Театралният площад в Антверпен – архитектурата отстъпва на пространството

Архитектурата в чистия си смисъл представлява проектиране и изграждане на форми, които организират определени пространства. Но дали материализирането на формата и запълването на едно пространство винаги е правилният подход?

В архитектурата структурата на пространството е толкова важна, колкото и скелета в човешкото тяло. За разлика от човешкото тяло, което не може да съществува без мускулите,  или тъканта, в оформянето на архитектурното пространство може да бъдат избегнати плътните обеми.

Пример за такъв подход може да намерим в оформянето на  Театралния площад (Театърплейн) в Антверпен, Белгия, който преобръща типичните представи за публично пространство, дефинирано от различни видове обеми.

Проектът представлява намеса, в която чрез предприемане на подход за умело “дематериализиране” , в който фокусът се измества от създаването на форма към създаването на пространство (обществена рамка), в което посетителите сами моделират средата си.

Поради липсата на обществен интерес към площада пред музикалния театър в Антверпен, общината организира конкурс за неговото обживяване и социализиране. Печели предложението на италианските архитекти Бернардо Секи и Паола Вигано и фламандският инженер-архитект Дирк Яспар.

Проектът/Описание

Квадратът се състои от едно наклонено поле с наклон от 2%, който свързва входовете на театъра с градска градина и активира периферните зони, които граничат с площада. Огромен навес на височина от около петнадесет метра, който се изравнява с нивото на театъра, създава открита сцена за разнообразни градски дейности. Таванът му се състои от полупрозрачни плочи, които предлагат защита от дъжда, същевременно пропускайки дневната светлина филтрирана от ламелите, действащи като щори.

Покритието на пощада се поддържа от мрежеста подредба от колони с диаметър 30 см, но издължени на височина от петнадесет метра. Пречупени през призмата на човешкото око, те биват възприемани като стройни, боядисани в бяло метални стълбове. В тях се помещават и водосточните тръби за събиране на дъждовната вода, която се стича по покрива.

Подсилен с диагонални Х-връзки, поддържащи цялата конструкция, редът от колони по протежение на източната страна на верандата поддържа три аварийни стълбища. Боядисани в черно, дългите стълбищни площадки, изглеждат така, сякаш са окачени във въздуха с липсата на всякаква конструктивна подпора.

По думите на Секи, Вигано и Яспърт:

„Едно голямо пространство, което е трудно да се измери. Тo е неизмеримо, безгранично. Това е пространство, където разстоянията са трудни за разчитане. Чувствате се дезориентирани. Размерът изглежда липсва. Това е пространство без размер.“

Как се оформя пространството?

При работата върху проекта водещия принцип за архитектите не е изграждането на формата или това дали самият площад и обектите на него са красиви или грозни. Водещият принцип е този на “нищото”, точно както казва Мис ван дер Рое: “почти нищо”(beinahe nichts).[1] Това, което се постига, чрез техника, прости и минимални детайли, е това, което Алберт Поуп нарича „дематериализация на формата“.[2]

Както в творчеството на Мис ван дер Рое, формата е сведена до елегантно отсъствие, а на „почти нищо-то“ се предава висша стойност. Този подход е имплементиран и в Театърплейн. Вместо да се чудим какво пропуска тази дематериализация на формата, е по-добре да обърнем внимание на това какви пространствени възможности създава той. „Почти нищото“ всъщност е създаването на пространството.

Подходът на архитектите

Вместо да измислят и имплементират нови форми, Секи, Вигано и Яспърт се фокусират върху наличното градско пространство. Тайната на такъв подход се крие в дублирането на прости и минимални форми. Това е  отлична стратегия за изместване на фокуса от формата към този на пространството.

Ненапразно почти всички архитектурни елементи, които изграждат това квадратно “поле”, се повтарят безкрайно. Така че не става дума за красотата на гигантския навес, безкрайната дължина на колоните или огромните аварийни стълбища, а за това как антиформите на Секи, Вигано и Яспаерт оформят настоящето и историческия град и активират разнообразие от взаимоотношения и пространствени програми.

Концепция „отворено произведение“

Въпреки радикалния си мащаб, градският дизайн показва строгост, подходяща неутралност и дори скромност. Не само че формите са минимални, предимно монохромни, а съществуващата архитектура (като градския театър от 70-те години на миналия век) е уважавана като почти археологическа находка, площадът е свидетел и на структура, която много прилича на това, което Умберто Еко класифицира като “отворено произведение”.[3] Архитектите имплементират идеята на Еко – като поставят началото на проекта с изграждането на обща пространствена рамка (предоставянето на удобно поле за изява) на местните жители, и очакват допълнителното му завършване от самите тях.

Използването на огромния навес, безкрайните стълби и педантичната материалност създават форма на монументалност, която за известно време дава пространство на градското, най-вече отвъд монументалните форми на самовъзвеличаване. Независимостта на Театърплейн приканва разнообразие от свободни интерпретации на посетителите да завладеят градския площад. Чрез антиформите на Секи, Вигано и Яспърт, проектът отстъпва необходимото пространство, предоставяйки „сцена“, допринасяща към пейзажа на градската среда.

Източници:

1. Блейк П. (1996). Майстори строители: Льо Корбюзие, Мис Ван Дер Рое, Франк Лойд Райт, 169.
2. Поуп, A. (1998). „Неконструираният субект на съвременния град“, Бавно пространство, 167.
3. Умберто, Е. (1962). Откъс от книгата „Отвореното произведение“.