Мрежи от независими пространства: Токио

Срещам се с арх. Иван Бонев в парка Заимов, където се разполага неговата изключително любопитна изложба „Мрежи от независими пространства: Токио“. Прекарал две години като изследовател на Токийския институт по технологии, той „се гмурка“ измежду токийските релси, магистрали, мостове и небостъргачи, за да открие закътаните пространства на споделени градски активности. Иван ми разказва повече за Токио и независимите пространства…

• Разкажи ми как премина обучението и професионалният ти път до момента.

Обучението ми започва в УАСГ. В рамките на следването си бях обменен студент по програма Еразъм за година в КУ Льовен, кампус Сан Люк в Брюксел. Освен това, бях представител на академичен екип на УАСГ, който спечели второ място на международен конкурс за ревитализация на японското крайбрежие след цунамито през 2011 г. Това са двата пикови момента от обучението ми. След това се дипломирах в катедра „История на теория на архитектурата“.

Още преди края на студентските ми години се запознах с колектива на сдружение „Трансформатори“, с които след това практикувах на границата между архитектурата, градския дизайн и гражданските инициативи. След четири години работа с тях за кратък период бях на свободна практика. По това време кандидатствах за стипендия на японското министерство на образованието и културата, с която бях запознат благодарение на обмена между УАСГ и Япония. Станах един от лауреатите и

прекарах две години в Токийския институт по технологии като изследовател. 

Кадри от откриването на “Мрежи от независими пространства: Токио” в парка Заимов

• Изложбата ти е наречена „Мрежи от независими пространства“ Какво представляват тези пространства?

Този термин реферира към общи или споделени пространства, които са инициирани от гражданския сектор, от квартални клубове и организации, НПО-та, малки или големи бизнеси. 

Независимите пространства предлагат алтернативи на институционалните обществени пространства.

Кадри от откриването на “Мрежи от независими пространства: Токио” в парка Заимов

Институционални обществени пространства са например един площад или една обществена библиотека. Техните алтернативи, независимите пространства, добавят един допълнителен слой в общия живот, който всички делим в града. Наричам ги мрежи, тъй като това не са единични примери, а съвкупност от типологии, които се повтарят и варират спрямо локалния контекст на едно място или общност. 

• С какво тази тема те привлече?

Тя е един вид продължение на работата ми със сдружение „Трансформатори“ и инициативите, по които съм работил като част от колектива. Заминавайки за Япония, аз исках да изследвам един паралелен свят. Целта беше това „гмуркане в тъмното“ да донесе открития, които след това да бъдат интересни и полезни у нас. 

Кадри от откриването на “Мрежи от независими пространства: Токио” в парка Заимов

• Това означава, че такива независими пространства има и у нас?

Да, определено. Още преди години „Трансформатори“ инициираха проучване на София, което се наричаше „Споделени софийски пространства“. В рамките на това проучване бяхме маркирали 20-тина изоставени сгради, които имат потенциала да се превърнат в споделени пространства за независимите артисти. 

Една от тях беше бившата Топлоцентрала на НДК в Кучешкия парк.

От момента, в който ние я предложихме, тя извървя своя път и проектът беше припознат от множество други организации и бизнеси. В крайна сметка това доведе до конкурс, който излъчи своя победител, чийто проект в момента се строи.

Подобни пространства са не едно или две у нас. Наречени „независими“ в българския контекст, те обикновено са по-разпознаваеми като места за артисти, но в Токио имат много по-общи и смесени програми. Поведение, което тук прави първи стъпки.

Кадри от откриването на “Мрежи от независими пространства: Токио” в парка Заимов

• Кои градски феномени те впечатлиха най-много?

Мога да споделя малко за това как Токио се е формирал като град и съответно феномените, които ми бяха много любопитни и контекстуални за изследването, което правих. Токио е, ако не се лъжа, първият милионен град в света още от края на 18-ти век. Съответно той е имал нужда от много сериозна инфраструктура, която да поддържа живота и обмена на стоки и знания в целия град. 

Още в края на 19-ти век Токио създава своите модерни инфраструктурни проекти.

Метрото, което е изградено на височина на третия етаж през града е едно от нещата, които веднага се открояват, когато един чужденец се разходи за пръв път из Токио. ЖП трасетата са вдигнати на мостове, акведукти и естакади с идеята, че градът може да продължи да бъде свързан и животът да протича под линиите без да бъде прекъсван от тях с рязка граница. 

Изложбата е интересно вплетена в пейзажа на парка и привлича специалисти и случайни минувачи през целия ден.

Сто години по-късно това създава много интересни пространства под естакади, мостове, виадукти.

Те биват по естествен начин запълвани от различни инициативи на хората. В някои моменти от историята са били дори на границата със закона, но в последните 20 години те са добре урегулирани. Поради спецификата на този остатъчен инфраструктурен продукт, той много често е с обществен характер. Те са сравнително евтини пространства, които могат да се превърнат в „живи места“ чрез изобретателен дизайн и така да допълват обществените съоръжения на града. 

• Какво можеш да разкажеш за другите градски намеси, които си обхванал в изложбата?

Петте категории, които съм разглеждал, са базирани на различни активности, които токийци споделят. Това са контекстуални занимания за Токио. Те включват риболов, градско земеделие, места за градско готвене (барбекю), приключенски детски площадки и пространства със смесена програма, които наричам пространства за общуване. Първите четири категории са говорят сами за себе си. Последната включва разнообразни програми от занимания, които биват обединени около конретни споделени квартални инициативи. 

Това могат да бъдат клубове, където възрастни хора и майки с деца си споделят гледането на децата в квартала. Например място, на което да оставиш хлапето на бабата съседка вместо на детска градина, което квартално НПО заедно с общината успяват да установят.

Ръчно изработена детайлна илюстрация на Hanegi Playpark – едно от независимите пространства на Токио.

Това може да бъде и малък бизнес, например маркетинг компания със собствена сграда, която решава да отвори част от офисните си пространства за свободно ползване. По този начин тя ги превръща в „хол на града“ в район, в който има малко обществени пространства и хората имат нужда от място, където да се събират, работят, обядват, използват Wi-Fi и т.н. В същото време компанията използва тези пространства като инструмент да бъде по-добре свързана с млади специалисти и колаборатори, както и да намира нови клиенти.

Това са само част от примерите, които обобщават социална отговорност към различни общности в града, независимо дали това се случва в мащаба на определен квартал или в рамките на група със споделен интерес.

• Как темата резонира с проблемите на градската среда у нас?

На дискусия в събота сравнявахме няколко избрани пространства от Токио с контекстуални техни алтернативи в София. Идеята е да изявим добри и лоши практики и тук, и там, от които да се почерпи опит и да се заимстват различни подходи. В основата на дебата беше в какви партньорства са навлезли примерите, за да могат да просъществуват, начините, по които се управляват, както и как това влияе на техния дизайн и пространствена организация.

Кадър от дискусията, провела се миналата събота.

Мисля, че голяма част от установените пространства в София и България експериментират „на тъмно“, опипват моделите, които биха били устойчиви. Това води както до успешни, така и до неуспешни примери. В Япония процесът е много подобен, въпреки че е една от най-напредничавите държави в това отношение. Няма универсален модел за това да се постигне добър резултат, но има процес, който ако бъде следван, дава контекстуален резултат за нуждите на всяка група хора. 

Какво означава това? В общия случай, активна група хора, които искат да направят пространство за своето нещо или занимание. Например група родители не са доволни от качеството на детските площадки в квартала си. Затова се самоорганизират и едно лято създават самоделни люлки и пързалки. Това е един реален експеримент през 70-те, който след това прераства в диалог между независимата група родители и общината, и накрая в постоянно приключенско пространство за деца – алтернатива на нормативните детски съоръжения. Комуникация и изобретателност са в основата на тези пространства и на това да се намери подходящ модел, който да ги превърне от изключение в нормалност.

Снимка от Hanegi Playpark – едно от независимите пространства на Токио.

Изложбата е организирана от Сдружение Трансформатори и Посолството на Япония в България като част от 31-те дни на японската култура. Заповядайте да я разгледате до 24-ти Октомври.