Съединението – памет и пространства

Днес е 6-ти септември – празник на обединението на Княжество България с Източна Румелия, и празник за пловдивския площад “Съединение”, който само този един път в годината “вижда” хора. Словата, които ще се изрекат на него ще бъдат гръмки и точни, но вероятно ще останат само там. Именно тук се крие един от проблемите, така ефимерен, както и физически – за пространствата, които ни разделят, вместо да ни събират.

Идентичността на българския народ

Годината 1885-та е време на империи. На картата на континентална Европа са се появили две нови, големи държави – обединена Германия, която диктува правила, и обединена Италия, а традиционните сили Франция и Австрия (вече Австро-Унгария) са отстъпили назад. Общата цел, поне на повърхността, е да се задържи така нареченият Европейски концерт (баланс на силите), но през това време граници се преначертават активно.

Монументалната скулптура е дело на проф. Величко Минеков

Току-що освободената България вижда това и не иска да изостава, а желанието ѝ да скъса с Ориента е огромно. Преди това българският народ вече в продължение на близо столетие е формирал своята национална идентичност, а през 1878 г. е начертал ясни граници на своята национална държава, готов да ги има на всяка цена. Първата стъпка към тази цел е обединението на двете вече освободени страни – въпреки опасностите, пред които е изправена всяка малка държава, внасяща “излишен” шум в Европейския концерт.

Четвъртък пазар с празния постамент | Ретро Пловдив – Исторически фото парк

Паметта за събитието и паметния площад

Още през 1925 г. по случай 40-годишнината от Съединението тържествено се полага основният камък на бъдещ монумент на Съединението в Пловдив. Това е всъщност и продължение на желанието на страната и града да скъсат със своето ориенталско минало – Четвъртък пазарът, напомнящ за него, трябва да се премести от традиционното си място, за да се създаде там истински представителен площад. Въпреки че са проведени три конкурса без победител и проектът за монумента е възложен на скулптора Кирил Тодоров, до реален проект не се стига, а на източния край на пазара в продължение на 40 години стои празен постамент.

Застроително-регулационен план на Пловдив от 80-те. Площадът е предвиден като център на обществени функции

Късният социализъм и неговите лидери парадоксално преоткриват национализма от първата половина на века, с който са и израснали през 30-те и 40-те години. През 1984 г. е възложен проект за площада на архитект Лозан Лозанов – ръководител на ателието за уникални обекти към Комитета за култура, а автор на скулптурата е проф. Величко Минеков.

На представителния площад с монументалната скулптура, символизираща Съединението, на 19-ти септември 1985 г. се чества 100-годишнината от събитието.[1] България празнува в състояние на криза – външният дълг на страната расте поголовно, а тя, иронично, вече е поела една от най-разделителните политики в своята най-нова история – т.нар. “възродителен процес”. Опитите за асимилация на българските турци, помаци и роми вече са ескалирали и са очертали една от най-срамните глави в българската история.

Честване на 100-годишнината от съединението, начело с тогавашния “първи” – Тодор Живков | Ретро Пловдив – Исторически фото парк

Площадът и архитектурният му облик като противоречие

Навярно напълно неволно, площад “Съединение” се е превърнал в дисекция на нашия етос – класицистичните сгради на историческия и археологическия музей са идентичността, която искаме да покажем пред света. Срещу нея е сградата на проектантската организация от времето на социализма – архитектурата, от която се срамуваме. От южната страна е овехтелият блок, в който живеем, а от северната – сградата за специални военни операции, която също като властта стои напълно откъсната и омотана в бодлива тел. А по диагонал си “говорят” две кули, символизиращи съвременния ни бизнес – постмодерни експерименти с привкус на руска олигархия. И в средата така нелепо стои празният площад с “Майка България в полет”. Площад, който се пълни само за формалното честване на Съединението.

А всъщност по толкова абстрактен, архитектурен начин, показва многото ни лица.

Площадът днес със заобикалящата го рамка | Google Maps

Има ли пространства, които да ни съединяват?

“Общите места на памет не са места на обща памет…”

Тези думи на Лиляна Деянова[2] често биват отнасяни към силно противоречиви места и монументи от нашата история. Площад “Съединение” и заобикалящата го среда е именно колективно пространство на памет, което носи следи на различни дисонанси, макар и днес над историческия акт на Съединението в обществото да съществува консенсус. Но той е и индикатор, че разглеждаме миналото си само през официалния, тържествен разказ и се опитваме да изтрием всички негови противоречия.

В момента монументът е точно толкова изпразнен от съдържание, колкото и всички други паметници, на които се поднасят цветя веднъж годишно – на 3-ти март, 9-ти май, 24-ти май 6-ти септември, 22-ри септември и така нататък.

Историческият музей и бизнес сградата в съседство

Травматична колективна памет обаче има – винаги където има победа за едни, има загуба за други. Разказът е различен от погледа на всеки, който го е изживял и именно в това се учат най-ценните уроци на историята – че балансът в света и обществото е изключително крехък и всяко изпадане в крайност носи своите последици.

Разрушаването на тези противоречиви обекти и съпътстващите ги разделения в обществото са един вид колективна емоционална инхибиция – конфликтите се третират само на повърхността, без задълбочен анализ на това как ще ни се отразят в бъдеще. Истинските проблеми избиват периодично – в агресия, насилие и апатия.

Сградата на проектантската организация – модернистична “кутия”, пригодена за съвремнието по нашенски

У нас тези места продължават да съществуват в дисонанс, а противоположните мнения са единствените, които биват чувани.

За съжаление, те продължават да бъдат само инструмент за разделение, вместо да бъдат места на обединение. Места, чрез които да търсим фактите, прочита на историята без крайности и постигането на консенсус, така че да градим бъдеще заедно, като общество. Всичко останало е безсмислено.

Трябва ли да започваме отначало?

Днес е 6-ти септември, но годината е време на война в Европа. Търсенето на идентичност след модерността е довела до стари националистически амбиции и нови експанзионни политики. Критичният поглед към миналото е замъглен, а бъдещето – неясно. И именно тук се чудя дали не е твърде късно и дори комично да започнем да градим няколко стъпки по-назад. Да оживим площад “Съединение” и скулптурата “Майка България в полет” и да върнем част от пазара около нея. Да съберем различните хора на града. И може би на него да се продават близалки във формата на Альоша. И не, не е нужно това да е арт фест.

[1] Райчев, Димитър – Спомен от Пловдив 2, издателство “Летера”, 2022 г.

[2] “Лиляна Деянова: Не може да има закони за паметта”, интервю с Лиляна Деянова, marginalia.bg