхранени, интегрирани и третирани с уважение.
Дали не е време и ние да предприемем тази стъпка?