Как архитектурната среда променя съзнанието, ученето и преподаването?

Статията е препубликувана от официалния сайт на Lusio и споделя вижданията на екипа на студиото за училищните проекти в България.
___

В последно време в обществото ни все повече хора-визионери си поставят за цел да променят образователната система в България. Това е безпрецедентен момент, който носи потенциала за възможност за истинска промяна. В допълнение, някои от тези будни хора осъзнават, че училището като сграда, а не само като съдържание, също има да изиграе роля в тази генерална промяна на курса. Заговори се за създаването на хубави училища – за училища “за пример”. Но какво всъщност е “хубавото училище” в контекста на архитектурата и интериора? И още по-важно: защо въобще едно училище трябва да се анализира от такава гледна точка – не е ли важно преди всичко кой, какво и как го прави вътре?

Нашата теза, като архитектурно студио, което от 8 години специализира само в образователни пространства, е че сградата и по-специално средата, в която ежедневно учебната общност прекарва по-голямата част от будното си време, има огромно влияние върху учебното преживяване на всички участници в нея. Това влияние често е подценявано или дори изцяло пренебрегнато.

Какво НЕ дефинира задължително “хубавото училище”

Редно е да поставим някои репери, които са важни, за да можем да дефинираме какво е това “хубаво училище”, като от тук натам ще използваме термина в контекста на архитектурата и интериора. Като за начало е добра отправна точка да определим и какво НЕ прави едно училище задължително “хубаво”.

“Лъскавата” архитектура и среда не правят задължително едно училище хубаво. Разбира се, че качествените модерни материали вън и вътре (особено естествени такива), новите строителни системи и инсталации, модерното обзавеждане могат да спомогнат за цялостен архитектурен образ, който може лесно да подлъже окото и усещането, че образователната среда и отвън и отвътре предполагат качество на продукта като цяло.

Фактът, че една училищна сграда е нова, също допълва възможността човек да се заблуди, че “ново = хубаво”. Разбираемо е, че новото създава ентусиазъм и цялостно усещане на надежда: не е ли логично, че щом се вкарват толкова средства в нова образователна среда, било то държавна или частна, то значи задължително тя трябва да се приеме с хвалебствия, без да се поставят твърде високи изисквания към нея? В допълнение, когато тази среда е не просто нова, а и “голяма” – с добре развити спортни съоръжения, басейн, дворове и зелени площи, с обширна столова – пътят към заключението, че това би трябвало да е една добра сграда и среда, става изключително къс.

Едно училище също НЕ е хубаво, когато е бързо построено. Когато става въпрос за процеса на възглагане, проектиране и строителство в рамките на ЗОП, но също и в частния сектор, бързината на проектирането и реализацията неминуемо влияе негативно на образователна сграда.

Тогава логично следва въпросът кое все пак остава критерият дали една училищна сграда, особено нова такава, може да бъде действително окачествена като “хубава”? Лесно е да се видят и измерят качества като “ново”, “модерно”, “голямо”, “бързо”. За съжаление отговорът, според нас, не е толкова лесно “видим” и изисква по-дълбоко вникване в същността на образованието днес и особено към превключване към нов модел, с коренно различни изисквания в световен план.

Наше дълбоко убеждение е, че хубавата училищна сграда и среда е тази, която придвижва образователният модел, начина на преподаване и учене на училищната общност от стария (или йерархическия) към новия (или дистрибутирания) модел.

Глобално превключване към нов образователен модел

Логично е, че анализът на една сграда трябва да засегне функцията ѝ и до каква степен средата помага или пречи на обитателите да я осъществяват. Например, при жилищата ни изискванията не са се променяли твърде много в последните векове – хората все още имат нужда от място да спят, да приготвят храна и да се хранят, да се събират заедно с близки. Да, допълнили са се някои вторични нужди като наличието на гараж, например, но това не е задължително и в никакъв случай не е разтърсило основните изисквания към жилището като структура, сграда и среда.

За разлика от това обаче, образователните системи по цял свят се намират в драматичен хаос от търсения, реформи, навлизането на изкуствения интелект и цялостна несигурност как да обучават адекватно бъдещите поколения, чиито професии най-вероятно дори не съществуват днес.

Старият учитело-центристки модел за масово обучение, в който учителят е в центъра като единствен източник на знание, което налива в главите на учениците, е бил подходящ за една отминала епоха, където целта е била да се постигне наличие и унифициране на базовите знания; основен “потребител” са били бъдещите работници във фабриките. Ключов фактор, разбира се, е бил фактът, че учителят действително е бил единственият източник на знание; без интернет, без достъп до обществени библиотеки, без дори учебници в самото начало. Готова програма, базови знания, никакво право на избор, нормирани часове, нормирани почивки, дисциплина и мълчание, всички учат едно и също нещо, без смесване по възрасти, отделени в отделни кутийки без връзка помежду им. Първите училищни сгради са били измислени така, че да отговорят на тази парадигма и да я подкрепят физически.

Проблемът днес и открай време е, че никой все още не е казал ясно на училищните сгради, че от тях вече се изисква да подкрепят един коренно различен модел на образование.

Ето защо, за съжаление дори чисто нови училища, които се строят не само в България, но и из цял свят са “ушити” по стария начин и реално спъват усилията и желанията на образователните общности да направят качествен скок по отношение на ученето и преподаването. С две думи: не са “хубави” сгради. За да можем да дефинираме архитектурните принципи, които масово липсват в днешните училищни сгради, трябва задължително да разберем по-дълбоко какво е различното в ДНК-то на новия образователен модел.

Новата образователна парадигма

В книгата “Learning by design”, авторско трио от архитект, дизайнер и образователен експерт от Харвард, дефинира четири основни промени, които описват новото световно схващане за промяната в образованието:

При учителите – от “соло” преподаване към сътрудничество в учителски екипи.
При педагогиката – от водена от учителя към водена от ученика
При учебната програма – от отделни предмети към интердисциплинарни курсове
При общността – от класната стая към мрежа от хора

Учителите: от соло преподаване към сътрудничество в екипи. Изконната ни представа за преподаването обикновено е свързана с картината на един учител изнасящ урок, застанал пред цял клас, затворени в едно пространство (понякога за цял ден). Класната стая като градивна единица на училището е възникнала, за да обслужи точно този учебен сценарий, в който всеки учител почти “притежава” класната си стая и съответно общуването с други учители за преподаването е сведено до минимум. В днешно време обаче колаборацията между учителите и възможността им да споделят и обменят знания и опит е изолирано в много проучвания като фактора, който доказано повишава постиженията на учениците. Едно скорошно проявление в България на този принцип са Професионалните учещи общности (ПУО), които се срещат все по-често в нашите училища, но за съжаление все още не са норма и са сериозно ограничени от различни фактори – липсата на адекватни пространства е един от тях.

Педагогиката – от водена от учителя към водена от ученика. В днешно време ролята на учителя се измества от центъра на обучението: той или тя вече не се очаква да има всичкото знание, което да предаде на учениците, а да влезе в ролята на техен ментор и да ги напътства докато те сами се научават да управляват знанието, ресурсите и времето си, така че да постигнат учебните си цели. По този начин се маха акцента от запомнянето и възпроизвеждането на знания (и последващото им забравяне) и се акцентира върху придобиването на умения, които учениците да използват в професионалното си развитие. Може да се каже, че в новата парадигма, учениците са в центъра: те трябва да придобият умението да учат – не даден предмет, а изобщо – и то по такъв начин, че да се съхрани естественото им любопитство и желание за експериментиране. Традиционната класна стая е изпълнена с истински физически препятствия за учителите, които желаят да обърнат модела: учителската катедра, подиумът, дъската “на учителя”, тежките непреместваеми чинове. На макро ниво – цялата училищна сграда също не е замислена по начин, който да подпомага този нов поглед, а обратно – замислена е основно с идеята за лесен контрол на възрастните над децата във всеки един аспект от учебния им ден.

Учебната програма – от отделни предмети към интердисциплинарни курсове. Начинът, по който учебната програма в момента фрагментира знанието и го преподава в отделни кабинети и отделни часове от отделни учители се подлага на все по-голямо съмнение; той не отразява действителността, в която различните науки работят в синхрон помежду си,, за да дадат отговор на реални проблеми. “Междупредметни връзки”, за щастие, е термин, който все по-често се чува и в българските училища, най-вече покрай бума на STEM центровете и STEM обучение. При по-близък поглед те също имат свои проблематики, като основната е изключване на хуманитарните науки и изкуства, но все пак заложеният принцип на междупредметните връзки трябва да бъде оценен. Тази тема, разбира се е тясно свързана и със сътрудничеството между учителите, без което би било немислимо да се осъществи истински проектно-базирано интердисциплинарно обучение. Сегашната учебна среда е замислена да отговаря на стария модел: фрагментирано знание – фрагментирани кабинети.

Общността – от класната стая към мрежата от хора. В днешния момент, когато огромна част от знанието е постоянно в задния ни джоб, времето в училище ще трябва да акцентира много повече върху уменията на децата да общуват – тяхното социално и емоционално развитие като част от учебна общност. Сегашното разпределение по класове, които отново са основно обусловени от границите на класната стая, спира възможността за общуване между различните възрасти по интереси. Не само общуването между учениците е важно. Досегът на децата с учителите им може да бъде много по-богат; ценно за тях е да получават различни гледни точки от възрастните и това трудно може да стане смислено в рамките на 10-минутно междучасие и в компанията на още 25 деца. Дизайнът на пространството може радикално да подпомогне неформалното общуване, което в момента е задушено, контролирано и йерархично в рамките на плановите разпределения с коридори с класни стаи-кутийки.

Също така е важно е да напомним, че новата образователна парадигма, всъщност не е никак “нова”. Образователни методи като Монтесори, Реджо Емилия, сократовите дискусии и много други отдавна демонстрират по-високото качество на образователното преживяване, поставяйки индивидуалното дете в центъра му. В България също сме развили ценни собствени модели като например сугестопедията на проф. Георги Лозанов и сендовата система и училища, разработена от акад. Благовест Сендов. Въпреки безспорните им успехи и международно признание, включително от UNESCO, те по никакъв значителен начин не се използват в масовата българска образователна система днес.

Архитектурни принципи за постигане на “хубави” училища

Голямата драма на днешните училищни сгради, и то не само на съществуващите, а дори на голяма част от новопроектираните и построените е, че продължават да държат учителите и учениците заложници на пространства, които са служили на отминал период и отминали разбирания за това какъв е крайният продукт от едно качествено образование. В чужбина има много такива примери и не е съвпадение, че са все в държави или училищни общности, които критично добре знаят какво искат от новите си образователни модели. В България за съжаление няма училищни сгради, които истински, дълбоко и цялостно да са преосмислени като структура, разпределение и среда. Масово училищната общност дори не осъзнава до каква степен архитектурната среда им “връзва ръцете” да преподават, учат и взаимодействат по нови начини; това е защото нямат база за сравнение.

Графиката, взаимствана от книгата “Learning by design”, онагледява с червената линия точно как традиционно проектираната сграда и среда служат като бариера на ученето и преподаването. Важно е да споменем, че нито един от двата края на спектъра на образователния модел не е “добър” или “лош” и не предполага, че всички училища трябва да се преместят изцяло вдясно; видимо е обаче, че дори тези от тях, които имат куража и капацитета да се опитат, биха били възпрепятствани от самия начин, по който сградата им е организирана.

Въпреки че няма еднозначна рецепта как модерната училищна сграда трябва да изглежда и функционира, за да подкрепи новите учебни цели и методи на училищните общности, има някои принципи, които безспорно помагат да се приближим към истински “хубавото” училище.

Архитекурни пространства и разпределение
Всеки един от следните елементи в комбинация с останалите е характерен и жизнено важен за планировката на съвременните учебни сгради и изисква опитен специалист, който умело да ги съчетае:

Мултифункционално събирателно пространство: сърцето на училището, със своя сцена и пряка връзка с представително входно фоайе
Учебни ядра с дневни (известни в литературата на английски като “breakout areas and commons”
Коридорите, проектирани като места за учене и социализация
Артикулирани учебни студия като наследник на “класните стаи”
Физически връзки и видимост помежду учебните студия както и между тях и дневните
Пространства за интегрирано знание: makerspace, лаборатории, театър, изкуства, учебни кухни и други НЕкабинети
Зони за учители разпределени из цялата сграда
Зони за движение и физическа активност, вплетени равномерно в цялата сграда
Привлекателна зона за хранене на партерно ниво и задължително в пряка връзка и видимост към мястото за подготовка на храната
Училищен двор с осмислен дизайн на зони, включително учене на открито и много повече зелени площи, отколкото асфалт
Използване на училищните покриви като тераси за учене на открито при недостатъчно дворно пространство
Преосмисляне на училищните тоалетни като самостоятелни единични пространства
Преоразмеряване на местата за съхранение, увеличаване на броя им и равномерното им разпределяне из цялата сграда

Списъкът не е изчерпателен, но същевременно представя минималните изисквания към архитектурното разпределение на едно “хубаво” училище. Има и друг списък с изисквания към самата среда по отношение на цветове, материали, текстури, финиши, акустика, осветление, обзавеждане и оборудване, които отново са специфични за новите образователни сгради.

Покривайки изискванията и от двата списъка, новото училище би си осигурило вече титлата “хубаво” училище в пълния смисъл на думата. Същевременно обаче трябва да отбележим, че в този му вид то продължава да създава промяна само на микро локално ниво и да решава образователната нужда само на преките си ползватели. Ефектът му спира буквално до рамките на оградата на имота му.

От хубаво училище към училище “за пример”

Една училищна сграда, особено нова, има много по-голяма потенциална енергия от това просто да обезпечи свободното случване на съвременни образователни модели. Вдъхновената училищна общност в комбинация с добре проектирана сграда е в състояние да повлияе на себеусещането на цели квартали, на възприемането на хората със специални нужди, а защо не и дори да стимулира реформи в МОН и образователната система като цяло. Дали тази енергия ще бъде преобразувана в действително въздействие (или “impact”) на по-високо ниво зависи от няколко ключови фактора по отношение на архитектурата.

Училището като сърце на кварталната общност

В ежедневните ни посещения из българските училища, често усещането е, че училището е недостъпно за всеки друг освен учителите и учениците. Дори родителите често са ни споделяли, че не се чувстват добре дошли.

Предвид масивното капиталово вложение в реализацията на ново училище или трансформацията на съществуващо такова, истинското осмисляне на средата: спортни площи, работилници, зали за представления и дворна площ би се случило само тогава, когато тя бъде споделена с общността на квартала. Огромна част от годината, училищните сгради стоят пусти и неизползвани (всички вечери, ваканции и уикенди), а същевременно на квартално ниво, особено в България, липсват културните структури и дейности, които да подпомогнат децата, родителите и всички живеещи в квартала да се почувстват като част от цяло. Липсата на такива пространства подтиква децата масово да преживяват моловете, например, като пространствен отдушник на нуждата им да прекарват споделено време физически заедно; този тип общуване трябва да бъде насърчавано все по-активно, особено днес, в ерата на социалните медии и вездесъщите екрани.

Разбира се, тази концепция би изисквало коренно различно управление на сградата и процесите в нея. Но ако в самото проектиране на сградата този принцип не е заложен, то последващото му прилагане би било толкова трудно, че е възможно да саботира доброто желание да се реализира изобщо. Трябва да са предварително предвидени различните потоци хора, входове, разположение на ключови зони, които ще бъдат “споделяни” с кварталната общност, както и да се разработи пълноценен модел за контрол на достъпа, паралелно с проекта.

Другият ключов фактор за успех на така замислена сграда би било провеждането на процес на сътворчество с кварталната общност, съпътстващ проекта на сградата – така нареченият “participative design” или “co-creation”. Това е единственият начин всички участници в процеса да припознаят училището като “свое” още преди появата му, което разбира се определя и начина, по който ще се отнасят към средата в последствие.

Не просто достъпност, а универсален дизайн – не само за деца със СОП, а за всички

В представата на много хора достъпността на сградите се изчерпва с наличието на асансьор и рампа на входа. Това е само микро частица от това, което една истински достъпна среда би трябвало да осигурява за всички ползватели на сградата. Стремежът в днешно време е достигане на “универсален дизайн” – начин на проектиране, който осигурява свободно ползване на средата и мебелите от всички хора, независимо дали те имат физически или други затруднения. В случая с училищата, тази тема стои с още по-голяма сила и важност.

Броят на деца със СОП се увеличава статистически значимо с всяка изминала година. Приблизителният брой (официални публикувани данни липсват [2]) на децата със СОП в България е 32 000, а на тези, които не са в общата образователна система – 10 000 [3]. А има и неустановен брой деца, които поради липсата на добре функционираща методология не биват диагностицирани, както е случаят, например, с деца с аутизъм в България. За момента българските училища са напълно неподготвени да реагират адекватно на специфичните нужди на тези деца. Кабинетът на психолога е крайно недостатъчен, за да може изобщо да се говори за среда, подходяща за деца със СОП.

Една нова училищна сграда, би трябвало да послужи за пример точно колко добре може да се интегрират хората със СОП, било то в аутистичния спектър или с друго затруднение, и по този начин да се свали стигмата свързано с тяхното различие. Има не малко примери за училищни сгради по света където на всеки етаж има т.нар. Snoezelen room – мултисензорна стая, която предлага пълен контрол върху светлиното, звуковото и сетивното преживяване на хората вътре. Това, което често остава недооценено е, че когато този тип пространства са налични, те се оказват непрекъснато използвани от всички – било то невротипични или атипични деца и възрастни, защото предоставят възможност за “декомпресиране”, центриране на съзнанието и сетивата, уют и фокусиране. Отвъд самите мултисензорни стаи, подборът на самите материали, цветове и финиши на цялата сграда трябва да е съобразен с някои важни правила, които позволяват на децата със СОП да се ориентират с лекота и да не страдат от сензорна свръхстимулация.

Местният контекст – тайната съставка за “училище за пример”

Едно училище за пример трябва да си постави висока летва, защото много други училища ще се опитат да се огледат в него и да му подражават. Крайната цел на едно училище за пример би била въздействие на градско и национално ниво, а не само на локално. Целта му е да повлияе върху другите училища и да вдъхнови образователните общности да променят образователното преживяване на своите ученици. Ако се направи истински умело, едно такова училище би могло да повлияе дори на политиките на МОН и да задвижи смислени реформи, точно доказвайки чрез добрия пример какво може да бъде реализирано и каква е добавената стойност за ползвателите.

За да го последват обаче, е много важно други училища да припознаят примера му. Това научихме пряко от опита си в българския контекст: когато в началото на архитектурното ни студио давахме примери за добра образователна среда и модели от Дания и Финландия, реакциите бяха меко казано скептични. Никой не можеше да си представи тук да се случи подобна среда в училище. Наложи се да извървим много дълъг път и едва чрез няколко реализирани проекта да докажем на практика какво може да се случи и в България, за да се стигне до момента, в който някой възкликна на един от проектите ни “Берковица ми е Финландия!”. По трудния начин разбрахме, че не можем да “внесем” контрабанда чужда среда и чужди модели, които да очакваме магически да сработят и да бъдат приети.

По подобен начин, на макро ниво, местният контекст е тайната съставка, която може да издигне или да срине възможността едно училище да се възприеме като пример от останалите и по този начин наистина да случи смислена промяна от голямо значение. Какво всъщност значи местният контекст да активира концепцията на бъдещата сграда?

Сградата да демонстрира как може дори със съществуващите наредби – и образователни и строителни, (които често се цитират като много рестриктивни) да предложи качествено ново разпределение и по този начин да започне да подклажда нови образователни практики. Прекрасен пример за това е практиката “STEM ден” в 90.СУ.
Средата да отчете мисленето на българските родители и техните притеснения. Докато в Нидерландия децата в детските градини спят на одеала по пода, в българския контекст това е недопустимо. Характерната чувствителност за това къде спят децата като цяло е много изострена и би отхвърлила работещи в цял свят модели, като пансион, например.
Проектирането да е било с възможност за обратни връзки от учебната общност като цяло и особено родителите, които предстои да изпратят децата си в бъдещото училище, за да бъде отчетен техният мироглед и очаквания към средата.

Една сграда, която е в истински синхрон и е действително произлязла от местния си контекст може да надскочи дори често срещания български комплекс за недостатъчност и нужда от “настигане” на останалия свят и да покаже какво сме способни да сътворим. Всеизвестна истина в дизайна е, че най-хубавите решения се раждат точно когато са поставени най-трудни ограничения.

Неочаквано за една статия за архитектура, преминахме през много повече концепции, свързани с образователните модели, начини на преподаване и учене, методи за сътворчество с общности, интеграция на всички хора, поставяне на цели, способни да вдъхновят реформи на национално ниво. Може би е твърде много да се очаква от една училищна сграда да скочи толкова високо? Но истината е, че това е действителната сила на Архитектурата. Особено когато тя е съчетана от смислено съдържание и процеси. Истината е, че тайничко всеки един от нас се надява да успее да бъде част от такъв проект и да види колко далече биха стигнали ефектите му. В крайна сметка, както е казал Стив Джобс: “Ние сме тук, за да огънем вселената. Иначе защо изобщо да сме тук?”

Четете тук интервю с Lusio