През погледа на архитект

Може би ви се е случвало – вървите по тротоара и вместо да виждате хора и коли осъзнавате, че главата ви е обърната нагоре. Гледате не сгради, а врати, прозорци, облицовки, плочи, детайли, строителни материали и винаги намирате нещо, което да не ви харесва достатъчно. Сякаш като в разказа на Светослав Минков сте преминали през фантастичен салон за хирургия и сте се сдобили с рентгенови очи. Тогава най-вероянтно сте човек със синдром „архитект“. Защо той ни кара да виждаме света по един по-различен начин?

Обичаме реда и последователността

Често тя се проявява в нас от най-ранна възраст и малко по малко започва да подсказва какво е нашето призвание. Вместо дракони и принцеси, рисуваме къщи с димящи коминчета, а играчки като конструктори ни помагат да изграждаме, да рушим и да откриваме логика във всяко ново решение. Като пораснем често започваме да живеем в контролиран хаос – имаме място за всяко нещо вкъщи, но то невинаги е на мястото си. Или пък стигаме до другата крайност – вманиачено подреждаме всичко докрай.

Не сте ли си мечтали като малки да построите подобни сгради от конструктор? | Photo by Alphacolor on Unsplash

Намираме логика в естетиката

Това, че намираме логика в привидно формални неща, невинаги остава разбрано от другите. Сигурен съм, че виждате кога един материал си подхожда с друг, защо две криви невинаги могат да се съчетаят добре и кога един правоъгълник не е в добра пропорция. С времето пък разбираме, че невинаги новото е по-хубаво от старото и добиваме странен афинитет към красивата патина. Сякаш често обаче другите около нас не могат да се съгласят с това.

Не можем да се обосновем например защо извивките на краката на Барселонския стол са перфектни. Но те са такива.

Искаме да разберем как работи светът

Обикновено се започва на възраст от около 6-7 години, в която разглобяваме дистанционното на телевизора и след това не можем да го сглобим отново. После се научаваме – разкостваме някоя друга малка електроника и въпреки че са ни останали части, след като сме я събрали, тя отново работи. Виждаме ремонт на улица и откриваме, че под асфалта се крие много повече от просто пръст. Разглеждаме строеж и разбираме, че той се нуждае от дълбоки основи и че сградата се състои от много повече от тухли.

Строителната площадка винаги събужда любопитството ни | Photo by Charles Deluvio on Unsplash

Натоварваме се с бремето на архитектурното образование

Научаваме се какво означава мисленето в детайл и въпреки че разбираме, че няма как да стане, се опитваме да открием единственият верен такъв. Започваме да виждаме неграмотните форми, некачествените материали и лошите решения. За съжаление, откриваме повече от тях, отколкото от добрите. Желанието ни да разберем как работи светът толкова се изостря, че стоейки вкъщи ние виждаме не просто стаи, а цветове, шпакловки, мазилки, пракет, врати, прозорци, панти, брави, дървесина, фурнир, мебелни плоскости, обков, техника, кабели, ключове, контакти, тръби и всички тези безкрайни обикновени елементи, които оформят едно обикновено пространство. Но за погледа ни те са точно толкова ясни, колкото останалите виждат лицето си в огледалото. И с това понякога е трудно да се живее.

Photo by Nathan Dumlao on Unsplash

Архитектът – демиург и желанието за контрол

Много често архитектурните концепции са базирани на доброто желание на проектанта да повлияе положително на прилежащата среда. Небезизвестно е твърдението:

„Архитектите решават проблеми, които не сте знаели, че имате по начин, който не можете да разберете.“

Може би зад това има не само добри намерения, но и вродено чувство за влияние и контрол на хаоса. Това съвсем не е лошо в правилните ситуации и умерените дози. По-скоро обаче ни се случва да се ядосваме на това, че нещата не работят съвсем по начина, по който сме очаквали.

Опитваме се да контролираме градовете, а те всякаш все повече ни убягват | Photo by Denys Nevozhai on Unsplash

Защо ни харесва?

Защото сме такива, каквито сме. Искаме да променим нещата към по-добро, да помогнем с това, което можем, и работейки за своя интерес да допринасяме за общия. Обичаме старото и познатото, но искаме да открием и новото, необятното. И въпреки че често ни ядосва, това да разбираме малко по-малко как работи светът, ни помага да спим една идея по-спокойно нощем.