Базилика „Света София“ – пионер в съвременната реставрационна дейност

Църквата „Св. София” е разположена в центъра на град София и се възприема като един от символите на столицата. Редица източници твърдят, че столицата носи името си именно от нея. Църквата е построена през VI в., по времето на византийския император Юстиниан. Изградена е върху основите на 4 по-стари християнски храма, на мястото на некропола на гр. Сердика и десетки зидани гробници. През XVI в. е превърната в джамия. Впоследствие преминава през различни етапи като действаща църква. 

Първи опити за реставрация

„Св. София“ е обект на изследователски интерес от началото на ХХ в., като тогавашните практики в реставрацията са били древните сгради да се третират като експонати – без  възможност за съвременно използване. Това се базира на вярването, че експлоатацията на един паметник намалява историческата му стойност и води до неговото унищожение. 

Първи опити за възстановяване на паметника са извършени през 1914 г., но те се ограничават до премахването на късната турска стена, преграждаща олтара, и възстановяване на апсидата по очертанията на зида.

Част от западната стена е разрушена поради срутване и това поставя паметника в кризисно положение. 

През 1926 г. Църковното настоятелство отправя искане сградата да бъде напълно възстановена, за да бъде използвана първо като църковно-исторически музей, а след това и като действащ храм. 

Важна крачка към съвременните принципи на реставрацията 

Реставрацията е поверена на арх. А. Рашенов, който прави преглед на европейската реставрационна практика и излага своята теза за „живите” и „мъртви” паметници, вдъхновена от Густаво Джованони и италианската теория на реставрацията. За първи път реставрационният подход към паметника се обвързва с неговата ценност. 

Църквата “Св. София” преди (дясно) и след (ляво) реставрацията

На базата на извършеното проучване е възстановена стълбата за галерията. Възобновяването на разрушената част от западната фасада и нартекса се осъществява по образец на запазените фрагменти, като стените се зидат с циментов разтвор на тънки фуги, а сводовете се изграждат от стоманобетон. 

Гробни съоръжения в археологическото ниво на базиликата

Извършен е задълбочен анализ на трите мазилки, напластени една върху друга, и е констатирано, че църквата не е била изписана, с изключение на фрагмент от цокълното ниво. Предприето е укрепване на сводовете и частична подмяна на тухлената облицовка, която е анкерирана към зидарията. По- видимите пукнатини са измити с вода под налягане и са циментирани. При констатиране на конструктивен проблем, участъците са допълнително осигурени с армировка.

Укрепени са северните пети на сводовете от средния кораб – компрометираните участъците са заменени със стоманобетонови, а по-стабилните се доиззидани.

Използването на храма е наложило интегрирането на нови елементи като иконостас, дюшеме, електрическа инсталация и др.  

Мозайките на “Св. София”

Мозайките на “Св. София” също са обект на консервация и реставрация. Те представляват композиция в две части, насложени една до друга, характеризиращи се с множество разлики, дори и в цветовото решение. Едната е типична за християнски храм от ранна епоха, с  използването на геометрични форми, а другата е сложна, несиметрична в композиционно отношение, с  обща площ около 70 кв. м.

При разкопките, проведени под ръководството на проф. Богдан Филов през 30-те години на миналия век, е положено значително старание за съхраняване на мозайките. Пример за това е най-източното пано, Райски мозайки, експонат на Археологическия музей в София.

При съвременните консервационни и реставрационни дейности, с ръководител художника-реставратор Петър Попов, е приложена „радикална хирургическа операция“. Използвано е повдигане на мозайките от терена, освобождаване на връзката им с автентичния пласт на основата и достигане до грунда между камъчетата.

Автентичната 3-4 см основа представлява класически варов разтвор, чиито компоненти от пясък и мляна керамика, след процес на карбонизация, преминава във фазата на силикатизация, благодарение на което е издържала с векове. Блокчетата от естествени камъни- тесери, са примесени със смалт – цветно стъкло, употребявано за подобни цели още преди новата ера.

Вдигнати са около 60 фрагмента, всеки с площ повече от 1 кв. м., като разстоянието между новата подова основа и нивото на мозайката е около 90 см, при наличието на греди и стъпки на подпори. Използвани са смоли като свързващ елемент и полагане на всеки фрагмент върху специални панели от лека, пчелна клетка от алуминиево фолио, която не гори, не се деформира и не се влияе от влагата.

Чрез работата си по „Св. София” арх. Рашенов формулира принципи, които стават теоретична основа и на съвременната реставрационна дейност: 

1. Реставрационната намеса се предхожда от проучване на паметника;
2. Реставрационната концепция е функция от ценността на паметника;
3. Реставрационните добавки трябва да се отличават от оригинала, чрез материал и начин на градеж;
4. При реставрацията се прилагат съвременни строителни материали;
5. Реставрацията трябва да демонстрира липсата на достатъчно познание за паметника и да позволява бъдещи проучвания на неясните фрагменти;
6. Реставрацията на Св. София е свързана и с първата идея за използване на паметника, но все още подобна намеса се възприема като компромис с принципите за неговото опазване. 

Опазването на базиликата „Света София“ е един от примерите, съобразени със строителните традиции на развитите европейски страни от началото на ХХ в. и използвани в множество реставрационни проекти след това. Показателен е като реализация на актуалните тогава идеи на „археологическа реставрация” и не бива да бъде подминаван от историците във всички бъдещи изследвания за опазването на архитектурното наследство.

Източници:

“ОРИГИНАЛЪТ в архитектурния паметник” – проф. д-р арх. Йорданка Кандулкова